Джилиан Филип
Каменно сърце (32)

32

— Ох — каза Фин. — Ох. — Тя отблъсна Джед настрани и отстъпи залитайки назад, поглеждайки към мен за помощ.

Аз не казах нищо. Не направих нищо. Гледах безизразното лице на брат си.

Ейли продължаваше да стои на колене, вперила поглед в Конал, а Шона пристъпи напред и коленичи до него, за да му затвори очите. Тя още веднъж проплака приглушено, преди да се изправи. Все още държеше окървавения нож в ръката си и продължи да го мести, като в транс, докато върхът му не опря в шията под ухото ми.

Шона улови ръката й и нежно я отдалечи от шийната ми вена.

— Независимо дали ти харесва или не — каза тихо той, — сега Сет е нашият капитан.

Гласът на Ейли бе натежал от презрение.

— Ще тръгна с него, ще яздя зад гърба му и ще се сражавам редом с него, но той никога няма да бъде моят капитан. И ако някога бъда призована да го убия, ще го направя с чувство за дълг и огромна радост.

— Може да ти се наложи — каза Шона. — И то твърде скоро. Нека кланът се разправя с него.

Нима смятаха, че всичко е свършило? Може би, за тях наистина беше. И така може би бе най-добре. Обърнах се към Джед.

Той се беше запътил към червеникавокафявата кобила. По пътя се спря до един мъртвец и със затворени очи и треперещи пръсти изтръгна меча от ръката му. Кобилата изцвили и тръгна да го посрещне. Приближи тъмната си муцуна към ухото му и нежно изпръхтя. Джед я прегърна през врата и притисна лице към топлата й кожа. Остана дълго време така, сякаш нямаше воля да помръдне.

Аз се изправих, взех неокървавената си кама, хванах кичур от косата си и го отрязах близо до скалпа. Джед ме наблюдава няколко секунди, след което се извърна.

Когато отидох при него, сякаш беше изминал цял век. Той рязко вдигна глава. Осъзнах, че не ме позна.

И това ми стига.

— Съжалявам, че те ударих — казах аз.

— О. — Джед се намръщи и докосна лицето си. — Вече забравих.

— Исках да ударя брат си, но той не беше там.

— Обзалагам се, че ти се иска да е бил. — Джед ме прогледна право в очите. — Сега.

— Да — отвърнах аз. — Нещата можеше… да се наредят добре.

— Странно — рече Джед. — Ти ме наричаше изгубено момче.

Поех си дълбоко дъх.

— Обичах майка ти. — Богове, колко горчиви бяха тези думи, но трябваше да ги кажа, преди да съм размислил. Можеше и да нямам втора възможност. — Знам отлично, че това не е било достатъчно, но не бях способен на повече. Ако бях останал, може би щях да успея да я защитя от ламира, но не го направих. Предадох я, както предадох брат си и ако има задгробен живот, ще падна на колене пред духовете им, но няма, така че това е то.

Джед ме слушаше мълчаливо, изпълнен със състрадание. Аз просто стоях пред него и го приех.

В гърдите ми ядът се бореше с мъката.

— Но нищо от онова, което казвам или чувствам, няма да ти свърши работа. Затова няма да се извиня.

— Благодаря — отвърна отсечено Джед и аз знаех, че говори искрено.

Задържах погледа си върху него за една дълга секунда.

— Изглеждаш ми различен.

Поглеждайки към скалпа ми, Джед се изсмя.

— Да. Не го казвай. — Подадох му колан и ножница, която бе подходяща за меча му. — Ето. Трудно е да се язди с оголено острие.

— Благодаря. — Джед несръчно прибра плячкосания меч в ножницата и закопча колана.

— Не така. — Завъртях очи. — Погледни. Този каиш. Не е голяма философия.

Той прие помощта ми.

— Хубава риза.

Докоснах безстрастно лепкавото петно над сърцето си и напипах неравните ръбове на дупката в индиговия памук.

— Файорак няма да се нуждае от нея, както и от колана си. Пък и съм изморен. Взе да ми става студено.

— Аха — отвърна Джед. — Предполагам, че на Файорак му е все едно.

— И без това повече няма да почувства нищо. — Погледнах към небето. — Знаеш ли, Кулан, когато бях на девет, а Файорак на осем, двамата бяхме неразделни. Каква война е това, Джед. Каква война. — Аз затворих очи, позволих си за миг да се потопя в безполезната носталгия, и ги отворих. — Така. Знам къде отиваш.

Джед внимателно извади пистолета от колана на дънките си.

— Оставих Рори там. Трябва да се върна да го взема.

— А аз оставих любимата си тениска. Но това не означава, че ще си я върна.

Джед ме огледа от глава до пети.

