Джилиан Филип
Каменно сърце (35)

35

Фин въведе кобилата, която се спря грациозно, с наведена глава и треперещи от изтощение крайници. Момичето се наведе напред, прегърна я за врата и се свлече от нея.

— Какво правиш? — Джед погледна назад в тъмнината. — Не трябва да спираме.

— Правя го. Ти продължавай, вземи Рори. Ще ви настигна. Не забравяй, че мога да те проследя. — Фин се надяваше това да е истина. Но каквото и да бе, тя не можеше да продължава повече. Не и без него. Отрепка, предател, ренегат — каквото и да беше той, тя беше същото. Освен това той ги беше спасил и тя нямаше намерение да го изостави.

— Но ти нямаш кон!

Тя яростно тръсна глава, опитвайки се да убеди както Джед, така и себе си.

— А твоят не може повече да носи всички ни.

— Не става въпрос за това! — Гласът на Джед се пречупи. — Нали?

— Не мога просто да го изоставя. Трябва поне да изчакам и да видя. Да разбера какво му се е случило.

Стиснал здраво Рори, Джед се извъртя напред и сграбчи юздите.

— Виж какво, ако смяташ, че това е нещо, което трябва да направиш за Конал… — Той се поколеба. — Нали се сещаш, че е безсмислено? За това ли става въпрос?

— Не, не. Нищо такова, наистина. Моля те, продължавай напред, Джед. — Преди да заплача и да започна да те моля да ме почакаш.

— Добре, дано скоро ни настигнеш. — Нещо се бе затиснало в гърлото му. — Не искам да изминавам целия този път на обратно, за да те взема.

Тя не можеше да понесе гледката на отдалечаващия се Джед, затова се изкатери на една скала, обсипана с люспи слюда, които блещукаха под звездната светлина. Студено, колко беше студено. Тя легна по корем, усещайки как студът прониква в кръвта и костите й. Позволи си да се разконцентрира, вслуша се в инстинкта си и внезапно разбра как се прави. В ума си намери едно местенце, порови в него като горд чирак-механик и почувства как топлината плъзва в костите й. Значи това беше тайната на Ший. Тя се усмихна.

Сет. Фин се сети, надигна буза от камъка и се вгледа в равнината. Студът не бе прогонен единствено от аматьорските й усилия. За кратките минути, през които бе лежала там, времето бе поомекнало и звездите бяха изчезнали. През главата й мина мисълта, че може би те се приближават към земята, но после видя, че това са просто първите снежинки.

Той не идва, помисли си Фин и се изненада от силната мъка, която я прободе.

Тя се изправи с вкочанени крайници и тъпа болка в сърцето. И двамата — беше ги изгубила и двамата. Можеше просто да поеме по дългия път след Джед, но едва ли си струваше усилията. Просто всичко й се струваше ужасно безсмислено. На всичкото отгоре бе започнало да вали сняг.

В далечината, между земята и небето, някакво движение привлече погледа й, после зърна тичащи сенки. Тя се спусна с усилие от високата скала и затича тромаво надолу по склона, примижавайки срещу завихрящите се снежинки. Сред тях препускаше синият жребец, следван по петите от вълците, а върху шията му се бе отпуснала фигура.

— Сет — извика тя, а снежинките погълнаха гласа й. — Сет!

Той се надигна. За миг й се стори, че му е трудно да фокусира погледа си, но след това той смушка жребеца с пети и го насочи право към нея. Без да забавя ход, той се наведе от коня, и пъшкайки от болка, я вдигна с едната си ръка. За един ужасен миг тя увисна между коня и земята и бързо се издърпа на коня зад него.

Изведнъж тя се сблъска с някакво препятствие и Сет изкрещя. Тя също изкрещя и притисна длан към устата си. Той отново се отпусна върху шията на коня и се вкопчи с благодарност в нея, докато Фин се хвана за колана му и впери поглед в двете лъскави стрели, стърчащи от гърба му.

* * *

Настигнаха Джед точно преди зазоряване. Червеникавокафявата кобила премина в галоп, за да не изостава. Брокентор се забелязваше лесно — остатък от вулкан, който стърчеше над равнината на около триста метра напред. Кратерът му бе разцепен и полуразрушен от вековните климатични влияния. Когато го приближиха, Шона и Ейли се изправиха. Пуловерът на Ейли бе покрит с петна засъхнала кръв, а щръкналата й коса я нямаше, остригана до голо.

Кобилата се спря изморено на почтително разстояние от синия жребец и Джед подаде Рори в ръцете на Шона.

— Гърне! — проплака детенцето.

— Извинявай, миличък. — Джед се свлече от кобилата и с усилие свали подгизналите му дънки. — Наистина нямахме време за това.

Фин се вкопчи в неподвижното тяло на Сет. Страхуваше се да помръдне, за да не се закачи отново в стърчащите стрели.

