Джилиан Филип
Каменно сърце (16)

16

Не яздихме дълго. Отвъд тревистата равнина се простираха ниски хълмове, обрасли с остра трева, следваха дюните, мокрия пясък и необятното море. Фин стискаше здраво гривата на жребеца и цялото й тяло бе изпънато като тетива на лък, но тя не се поколеба. Можех само да се възхитя на спокойствието, с което пое протегнатата ми ръка и се изкатери обратно на коня, който малко по-рано се беше опитал да я изяде.

Този път жребецът не прояви интерес към нея. Той се плъзна почти по задница надолу по дюната и изтрополя с копита по брега. Черният кон препускаше на петнайсетина метра пред нас, като Конал го пришпорваше покрай водата.

Сребристият залив беше широк около един километър, завършващ от двете страни с грамадни скалисти носове, които се скриваха под водата. В тъмните вълни се долавяха проблясъци, които осветяваха една фигура — твърде висока, твърде слаба, за да е Ленора, увита в дълго палто с вдигната яка. Палтото, което не беше палто, помръдваше и лъщеше като мокра необработена кожа. Съществото, което го носеше, се обърна и аз се задавих със студения си, солен дъх.

Няма връщане, помислих си. Нито за нас, нито за Ленора.

Черньото тупна с копито по твърдия пясък и изцвили, но Конал не сваляше очи от съществото. Досега никога не го бях виждал на живо, но знаех много добре какво представлява. Продълговатото му лице беше покрито с тънък слой лъскава сива коса, а очите му бяха изцяло черни, като на тюлен. Конят на Конал отново му извика със свойски тон, хрилете му се отвориха и затвориха.

— Майко! — извика Конал, пренебрегвайки съществото на брега. — Ленора!

— Конал, скъпи! — Гласът се носеше от надвисналите над главите ни скали. — Сигурно знаеш, че си имаш компания?

Вече можехме да видим старата жена, която стоеше неподвижно точно на ръба и гледаше надолу. Седящата пред мен Фин потръпна; зави й се свят от височината.

Конал смушка коня си и препусна обратно към нас, стрелвайки ме с поглед. Аз успях да го уловя и той побърза да погледне надолу, към Фин, и изражението му омекна. Потиснах желанието си да я прегърна през кръста и да я притисна към себе си. Получи се лесно, защото от нея струеше отровна омраза.

— Съжалявам — каза той.

Задавена от гневни емоции, тя не успя да отговори. Конал като че ли се поколеба за миг, после дръпна юздите и се обърна към скалата.

— Майко! Не ни причинявай това! Не го причинявай на нея!

— Конал Макгрегър — пропя Ленора. — Не очаквам нищо от твоя полубрат, но нима ти нямаш и капчица уважение?

Конал не сваляше поглед от нея.

— Сет ми е брат и притежава всичко, което бих желал от брата си.

— Разбира се. Извинявам се. — Гласът на Ленора звучеше ясно в неподвижния въздух. Тогава аз видях какво стои на скалите зад нея: още един селкир със сребристо, диплещо се палто. Ленора го погледна с усмивка.

После отново се обърна към Конал и коня му.

— Умнице Фин — извика тя. — Имаш голяма дарба! Трябваше да прибера този ужасен камък!

Момичето потрепери и притисна с ръка медальона си.

— Богове, майко. Бариерата около крепостта, цялата ни защита. Всичко изчезва с теб!

— Няма значение, мой Конал! Не можеш да очакваш от мен да не си отида.

Фин рязко извърна глава към мен и изсъска:

— Какво става тук?

Аз свих рамене, избягвайки отново погледа й.

— Нищо, което да не можем да предотвратим. Дръж си устата затворена. Остави всичко на Конал.

Той извика:

— Не е нужно да го правиш! Можеше да останеш от другата страна. Да живееш!

— Какво? Нима ме обричаш на лудост и разложение, скъпо мое момче? Само заради още един последен опит да открием Камъка?

— Защо не? Нали заради това продължи да живееш? Заради това остана?

Ленора се изсмя гърлено.

— Ето, в това се различаваме, Конал. Аз знам кога съм победена. Изчакай, докато дойде твоят ред. И ти няма да искаш да останеш. Ще побегнеш натам, където ти е мястото, и то с всички сили. Ще умреш както е редно и където е редно. Глупаво ще е да не постъпиш така. — Тя се поколеба. — Настъпва време, когато всеки трябва да се погрижи за себе си.

— Така е. — Гласът на Конал се втвърди и в него се промъкна жестока нотка. — Значи разбираш, майко, защо ще отведа Фин в крепостта.

За миг Ленора изгуби твърдата си самоувереност.

— Конал, не можеш…

— Не мога повече, майко. Тя е тук. Ти я доведе, вината не е моя, а и вече ми писна. Стела да прави каквото реши. Всъщност ако иска, може да се обеси.

Би трябвало да се издуя от правдиво задоволство. Вместо това ми беше студено и неспокойно.

— Това е между теб и сестра ти — отвърта тъжно Ленора. — Аз нямам думата във вашите отношения.

— Ти ми каза — извика Конал, — ти ми каза, че детето има нужда от теб!

— Аз й дадох нужното. — Ленора сви безучастно рамене. Макар зад гърба й да стоеше селкирът, тя не изглеждаше като притисната в капан. Гледаше самодоволно, сякаш бе намерила нещо, което бе търсила доста дълго време.

— Това не е редно — прошепна Фин, без да се обръща специално към някого. — Това не е редно.