— Не си се променил.

— Какво, да я оставя да спечели? Успех, Кулан. — Събрах дланите си в шепи, подложих ги под крака му, помогнах му да се качи на коня и плеснах кобилата по задницата.

Джед не се обърна, не погледна дори встрани. Беше се съсредоточил върху онова, което лежеше пред него и не позволяваше на страха да свие отново стомаха му. Познавах всички белези.

Добре, поне щеше да стигне до пещерите, дори никога повече да не излезеше от тях.

Той мина покрай Фин, без да я разпознае, забил поглед между ушите на кобилата, но пусна юздите и вдигна ръка, сякаш за да махне за сбогуване. Тя го гледаше замаяно как се отдалечава и не мръдна от мястото си, докато кобилата прехвърли хребета и се скри от погледа й.

В тези дълги минути тя не виждаше нищо друго, затова аз побързах да се възползвам. Извадих ловния си нож и се приближих към нея откъм гърба. Хванах бързо огърлицата й и с един замах прерязах кожената връвчица, преди тя да успее да примигне.

Фин ахна, обърна се и впери поглед в изрязания от дърво лист в ръката ми.

Аз го стиснах в юмрук.

— Самодивско дърво. Богове, момиче, ама че си силна!

— Какво…

— Тя те е използвала от мига, когато се появи тук — отвърнах аз. Огледах предмета, и почуках с пръст по назъбените му краища. — Това просто й е помагало; направило е връзката й с теб по-силна. Умът ти е нещо страховито, Фини; със същия успех можеш да носиш зареден пистолет. И всичката тази сила й е била на разположение, без ти дори да разбереш. Въздухът е тежал заради теб. Всички смущения, белият шум. Твоята бариера. Твоят ум.

Гласът й бе подрезгавял от ужас.

— Аз те спирах? Аз ти пречех да се свържеш?

— Не. Тя. — Закрепих талисмана на един камък, извадих меча си и го ударих с дръжката два-три пъти, след което използвах острието, за да заровя отломките в земята. — Но никога не й се е налагало да използва своя ум; можела е да си играе с твоя. През цялото време, докато си носела това. Казвам ти, много си силна.

Тя преглътна тежко.

— Какво означава това?

Свих рамене.

— Откъде да знам? Засега го забрави. Тя не може да го направи отново. Талисманът е счупен и ти знаеш за нея. Да поговорим за Джед. — Видях как очите й омекнаха при споменаването на името му. — Готова ли си да умреш за него? Заради добрите стари времена?

Кожата й стана студена и сива като на камък.

— Фин — казах тихо аз. — С ум като твоя няма нужда да се страхуваш.

— Знам, че съм страхливка. — Тя извърна поглед, побутна грубата ленена превръзка на ръката си, разтърка я яростно, сякаш искаше отново да я разкървави.

Улових превързаната й ръка и я спрях.

— Виж какво. — Наведох се към нея. — Ласло може да те убие. Ламирите могат да те убият. Кейт не може.

Тя примигна.

— Това истина ли е?

— Мисли си каквото искаш за мен, но аз не лъжа. Такава е сделката, която Кейт е сключила в замяна на нейните… магически номера. Други трябва да й вършат мръсната работа. Затова убива с леко сърце; смехът й е искрен, повярвай ми. Затова може свободно да говори за това, че не наранява хората. Точно както ми обеща, че няма да нарани Конал.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Тя ми каза, че няма да нарани Джед.

— Точно тя няма.

— Но уби Конал. Само че използва Ласло.

— А, не. Кейт е твърде умна, за да постъпи така. Честно казано, Ласло го уби. А Конал се предложи на Ласло, защото Кейт знае как да се възползва от безразсъдството му. Добре, де, добре — смелостта му, щом така ти се иска. Знаеше как да се възползва и от фиксидеите му, от нрава му, всички неща, които толкова плашеха Джед и го накараха да си тръгне. — Поставих пръст на устните й, преди да успее да ми отговори. — Не си прави труда да го казваш, Фин. Аз съм виновен за смъртта на брат си и ще си платя за това. Всъщност вече плащам.

— Така ли? — Устните й се изкривиха.

— Поне знам, че за Ейли нищо няма да е достатъчно. — Потреперих.

— Не започвай да се самосъжаляваш. Каквото и да прави Ейли, ние сами сме си виновни за всичко.

— На теб нищо няма да ти направи, дечко. Конал те обичаше.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Той струваше колкото десетима като теб. Стотици.

— Не те ли предупредих да не го казваш? Мога да чета мислите ти. Да не мислиш, че не го знам?

— Не. — Тя поклати глава. — Не, според мен не го знаеш. Нравът на Конал, фиксидеите на Конал, всичко това, за което говориш. Искаш ли да го обвиниш за още нещо?

