Джилиан Филип
Каменно сърце (9)

9

Странно, че винаги съм го смятал за сън. Или за някакво видение, свряно в дъното на съзнанието ми. Никога не съм се изкушавал да смятам за истински сънищата си за Мила, затова когато наистина се случи, ми хареса. Поне тогава ми харесваше. Моментът на пробуждането обаче бе болезнен, но си го бях заслужил. Винаги се опитвах да забавя събуждането и разбира се веднага, щом човек си помисли за това, той се събужда.

Въпреки горчивината на спомените ми, тя наистина ми липсваше. Липсваха ми минутите, когато я наблюдавах как се опитва да си улучи вената; радвах се, че повече нямаше да ми се налага да бърша капчиците кръв от стената, за да не ги види сина й, но ми липсваше предишното й аз, липсваше ми кожата й и косата, и ароматът й.

Този път обаче можех да се закълна, че помирисах косата й. Не беше същото като последния път, когато си тръгнах: на изгоряла захар, пот и прах. В съня ми златистите кичури, които мачках между пръстите си, ухаеха на портокалови цветове и трева, на шампоана, който момчето Джед крадеше за нея от супермаркета. Затворих очи и притиснах буза към темето й. Обгърнах тялото й с две ръце и го притиснах силно към моето, внезапно уплашен да не я изпусна.

— Всичко е наред — промърмори тя.

— Просто искам да съм сигурен.

Тя хвана ръцете ми и ги притисна към тялото си.

Връхлетя ме вълна от желание, смесено с тъга. Когато плъзнах ръка по нейната, тъгата внезапно се изпари и аз целунах рамото й с усмивка. Близнах кожата й, за да я усетя по-добре: цитрусови плодове и сол, също като коктейл „маргарита“. Тя изви тяло от удоволствие и аз усетих, че се усмихва. Повдигна ръка и отметна косата си назад, позволявайки ми да захапя ухото й. Плъзнах длан по корема й и изцяло се потопих в горещата похот. Сграбчих я за косата, опитвайки се да я обърна по корем, но тихият й смях ме накара да отворя очи.

Нещо не беше наред. Косата, която се увиваше около пръстите ми, беше червеникавокафява. Аз примигнах, опитвайки се да се отдръпна назад, но тя се извъртя, хвана лицето ми в шепите си и тихо се засмя, вперила ясните си очи в моите.

— Кейт? — Светът ми се преобърна.

Можех да се отдръпна, знаех го. Макар да бе само сън, можех да отблъсна моята кралица настрани, но не го направих: вместо това се притиснах още повече към нея. Добре де, тялото ми го направи; съзнанието ми се съпротивляваше, но умът ми нямаше никакъв контрол над мен. Ръцете й се плъзнаха около мен под завивките и аз си поех рязко дъх.

— О, по-тихо — каза тя и ме целуна, плъзгайки език дълбоко в устата ми.

Аз продължавах да я държа за косата и рязко дръпнах назад. Всичко бе толкова истинско, толкова ярко, че знаех, че мога да й прекърша врата, ако поискам.

Но дори не се опитах. Искаше ми се. Но не можах. Зарових пръсти още по-дълбоко в косата й, докато тя не изпъшка.

Когато се опитах да се отдръпна, тя захапа устната ми; заболя ме. Но това бе приятна болка. Сърцето ми подскочи и заби ускорено.

— Не — казах аз. Всъщност гласът ми приличаше повече на грак.

— О, стига глупости. Това е сън.

— Знам. — Знаех ли, наистина?

— Успокой се тогава.

— Ами…

— Но не твърде много. — Тя ми намигна.

Целунах я и отново я дръпнах за косата, за да я отдалеча от мен.

— Не — казах аз. Помислих си за майка ми. За баща ми. И най-вече за брат ми. — Конал ще…

— Той те е стиснал за топките, скъпи. Но дори Конал не може да попречи на едно хубаво чукане насън.

Това ме разсмя. Плъзнах ръце по гърба й и притиснах хълбоците й към моите.

— Чукане насън — повторих аз. — Та аз дори не те харесвам.

Което потвърди, че всичко това се случва насън, защото никога не бих се осмелил да й кажа това наяве.

— Но аз те харесвам, Мурлин.

