Джилиан Филип
Каменно сърце (36)

36

Гледах мъжете и жените от моя клан. Стоях със скръстени ръце, за да не видят треперенето им. Бяхме яздили заедно, бяхме се сражавали рамо до рамо, бяхме се карали за дреболии; бях танцува и пял и се бях напивал заедно с тях в същата тази зала. Някои от тях обичах. А сега те може би щяха да ме убият.

Никой не заговори. Не чувствах страх, просто бях изпълнен с апатия и много, много уморен. Сигурно нищо не може да бъде по-лошо от прекараните дълги седмици на Брокентор. Но те поне свършиха. Един ден щеше да приключи и това.

Нямаше смисъл да възразявам. Вече нищо не зависеше от мен, но и да зависеше, не бих си помръднал пръста. Ейли стоеше отстрани. Не сваляше очи от мен от мига, когато минах през портата на крепостта и се оставих да ме обезоръжат.

Очевидно сега Гриан беше техният говорител. Той въздъхна.

— Изборът е на Ейли. Разбираш ли, Мурлин?

— Да — отвърнах аз.

Всички я погледнаха. Точно мълчанието й ми подсказа, че няма да умра. Смъртната присъда щеше да бъде произнесена бързо. Ала тя искаше да ме държи на нокти, но всъщност точно така научих онова, което исках да разбера. Затворих очи.

— Ако зависеше само от мен — каза най-накрая тя студено и с достойнство, — аз бих избрала смъртта. Но не зависи. Той е баща на… дете. Той е капитан на тази крепост. — Тя се усмихна неприятно. — Ако успее да си я върне.

Чух стотици въздишки, но моята не бе сред тях. Вдъхнах дълбоко, тихо, и се опитах да не треперя, когато посегнах към протрития вече пуловер на Конал и го съблякох през главата си. Бях решил да го направя още преди да ме накарат. Постоянната остра болка в белезите от стрелите на арбалета беше изчезнала и аз си позволих да се усмихна на себе си. Очевидно Ейли не искаше нищо да ме отвлича от онова, което ме очакваше.

— Мурлин — каза Гриан.

— Гриан — отвърнах аз и му подхвърлих пуловера. — Разкарай онези двамата оттук.

Гриан примигна стреснато, сякаш бе забравил за съществуването им.

— Разбира се.

Джед не каза нищо, само ме погледна, но Фин извика:

— Сет?

— Отивай, Фин — казах й аз, когато двама мъже тръгнаха към мен, за да застанат от двете ми страни. — Просто трябва да се разберем. Ще дойда след малко.

Джед издаде гневен, ужасен звук, сякаш раните ми му напомниха за нещо друго, но двамата бяха изведени от залата, а аз затворих очи с облекчение, когато вратата се затръшна зад гърбовете им. Извърнах се настрани, изхвърлих ги нарочно от ума си и издигнах бариера срещу останалите. Нямаше да я сваля, докато не приключеше всичко. Каквото и да направеха, нямаше да успеят да си пробият път до съзнанието ми. Усещах как Орах пробва да влезе в главата ми, опитвайки се отчаяно да поеме част от онова, което щеше да се стовари върху мен, но аз я отблъснах. Дори нея.

Пък и не можех да й причиня това.

В горния край на залата вече окачаха боровия дънер на мястото му и той увисна хоризонтално в железните скоби на височината на раменете ми. Висеше точно в отвора между двете стени на огромния свод, който водеше към преддверието на залата, над трите тесни стъпала. Отлична позиция; добро място задаване на урок.

Шибаняци.

Уредът се отличаваше с такава простота, че усетих как потрепервам и погледнах само веднъж, за кратко, към кафявите петна, концентрирани около сърцевината на дървото. Поне кланът не го приемаше като развлечение. На никой от тях не му харесваше.

С изключение на един. Очите на Ейли грееха от омраза.

Нямах друг избор. Тръгнах към боровия пън, опитвайки се да сдържа треперенето на крайниците си и изкачих последното стъпало. Гърлото ми беше пресъхнало като мъртво листо, но те не трябваше да го разбират. Мъжете от двете ми страни ме хванаха за ръцете и посегнаха да ги завържат с въже.

— Не е нужно да го правите — казах тихо и с горчивина на Кариг.

Той преглътна и за миг наведе поглед.

— Знам, Мурлин.

— Тогава не ме завързвай, Кариг — изсъсках аз. — Няма да се бия. Знаеш и че няма да се опитам да избягам.