— Ейли!

Ейли се приближи спокойно до жребеца и докосна хълбока му, произнасяйки няколко успокояващи думи на собствения си език. Когато постави ръка върху раната му, мускулите му потрепериха.

— Ейли, моля те!

Воят на Брандир прозвуча също толкова отчаяно, колкото гласа на Фин, и вълкът побутна неподвижния крак на Сет с муцуна.

Ейли допря устни до дупката в хълбока на коня и я вкуси.

— Добра рана — каза му тя. — Чиста. Ще се изцели бързо. — Жребецът й отговори с цвилене, докато тя се обърна и погледна с чисто медицински интерес към гърба на Сет. — Тази вече не е.

— Моля те!

Ейли я погледна.

— Молиш ме? За тази отрепка?

Фин прехапа силно език, усети кръвта, но не й обърна внимание. Ако сега заплачеше, Сет беше загубен. Усещаше го инстинктивно; разбра го, щом погледна в безчувствените очи на Ейли.

— Да, умолявам те.

Брандир крачеше трескаво напред-назад, спираше се само за да оближе крака на Сет и да погледне умолително Фин, но тя не можеше да отвърне на погледа на черния вълк. Той също можеше да я накара да заплаче.

— Умолявам те. Моля те. Заради Конал.

— Не — отвърна най-после студено Ейли. — Не заради Конал. Заради мен. — Тя се обърна. — Шона!

Той издърпа Сет от коня, без да внимава особено, пренебрегвайки изплашеното ръмжене на Брандир, след което отнесе тялото до падината с формата на купа в подножието на хълма, където си бяха направили лагер. Там го хвърли с лицето надолу до тялото на Конал.

— Нека това да бъде първото нещо, което ще видиш, след като се съвземеш — рече той, докато разкъсваше грубо индиговата риза на гърба на Сет.

Така и стана. Фин не се обади, защото се страхуваше да не промени решението на Ейли. Изминаха няколко часа, преди Сет да примигне два пъти и да отвори очи. Той не помръдна, не даде никакъв знак, че се е съвзел, само впери поглед в студеното спокойно лице на Конал, което се намираше само на метър от неговото.

Върху мъртвото и живото лице падна сянка, но Сет не погледна нагоре.

— Благодаря ти, Ейли.

— Няма защо. — Очите й бяха скрити зад слънчевите очила, които й бе донесъл Конал, и студеното зимно слънце проблясваше в стъклата им. — Смъртта ти трябва да настъпи от моите ръце, а не от нейните.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Разбрах.

Тя кимна и се отдалечи.

Очите му срещнаха погледа на Фин, която седеше край двете тела. Никога досега не се беше радвала толкова много да го види. Часове наред полагаше огромни усилия да не поглежда към раните на Конал; вместо това се взираше в посинелите му изгризани нокти и мълчаливо плачеше. Брандир се бе излегнал край Сет, а Лия лежеше в краката на Конал с опечалени очи. Джед се беше оттеглил още преди часове в отдалечения край на падината, прегръщаше Рори и се взираше с празни очи в долината. Фин разбираше, че той не може да седи край Конал и Торк, не и с детенцето в ръце, но не можеше да изостави Конал. Освен вълчицата и някой друг трябваше да седи при него. И при Сет. За да е там, когато се събуди. Когато отвори очи.

Сет протегна ръка и потрепна.

— Вземи.

Тя изпълзя по склона до него и взе късчето смарагд от ръката му.

— Направи ми една услуга — каза той. — Отърви се от него. Дай го на някой, на който ще му е нужен.

Той се хвана за един заснежен камък и се издърпа до седнало положение. Брандир се надигна, протегна се и отново полегна близо до него, а Сет го прегърна силно през врата. Голото му тяло имаше почти същия синкав цвят като на брат му. Ако не беше топлината на Брандир, той щеше да измръзне до смърт, а Ейли и Шона нямаше да направят нищо, за да попречат на това. Фин си спомни какво й беше казала Леони: „Ший са жестоки, зли, студени. Пази се, Фин. Не допускай студеното желязо в душата си. Остани си човек“.

Точно сега зимата като че ли се просмукваше в мозъка на костите й. Е, не трябваше да го прави. Ако това я убиеше, тя щеше да си остане човек. Усмихна се на Сет.

— Радвам се, че се оправи.

— Значи си част от малцинството. — Той се усмихна мрачно, докато се бореше с тракането на зъбите си. — Но аз съм с теб.

Проклета да е Ейли. Фин отвори раницата на Конал, извади резервния му пуловер и го метна на Сет. Той го взе и го притисна силно към гърдите си, докато треперенето му започна да утихва.

— Фин, не искам да си мислиш… — започна той, но се поколеба. — Не започвай да си мислиш хубави неща за мен. Там имаше един момент, в който… не знаех накъде ще поема.