Сигурно причината бе начинът, по който произнесе името ми. Успя да ме докосне някъде дълбоко вътре. Пък и защо ли да се надъхвам толкова? Моите сънища са си мои. Конал едва ли щеше да бъде наранен от някаква си подсъзнателна фантазия, за чието съществуване дори не подозирах.

Преметнах крака й върху моя, плеснах я по бедрото. Както винаги очаквах да се събудя в най-важния момент, но за мое удоволствие поне този път това не се случи.

Твърде съм стар за това, помислих си аз, когато най-после се събудих и примигнах сънено, с отпаднали крайници след страстното преживяване и свито от срам сърце. Твърде стар, твърде опитен, твърде циничен. Но какво пък, по дяволите.

В това няма нищо лошо.

* * *

Нямаше нищо лошо, затова просто го изхвърлих от мислите си; изхвърлих Кейт от съзнанието си. Беше ми по-трудно, отколкото очаквах, затова бях доста изнервен, когато късно вечерта се изкатерих на покрива на Денис Сакрейни. Небето над нас бе като черно кадифе, обсипано със звезди, а луната грееше ярко. Каква глупава нощ бях избрал. Проблемът бе, че и двамата вече едва изтърпявахме Ленора и това ни правеше непредпазливи. Конал искаше всичко да приключи бързо, затова и ето ни тук.

Горкият глупак. И той като мен страдаше от носталгия по дома, но и по любимата. Също като мен не умираше от желание да остава повече тук; искаше да обяздва полудиви коне в равнината, да строи стени и да копае ровове в земите на крепостта или да плува в залива. Искаше да се напива под лятното нощно небе, да свири щура, подлудяваща музика. Той не харесваше Сакрейни повече от мен, но не искаше да влиза в къщата му и да отнема вещите му. И отчаяно искаше отново да бъде с Ейли.

И въпреки цялото ми съчувствие, незнайно защо ми се прииска да се скарам с него.

— Майка ти се кани да направи нещо — казах му аз.

— И? — В гласа на Конал се долавяше острота.

— Просто ти казвам. В случай че си я изпуснал от очи.

— Разбира се, че не съм.

Изчаках няколко секунди.

— А що се отнася до кръщелницата ти…

Той внимателно отбягна забележката ми.

— Майка ми няма да мине оттатък. Години наред се притесняваме, а тя не прави нищо. Аз й вярвам.

Нищо не казах. Поне не на глас.

— Това го чух, Мурлин.

— Нали знаеш, че дечкото смята, че нещо става? Може да е голяма досадница, но хич не е глупава.

— Името й е Фин.

— Няма значение как я наричам. Тя ще продължава да създава проблеми, каквото й да е името й. А ако нещата продължават така, никога няма да получи и истинско име.

— О, Сет, не му е сега времето за това. — Конал спусна балаклавата върху лицето си. — Зает съм.

— Винаги си зает. Винаги избягваш тази тема.

— Всичките ги избягвам, много си прав. — Той тихо повдигна стъклената капандура на покрива. — Сега млъквай. Моля те.

Легнах по корем и гледах как се спуска с главата надолу по въжето, увил краката си в него. Подът беше свързан с аларма, чувствителен на докосване, но Конал нямаше да падне. Никога не го правеше. Не носеше дори катераческо оборудване и това си беше чиста фукня. Аз бях по-добър катерач, но нямах необходимото за тази задача търпение. Фигурата, която хъркаше под нас, увита в завивките си, се размърда и изсумтя; аз отегчено насочих съзнанието си към него.

— Побързай — каза Конал.

Въздъхнах и се опитах да се съсредоточа. Денис отново изсумтя и се размърда в леглото. И двамата застинахме, но просто нямаше начин Конал да го докосне, за да го потопи в по-дълбок сън. Освен това така можех изобщо да не открия шифъра в главата му. И без това Конал го беше напил здраво на обяд, което бе довело до ранното му лягане.

Протегнах пипала към съзнанието на Денис. Първият път, когато се опитах да го направя, ми беше трудно да намеря пътеките и връзките, които да ме отведат до нужното място. Но се научих да го правя страшно бързо и сега, след многобройните ми опити, ми се струваше фасулска работа. Мисля, че Конал не усещаше колко добър съм станал в това. Той все още изпитваше отвращение към този тип кражби и за него нямаше значение, че аз върша мръсната работа.