— Мурлин. Моля те, позволи ми. Не е нужно, но…

— Ще ти попречи да паднеш, Мурлин — прекъсна го Феарна с тих глас. — Защото иначе ще се строполиш. Каквото и да си мислиш, колкото и да си силен, ще паднеш. Кариг е прав. Моля те.

Поколебах се, после кимнах и те увиха въжето около двете ми китки и ги завързаха една за друга. Затворих очи докато Кариг и Феарна изпънаха ръцете ми към дънера. Тримата се бяхме сражавали, яздили, пили и се смели заедно, и сега, докато всеки от тях изпъваше здраво въжетата, пръстите им докосваха моите. Бях им ужасно благодарен затова, но не казах нищо, защото внезапно се уплаших да не заплача. Не се страхувах от болката, все още не, но се страхувах ужасно, че мога да заплача от мъка заради всичко, което се беше случило.

Те работеха бързо, знаех много добре, но въпреки това ми се стори, че мина цял век, преди да настъпи ужасяващата тишина. Стрелнах с поглед Кариг.

— Добре ли е, Мурлин? — прошепна той.

Съобщаваше ми, че скоро ще започне. Усмихнах му се леко и затворих очи.

Почувствах злия дъх на камшика още преди да ме удари.

* * *

— Да вървят по дяволите — каза Фин. Тя свали дланите от лицето си и затича по коридора към преддверието, следвана по петите от Джед.

— Ще успеем ли да се промъкнем?

— Никой няма да ни спре. — Тя се обърна към него и го погледна с жестоки, студени очи. — Защото всички са вътре. Всички гледат. Копелета.

Тя беше права — преддверието беше празно. Залата бе претъпкана с народ, но никой не обърна внимание на двете фигури, които се промъкнаха в сумрака пред открехнатата врата към преддверието.

Тълпата зрители стоеше в абсолютно мълчание и не се чуваха никакви викове. Долавяше се само един звук — лекото свистене и изплющяване на камшик върху плът. Фин замръзна, изгубила за миг способността да диша.

Сет стоеше с лице към тях, завързан за един боров дънер с обелена кора, но очите му бяха здраво стиснати. При всеки удар тялото му неволно подскачаше към дънера, но това бе единствената му реакция, затова за няколко секунди Фин не можа да разбере. След това различи фините червени пръски, капчиците, които покриваха дървото и рязко притисна длан към устата си.

Сет стискаше силно зъби, кожата му бе пребледняла и опъната, от ъгъла на устата му се стичаше кървава струйка.

Зад ужасната сцена в главата на Фин се появи призрачен спомен — Сет съблича пуловера си и го хвърля на Гриан. Той приемаше това напълно доброволно. Тя стисна здраво юмруци, докато от дланите й не потече кръв — ноктите й бяха отворили старата рана, която бе направила с медальона. Мразеше ги всичките. В тялото й кипяха ужас, жал и ужасна омраза.

По лицата им нямаше удоволствие, дори на лицето на мъжа, който размахваше камшика с брутална сила. Той не се наслаждаваше на работата си, но я изпълняваше съвестно. Бичуването се изпълняваше усърдно, професионално, брутално. Кланът едва го изтърпяваше, но тя не изпитваше никаква жалост към тях. Дори каменното лице на Шона изглеждаше нещастно. Но очите на сестра му заблестяха ликуващо, когато съзря Фин в сумрака и на лицето й се изписа пламенна надежда.

Не, помисли си Фин. Можеш да чакаш вечно, злобна, отмъстителна кучко, но аз няма да изпищя.

Сет отвори уста и заби зъбите си в боровото дърво, а кръвта от прехапания му език заля дървесината. Гърбът на Фин потрепваше при всеки удар на камшика. О, моля те, мислеше си тя всеки път, накарай го да спре. Стига вече. Достатъчно. Ще го убиеш. Веднага спри. Моля те. Но всеки път камшикът се издигаше нагоре, всеки път тя чуваше изплющяването му, все по-глухо и по-мокро.

Пазачите като че ли държаха здраво Сет и тя видя сълзи в очите на единия. Джед я прегърна здраво през гърдите и когато тя усети как нещо капе в косата й, разбра, че той също плаче. Не можеха да си тръгнат. Тя не беше изоставила Сет при Брокентор, нямаше да го изостави и сега. Но ако камшикът не спреше безкрайното си плющене, тя щеше да повърне или да припадне, а не и се искаше това да се случва.

И точно когато реши, че повече не може да изтърпи, всичко свърши.