— Знам. — Тя го погледна в очите. — Знам.

— Така ли? — Той стисна здраво пуловера, като че ли се страхуваше да не му го вземат. — Добре.

— Как успя да се измъкнеш?

— О. — Той се засмя. — С много дрънканици и с помощта на ламира. Няма да тръгнат след нас. Нужно е много време, за да се изчисти проклятие, което е запечатано с ламирска глава. Това най-много ми харесва у суеверните феи.

— Не смяташ ли, че си твърде циничен? — каза Фин. — И в живота си, и във всичко?

— Аха, но иначе нямаше да съм си аз, нали? — Той й намигна. — Което щеше да е жалко. Пък и трябваше да им видиш лицата. Не можеха да повярват, че съм го направил, не можеха да повярват, че съм си навлякъл такава анатема. Каква е ползата от това? Да бъдеш направен безпомощен от няколко думи и късче мъртва плът? — Той повдигна пуловера на Конал и го погледна.

Тя не знаеше какво означава анатема, но звученето на думата не й допадаше.

— Сигурен ли си, че не са прави?

Сет се престори, че не я е чул.

— Така. — Пъшкайки от усилието, той се изправи и облече пуловера с тромави движения. Тя никога нямаше да разбере дали изписаната на лицето му болка се дължи на дупките в гърба или на мириса на Конал, който се бе пропил във вълната и който едва не бе накарал и нея да заплаче.

— Шона — каза той. — Дай ми брат ми.

Шона вдигна рязко глава и след като погледна към Ейли за разрешение, той отиде и повдигна Конал с невероятна нежност. После го предаде на протегнатите ръце на Сет. Фин разбираше, че му се иска да тръсне силно тялото, просто за да натовари ранения гръб на Сет. Но устоя на порива, може би за да не урони достойнството на Конал.

Тя нямаше представа как Сет успя да изкачи хълма, носейки мъртвото тяло на много по-високия си брат, но той успя да го направи. Стигна чак до напуканите, ерозирали скали на върха. Вълците вървяха от двете му страни, а Шона и Ейли носеха Торк след него. Поставиха двете тела едно до друго върху скалите.

Притиснал здраво Рори, Джед ги гледаше как се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма.

— Няма ли да… Не знам. — Гласът му потрепери. — Да ги погребете?

Шона се наежи, сякаш момчето бе предложило нещо неприлично.

— Не, докато не разполагаме с време да го направим както трябва. Мурлин успя да ни спечели само толкова — додаде презрително той.

— И просто ще ги оставите там? — Джед гледаше тримата по-големи Ший.

Фин стоеше до Сет, вече една от тях, и приемаше думите му, без да задава въпроси, камо ли да пуска саркастични забележки. Сменила е страните, помисли си Джед, но не можеше да й се сърди за това. Сет бе единственото семейство, което й бе останало. Всъщност не съвсем. Сега тя бе сираче, също като него.

— Не ни харесва миризмата на горяща плът, Джед. — Сет се обърна и закуцука надолу по хълма. — Дори да ми се прииска да нахраня червеите с тях, земята вече е замръзнала. Затова ги оставяме на лисиците, дивите котки и гарваните. А аз ще остана с тях, докато не ги оглозгат до кокал. После ще събера костите им и ще им направя надгробна могила. Това е мое задължение и този път ще го спазя. — Той впери поглед в Ейли.

— А аз ще им пазя гърбовете — рече вдървено тя.

Сет взе колана с меча си и го пристегна през гърба си; устните му побеляха, докато се опитваше да не потрепери от тежестта на собственото си оръжие.

— Ти ще отведеш Джед и Фин в крепостта — каза той. — И ще го направиш, защото така ти нареждам.

— Ако тръгнеш с нас — каза Шона, — кланът има правото да те убие, Мурлин.

— Може и да го направят, но поне ще приключат бързо — отвърна студено Сет. — Засега ще остана с Конал и Торк, и ще ги пазя, за да не ги приближава нищо друго освен дивите зверове. А когато погреба костите им, ще се върна при нас и когато бдението за тях приключи, всички ще сме ги оплакали.

— Никога няма да спра да го оплаквам! — извика Ейли.

— За пред останалия свят ще спреш, също като мен. — Той погледна към гневните й очи и този път Ейли наведе глава. — Какво става в главата ти си е твоя работа. Същото се отнася и за мен.

* * *

Заваля сняг, покри земята и заглуши всички звуци освен воя на вятъра, и се понесе по равнината като бял дух-отмъстител. После валежите спряха и по земята останаха само отделни снежни петна. Едва тогава Сет се върна в крепостта, измършавял и вцепенен от глад, студ и мъка. Фин така и не го попита за седмиците, които бе прекарал при Брокентор, а той така и не й предложи да й разкаже.