Ондржей Секора
Фердо мравката (53)

Ще ги научим ние тях!

В мравуняка се лееха потоци от сълзи. Мравките възбудено тичаха насам-натам всички говореха само за крадците, но на царицата не казаха нито дума, това би й струвало живота.

Ала какво да правят? Да се изселят другаде или да обявят война? Но срещу кого да воюват, като дори не знаеха кои са крадците.

Най-много плачеше Пищялко и сигурно щеше да умре от мъка, ако не беше дошъл Фердо да го успокои: „Не плачи, Пищялко, всичко ще се оправи! Ела с мен, но гледай никой да не те забележи.“

Пищялко си изтри сълзите и изпълняваше всичко, което Фердо му нареждаше. Най-напред си приготвиха няколко клечици, големи колкото какавиди. След това отидоха в спалнята, взеха две-три пеленки и повиха с тях клечиците така, че те досущ заприличаха на истински мравешки какавиди. Сетне ги завързаха всичките с едно въже, грабнаха от спалнята бурканче с лепило и се затичаха към мястото, където бе станала голямата кражба.

Там намазаха пръчиците-какавиди с лепило, подредиха ги на земята, легнаха малко по-настрани от тях и се направиха на заспали.

Не се мина и минута, и от всички тревички и листенца наоколо занадничаха крадливите мравки. „Ах, че хубави какавиди!“ — казаха си те, но все още не се осмеляваха да се приближат и се криеха в тревата.

„Почни да хъркаш! — пошепна Фердо. — И те ще се осмелят.“ „Вече хъркам“ — отговори тихичко Пищялко и двамата започнаха да се състезават по хъркане. Единият хъркаше с дебел глас, а другият като пискун. Но трябва да ви кажа, че хъркането им звучеше по-добре, отколкото концерт от танцова музика по радиото.

„Напред!“ — извика водачът на крадливите мравки. Стори му се, че Фердо и Пищялко вече спят така дълбоко, че дори топовен гърмеж не би ги събудил. След командата на водача всички наизскачаха от скривалищата си и се втурнаха към какавидите. Всеки грабна по една и…

Пум! Бум! Дан на земята! Всички до един се проснаха, защото какавидите бяха завързани с въже. „Пуснете ги, нещо става тук!“ — извика водачът. „Бързо у дома!“ — и се опита да пусне своята какавида и да избяга. Ами, нещастнико, да не мислиш, че ще те пуснем току-така! Ще останеш залепен на местопрестъплението!

„Помощ!“ — крещеше ужасеният водач. „Помощ!“ — викаха останалите полепнали крадци, та ги чуха чак в техния мравуняк.

Всеки би се уплашил, ако чуе такъв рев, но в мравуняка на крадците засияха. „Чудесно! Нашите приятели сигурно са намерили толкова много какавиди, че ни викат на помощ. Не могат да ги донесат сами.“ И се притекоха на помощ. Дори не дадоха на полепналите мравки да им обяснят какво става. „Знаем, знаем какво трябва да правим!“ — викаха те и грабнаха какавидите. Но беда! Какавидите лепнеха, не пускаха никого и ето че и новите мравки завикаха: „Помо-о-ощ!“ Дотичаха други техни приятели, те също се хванаха на въдицата и по този начин след малко Фердо налови на въжето — не ви лъжа — повече от петдесет мравки.

„А сега — хайде в нашия мравуняк!“ — извика Фердо. Крадците се дърпаха, но Фердо ги теглеше с всичка сила и скоро целият керван стигна до мравуняка.

„Ура! — викнаха Фердовите приятели, като ги видяха. — Спасени сме! Водят ни пленници, които ще сменим за нашите какавиди!“ Така и направиха. Отлепиха една от залепналите мравки, а останалите — колко мислите, че останаха, около четиридесет и девет — ги откараха в затвора.

„Ще идеш във вашия мравуняк — казаха те на отлепената мравка, — и ще кажеш, че ако не ни върнат всички откраднати какавиди и не платят глоба поне двадесет ваши какавиди, пленниците ви ще останат в затвора. И за наказание ще им накъдрим пипалата на ситно!“ Да знаете, накъдрените пипала са най-голямото унижение за мравките. С къдрави пипала да ги убиеш не могат се показа пред света. „Хайде, върви и утре да ни донесеш отговор! Тичай, вече е късна вечер и ще затваряме, ще си лягаме да спим.“