Но пък задачата не изискваше никакви усилия. А и кой би заключил най-съкровените си мисли? Никой, освен Ший.

Денис сънуваше за едно Бонд-момиче. Да, помислих си аз, това може да се случи само в сънищата ти. Докато обикалях из главата му, не можех да не се забавлявам с раздразнението, което изпитваше към бившата си жена, с плановете му да прецака колегите си — сред които и Конал; това вече беше интересно — но по-голямата част от него не ми влизаше в работата. Опитах с „обмяна“, после „данъци“ и — бинго — попаднах на поредица от числа. Препратих ги на Конал и зачаках, увиснал с главата надолу, докато той ги въвеждаше с облечената си в ръкавица ръка.

Денис леко изстена и се размърда, което накара Конал да застине за миг. Не можех да виня Денис. Тя бе прекрасна, жената от съня му — късо подстригана, деликатна, красива като Ший. Малко ми напомняше за Ейли. А онова, което Денис правеше с нея, внезапно ми напомни за Кейт.

Бързо прогоних тази мисъл и потрепвайки измъкнах ума си от съзнанието на Денис. Не можех да се разбера. Мразех тази жена, но желанието вече бе подпалило слабините ми. Проклятие.

— Още ли се мотаеш? — сопнах се аз на Конал.

— Какво ти става? — Брат ми измъкна една голяма квадратна кутия от сейфа, но макар медальонът с огненочервен рубин в нея да бе зашеметяващ, ние не търсехме него. Той върна кутията обратно, постави върху нея папка с финансови документи — господин Честност дори не надникна в нея — и извади по-тясна кадифена кутийка.

Отвори я бързо и доволен я пъхна във вътрешния си джоб. Затвори сейфа, извъртя се и бързо запълзя нагоре като змия.

Когато се озовахме на покрива и стъклената капандура бе затворена, той тръсна глава, за да прогони главоболието от притока на кръв, а аз отворих кутията. Проблеснаха диаманти, красиви като лунна светлина, но камъкът, който Ленора търсеше, бе невзрачен розов сапфир, вграден в гривна.

— Абсурд — промърмори той. — Сега ще трябва да връщам проклетото нещо обратно.

— О, според теб това не е Единствения? — Не можах да прикрия сарказма си, въпреки че го съжалявах.

— Не този, не са и предишните няколко хиляди. Или колкото там бяха. Вече им изгубих бройката. Няма такова нещо като това Каменно сърце. Не може ли най-после и тя да го разбере?

— Няма такова нещо като нас — отбелязах аз. — И разбира се, че Каменното сърце не съществува. Важното е майка ти да не губи интерес, защото от всички хора тя най-силно се нуждае от хоби.

Той се изсмя остро.

— Тя ще бъде първият заподозрян, щом Денис си спомни как не спираше да му се възхищава на китката на приятелката му. Ще трябва да спра да я водя на бизнес партитата.

— И какво? Така става дори по-добре. Ще я затворят в „Корнтън вейл“ и тя няма да може да се прибере у дома. По-добре е от предположението на Фин. Нали се сещаш, за старческия дом „Калдърууд“. — Плъзнах се по наклонения покрив и леко скочих на тревата до него.

— Чувал съм и по-ужасни идеи — рече ми мрачно той. — Не може да не съществува някакъв начин да я спрем…

Аз свих рамене.

— Според мен тя едва ли иска да се връща, но има ли друг избор? Знаем, че това все някога ще стане.

— Можем да я забавим.

Усетих ротвайлерите още преди да ги чуем — те се появиха мълчаливо иззад ъгъла на къщата. Не се чу никакъв лай, което според мен беше лош знак. Въздъхнах.

— Можеше поне да ги приспиш…

Конал клекна в очакване и се усмихна, когато те неуверено се спряха.

— Здрасти. Аз алфа куче. Покажете коремчета, омеги.

Той свали ръкавицата си и протегна ръка към първото от тях. То я подуши колебливо, със заглъхващо ръмжене в гърлото си. После се претърколи по гръб, оплезило език, и само след миг второто направи същото.

Аз потърках коремчето му с крак, погледнах си часовника и изскимтях щастливо:

— Кръчма?

Конал се изправи, подръпвайки нежно ухото на по-голямото куче.

— Кръчма.