Ондржей Секора
Фердо мравката (37)

За бълхата, която се превърнала в момче

Имало едно време една бълха, която мечтаела поне за известно време да бъде човек. Но как да стане това? Отишла при бръмбара-вълшебник и му разказала за своето желание. „Мила бълхице — казал й вълшебникът, — току-така не можеш да станеш човек. Ти все ще скачаш — хоп насам, хоп натам — а то така не бива. Най-напред трябва да се научиш да ходиш като хората, прилично.“

Не било много лесно. Бълхата пробвала най-различни начини, докато накрая си завързала за всеки крак по един тежък камък, за да не скача и така се научила да ходи бавно и прилично като хората.

Когато отново дошла при вълшебника, той я превърнал в човек, но понеже била много млада, станала на момче с огромни обувки. В обувките му имало тежести и гири, за да не може да скача. След три години то отново щяло да се превърне в бълха.

Момчето с големите обувки тръгнало на училище. Прилично и бавно. Но понякога се забравяло. Например, като го извиквали на дъската, изскачало така, че един път разляло мастилото, а друг път си ударило главата в черната дъска. Или когато пресичало улицата, по която минавали трамваи и коли, прекосявало я толкова бързо, че хората си мислели, че се е случило нещо, изплашвали се и викали: „Помощ!“ или „Пожар!“

След тези случаи момчето се видяло принудено да си слага в обувките подкови и железни гайки й разни други неща, за да бъде по-тежко и да не скача толкова.

Веднъж обаче в училището децата тренирали висок скок. Някои момчета скочили до половин метър на височина, някои само тридесет сантиметра, а нашето момче скочило цял метър. След това извадило от обувките си две железни гайки и скочило цели два метра.

Щом видял това, учителят решил, че нашето момче трябва да тренира и да стане състезател и го записал в един известен спортен клуб. Естествено момчето печелило всички състезания, вестниците в цял свят пишели за него и всяко дете държело у дома си снимката му. Когато се случело два дни да не се спомене името му, нашият герой изваждал по някоя подкова от обувките си, за да стане по-лек, и веднага скачал с половин метър по-високо.

Когато започнала олимпиадата, момчето заявило, че ще скочи на височина колкото една кула. Всички му се присмивали и казали, че е голям фукльо. Но въпреки това извикали инженери, докарали кулокранове и пожарникарски стълби и сложили летвата за прескачане на височината на кула, та дори и малко по-високо. Нарочно — да видят дали момчето ще я прескочи.

Да знаете колко много хора дошли да видят това чудо! Трябвало наоколо да се построят пететажни трибуни, но дори и те не стигнали. Когато дошло и видяло, че летвата е сложена дори по-високо от кулата, момчето само се усмихнало. Събуло си обувките с всичките тежести и гири и се затичало босо към летвата. Хоп! Прескочило я като нищо.

От викове, овации и ръкопляскалия трибуните едва не се срутили. Нашето момче получило златен олимпийски медал, а публиката решила да му подари за спомен най-високото животно на света. Зрителите събрали помежду си пари и му купили жираф.

Момчето било щастливо и оттогава скачало все босо чак до момента, когато трябвало да се превърне отново в бълха. Дотогава скачало все по-високо и по-високо, много по-високо от най-високата кула на света.

В последния ден от своя човешки живот нашият герой подарил жирафа на зоологическата градина в своята страна и децата много му се радвали.

Когато сетне се завърнал сред своите и разказал всичко на приятелките и приятелите си, всяка бълха му завиждала.

„Ех, да можех и аз да скачам така — въздъхна една ларвичка, — щях да прескоча целия поток.“

„Ех, ако аз можех така да скачам — каза друга, — щях да прескоча хълма зад нас и да скоча в другия поток, там в долината.“

„А аз — побърза трета, — аз щях пък да скоча близо до някое училище, щях да цопна във водата и да се показвам на децата. Щяха да ми се чудят!“