— Добре де, ще ти направя услуга. — Ухилих се злобно. — Кейт знаеше дори как да се възползва от любовта му. Той обичаше теб, обичаше Джед, обичаше и мен, глупакът. А аз го убих. Ние го убихме. Това ли искаше да чуеш? Той ни обичаше всичките и това го уби, Фини.

Очите й потъмняха и се изпълниха с недоверие.

Издържах погледа й за миг, после прикрих очите си с длан.

— Ще ме изслушаш ли? Съжалявам. Съжалявам. Проклятие, Кейт е толкова добра във всичко, което прави.

Тя леко пристъпи напред и за миг си помислих, че се кани да ме прегърне. Свалих ръце от кървясалите си очи, възприех старата хладнокръвна поза и тя се отдръпна.

— Фин. Кейт ще се опита да изсмуче всичко от теб, докато накрая не престанеш да съществуваш. Но само ако ти си съгласна да бъдеш унищожена. Дръж отровата й по-далеч от съзнанието си и всичко ще бъде наред.

— Както направи ти?

Засмях се.

— Опитай. Тази жена винаги ме е очаровала и ако сега застанеше пред мен, веднага щях да я пожелая. Не казвам, че е лесно. Но веднъж вече успя. — Хванах наранената й ръка и я вдигнах към лицето й. — Не ти трябва никакъв глупав камък, нали? Това, което Ленора не ти каза бе, че можеш да станеш твърде зависима от проклетите неща. Да спреш да се вслушваш в инстинктите си. Накрая се справи и без камъка, умнице. — Притиснах дланта си към окървавената превръзка и сплетох пръстите си с нейните. — Използвай инстинктите си и всичко ще бъде наред.

Тя погледна ръката ми, преглътна и аз си спомних, че точно така държеше ръката й Конал след някой ужасен ден в училище. Някаква струна се скъса в сърцето ми и аз я пуснах.

— Значи Джед също ще бъде наред — каза тя. — Той може да я блокира.

— Да, странно, нали? Твоят простосмъртен е доста талантлив. — Усмихнах се. — Но все още го е страх от стоманените остриета.

Кожата й пребледня и тя притисна ранената си ръка към гърлото.

— Връщам се.

— Така си и помислих.

— И няма да ме спреш?

Нима й приличах на някой отговорен по-възрастен роднина или нещо подобно?

— Искаш да те спася от самата теб ли, дечко? Няма смисъл. Джед не може да се справи сам. Ако не се върнеш, всички ще го отнесем. — Повдигнах рамене. — А ако го направиш, може би пак ще го отнесем, но си заслужава да опиташ. Никога не съм вярвал в онзи митичен Камък, но вярвам в Рори. Малко.

На лицето й се появи решително изражение.

— Ще трябва да ми дадеш коня си.

— Фин, — въздъхнах аз, — да ти дам коня си е все едно да ти дам ръката си. Всъщност по-лесно ще бъде да ти дам ръката си. Така че ще трябва да се примириш с двете.

— Ръце?

Завъртях очи.

— С мен и коня, умнице. — Подсвирнах тихо през зъби. Синият жребец вдигна глава от кървавата си паша и изтопурка към мен. — Предполагам, че ще трябва да се върна с теб. След като изгуби Конал, едва ли ще се притесниш да ме видиш как поемам последния си дъх. Скачай. — Помогнах й да се качи на коня и той изпръхтя. Тъмната му муцуна бе окървавена край ноздрите. Цвиленето му наподобяваше развълнуван смях.

Хванал юздите му с ръка, аз се спрях и погледнах към пътеката от мъртви, изгорели храсти под гранитната скала.

Отидох колебливо до нея, клекнах и вдигнах главата на ламира за тънката коса. Отнесох я до безразличния жребец, привързах редките кичури към черната му грива така, че ухилената глава да се блъска в шията му. Вцепенена от отвращение, Фин се втренчи в мъртвите му очи, докато се мятах на коня зад нея.

— Шона — извиках аз.

Шона надигна глава и ме погледна със студени очи.

— Махай се оттук. Отведи ги в Брокентор. Ще се върнем на разсъмване, ако изобщо се върнем. — Забих пети в хрилете на жребеца и той подскочи напред, размахвайки копита над каменистата земя. Брандир не изоставаше от него.

Отрязаната глава се удари в коляното ми, без да спира да се хили. Не се удържах и я погледнах, и точно тогава някакво размазано бяло петно привлече погледа ми. До Брандир тичаше бялата вълчица; на муцунката й имаше белег като изгорено с киселина, а в кехлибарените й очи проблясваше омраза.