— Не — казах аз. — Редно е.

Тя се вцепени като парче стомана и аз осъзнах, че плаче.

Конал нададе раздразнен вик, изпълнен с ярост и мъка.

— Нямаше ли да се сбогуваш с нас, МАЙКО?

— О, Конал, само щеше да се опиташ да ме разубедиш. И това щеше да се отрази ужасно и на двама ни. — Докато тихият глас на Ленора се носеше над хълмовете, аз не можех да не се възхитя на хладнокръвието й. Безгрижна, помислих си аз. Не невинна, не безчувствена: просто много, много безгрижна, като че ли чувствата не означаваха нищо за Ленора. — Сбогом, тогава!

Пръстите на Фин се бяха вкопчили толкова здраво в гривата на жребеца, че той изпръхтя раздразнено.

— За това ли ставаше въпрос? За това? Старческият дом е бил лъжа. Не мога да повярвам колко глупава съм била!

— Не беше глупава — промърморих аз. — Чуваше онова, което очакваше да чуеш. Това не е магия.

— Конал! Фин! — За пръв път в гласа на Старата жена се усещаха сълзи. — Обичах ви.

Тя се обърна към ръцете на съществото, което стоеше зад нея. Блещукащото му палто се надипли около тях двамата, обвивайки ги като кожа, и двамата заедно скочиха от скалите. Когато паднаха във водата, се чу само лек плясък.

Конал се взираше в мястото, където бе изчезнала майка му. На повърхността не се появи нищо. Дори мехурчета.

— Къде отиде тя? — изпищя Фин.

Бавно, неохотно той подкара коня си на обратно и се спря до нас.

— Не знам.

— Ти ли не знаеш!

— Да, не знам, не си спомням. — Той гледаше омаяно. — Там, откъдето е дошла? Може би всички ще разберем, когато се озовем там.

Дишането на Фин беше шумно и тежко.

— Ти й позволи…

— Не става въпрос дали съм и позволил или не. Тя го направи и това е. — Конал смушка жребеца и се отдалечи настрани, за да не се налага да я гледа в очите. — Не трябваше да водиш Фин тук, Сет.

Не казах нищо. Фин също, слава на боговете. Според мен нямаше нужда от думи. Вместо това обърнах жребеца си и поех след него.

— Чакайте! Чакайте!

Някой се промуши между скупчените скали в края на залива толкова бързо, че си разпра якето. Гледах със зяпнала уста как Джед се катереше и плъзгаше по камъните.

— Чакайте! — извика той, хвърляйки нервни погледи към брега и останалия селкир. — Фин!

Конал дръпна главата на коня си, обърна го и впери поглед в момчето.

— Джед.

— Да! Почакайте ме!

Постепенно на лицето на Конал пропълзя страх, който бе точно копие на моя.

— Мамка му, Джед! Тичай!

Още докато викаше, момчето се втурна към него, сякаш участваше в някакъв убийствен лов и съдейки по изражението му, очевидно смяташе, че е точно така. След това всички видяхме как първия селкир се затичва към Джед по брега. Въпреки невероятната му скорост съществото не оставяше впечатление да се е забързало кой знае колко.

Джед се изтегли назад, към дюните, но то продължаваше безмилостно да скъсява разстоянието. Момчето отстъпи крачка назад, после още една; страхуваше се да му обърне гръб.

— За Бога, Джед, казах ти да ТИЧАШ!

Джед нямаше друг избор. Обърна се и излетя като стрела.

Краката на Фин се мятаха от двете страни на жребеца, но той, разбира се, не помръдна. Аз я прегърнах, притиснах ръцете й към тялото, и леко я повдигнах нагоре, за да изгуби опора.

— Стой спокойно — изръмжах й. Докато ругаеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете ми, добавих: — И не слизай от проклетия кон. Стой тук.

Внезапно тя застина, предавайки се, и този път звучно изхълца. Аз не й обърнах внимание, просто пришпорих коня в галоп след Конал. Джед продължаваше да тича, да се хлъзга и да се спъва, ръцете му потъваха в лепкавия пясък, морската вода мокреше краката му. Той падна по лице и задрапа да се изправи, останал без дъх и сили, местейки обезумелия си поглед от съществото към коня на Конал.

Селкирът беше стигнал на около пет метра от Джед, когато черният жребец го изпревари. Конал се наведе от коня и сграбчи момчето под мишниците.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя му той, после си пое изненадано дъх. — Как успяваш да ме блокираш?

Джед само поклати глава, останал без дъх.

— Ще обеся Шона! — извика Конал. Хванал здраво Джед, той се обърна към селкира, който продължаваше упорито да тича към тях. Очите на момчето изпъкнаха от ужас. Аз дръпнах рязко юздите на синия жребец в същия момент, когато селкирът спря на две ръце разстояние от тях.

— Не — рече тихо Конал. — Не и той.

Черните воднисти очи не се отместваха от него. То пристъпи към Джед, протегна дългите си пръсти и лунната светлина проблесна през мембраните между тях.

Джед се притисна към брат ми.

— Казах ти, не — повтори по-твърдо Конал.

Съществото свали ръце и сви пръстите си в хлабави юмруци.

— Не още — рече то.

Гласът му беше мокър, бълбукащ, студен като смъртта. То се обърна и пое към океана. Конал не каза нищо повече, но когато отблъсна Джед от себе си, под лунната светлина се видяха следите от сълзи по лицето му.