Джилиан Филип
Каменно сърце (3)

3

Черната вода вонеше на гнила растителност, а в сенките на дърветата бе тъмно като в нощ. Момчето стоеше неподвижно, вслушваше се в тишината, страхуваше се от нея и му се искаше въобще да не беше идвал.

Аз знаех всичко това. Клечах в тъмнината, наблюдавах момчето и го знаех.

Не се чуваше шумът на уличното движение; проблясваше само светлината на някоя лампа. Глупаво хлапе, въобще не му беше мястото там. Дали се надяваше да открие нещо, което да открадне? Защото не виждах друга причина за присъствието му.

Аз си имах моя работа и ми се искаше да я свърша. Исках да подуша въздуха и да вкуся водата на родната ми земя; исках коня си, вълка си и жената, която обичах от време на време. В гърдите ми бушуваха различни копнежи: свирепа носталгия, непоносимо нетърпение и най-обикновения от всички копнежи.

Не можех да мина през водния портал докато малкият крадец не се махнеше оттам. Нямаше как да съм сигурен, че момчето няма да ме забележи; намираше се твърде близо, бе твърде неспокоен, твърде недоверчив. Можех да чуя трептенето на изопнатите му нерви. Погледнах с копнеж към портала, гладък като стъкло, потъмнял като мастило от сенките и нощта. Хлапето го опетняваше със страха си.

Какво ли го беше довело тук? Някоя пакост? Скука? Отчаяние? Отново се зачудих какво ли се надява да открадне от порутената колиба, която едва ли някой забелязваше и която се сливаше с гората, сякаш бе израснала тук.

Ламариненият й покрив бе прояден от ръжда. През него прозираше късче небе, тъмен облак, обагрен в оранжево, но слабата светлина на нездравия градски залез не успяваше да проникне през клоните на дърветата. Това изнервяше момчето. Добре.

Знаех, че старият скитник си беше тръгнал отдавна. Наблюдавах го, скрит близо до колибата му, и видях, как дъсчената врата се тресна в гнилата си каса зад гърба му. Той се отдалечи, облечен в опърпаните си дрехи, увит в дългото си, мръсно кожено палто, нахлупил на главата си лекьосана шапка. Както винаги суровото му, арогантно лице бе скрито наполовина под периферията й и зад дебелите стъкла на очилата с телени рамки.

Чаках, смълчан и търпелив, докато не се убедих, че си е отишъл. Не се страхувах от стария несретник, но не исках да ме види как минавам през Воала от другата страна. Не обичах други хора да си врат носа в моите работи.

И тогава забелязах момчето да се промъква в сумрака. За малко да се изсмея на глас. Какво идиотче. Хлапето се прокрадна към колибата, стиснало носа си с пръсти заради вонята. Тя му се струваше толкова чужда. То си искаше бензиновите изпарения и бетона, това момче. Нуждаеше се от повече магазини, отколкото би могло да обходи; огромна, претъпкана джунгла, в която да се скрие.

Примигнах. Откъде знаех това? Момчето въобще не ме интересуваше. Но усещах присъствието му в такива количества, че то преля и се устреми към мен; силен ум, но недобре контролиран.

Добре, това вече събуди любопитството ми. И дързостта ми, но аз винаги съм си бил дързък. Настъпил бе моментът да убивам, да завладявам чуждо човешко съзнание, да се надпреварвам или да предизвиквам. Какво можех да направя, когато след вековете, прекарани в изгнание, ме бе подгонила скуката?

О, да вървят по дяволите честта, личния живот и моралните скрупули на брат ми. Аз се плъзнах в съзнанието на момчето.

* * *

Той отвори дъсчената врата, задържа я, за да не се блъсне силно в касата, и преглътна вика си, когато в палеца му се заби една треска. Аз изпитах същата болка като него; ако можех да използвам своята ръка, щях да го плесна.

Но аз не бях той. Можех да го чувствам, да го чувам, бях свързан с него, но не бях… той. По някакъв начин бяхме разделени; сякаш висях отстрани на движеща се с пълна скорост кола и изпуснех ли се, щях да падна на земята. Нещо не беше наред. Богове, наистина бях объркан.

Но дързостта не ме напускаше. Любопитството не ми позволяваше да си тръгна.

Момчето издърпа със зъби треската от палеца си, усещайки вкуса на кръвта. Подуши мириса й и внезапно го заля усещането, че езерото е пълно с черна кръв, съсирена, неподвижна и смърдяща. Аз почувствах вледеняващия му страх, омразата му към водата, и това въобще не ми хареса.

Спри се, дете.

Той несъзнателно ми се подчини. Прогони треперенето си и претърси колибата. Нищо. Искаше му се да се изплюе от яд заради пропиляното време и аз се чувствах почти по същия начин. Вътре нямаше нищо освен пластмасов стол, който изглеждаше като изкопан от сметище, разнебитена пластмасова маса, две празни кутийки от бира, половинка нарязан хляб и няколко сивкави одеяла. Както и купчина парцали в ъгъла.

Когато се пресегна да ги разрови, ръцете му трепереха и той изръмжа нещо под носа си. Глупак, да се страхува от сенките и тишината. На света имаше много по-лоши неща; и аз знаех, че той е наясно с това. Раздразнен до степен на безразсъдност, той вдигна купчината парцали и я разтърси. Нещо падна с глухо издрънчаване на пода и проблесна. Аз го погледнах заинтригувано през очите на момчето, което постепенно започна да изпада в паника.

Не можех да не призная, че мислите му летяха бързо: хлябът се продаваше нарязан, а острието на ножа бе дълго, твърде дълго за изкормване на риба. Металът събра в себе си всичката светлина и проблесна смъртоносно. Дръжката бе зацапана с тъмни петна и когато момчето я докосна, ръката му потрепери.

То знаеше как изглеждат петната кръв.

Когато преобърна леко ножа с два пръста, през ума му мина мисълта за полицията. Но тя се задържа там само за секунди и бързо отлетя. Забрави. Не можеше да каже на полицията, не можеше да каже на никого. Щеше да забрави какво е видял, щеше да забрави, че въобще е идвал тук…

Нещо зад нас изскърца. Дъхът му застина в дробовете ни. Още преди нощният хлад да достигне до гърба му и двамата знаехме, че вратата се е отворила.

Той не искаше да се обърне.

О, Господи.

Но трябваше да го направи. Аз го накарах. Много бавно той се завъртя. Дишането му бе единствения звук в стаята. Очевидно си беше шумно по рождение. Когато вдишваше, се чуваше тихо свистене, и издишваше по същия начин.

Отразената от острието светлина проблесна в очите на скитника и го заслепи. За миг мъжът изглеждаше като замаян.

Всеки от нас побърза да се възползва от това: аз изхвърчах от главата на момчето със светкавична скорост и продължих да наблюдавам от тъмното навън; момчето просто се изстреля напред. Крещейки от ужас, то се блъсна в скитника и той залитна настрани. После малкият се промуши покрай него, изхвърча навън във влажния въздух и побягна.

Тичаше замаяно между дърветата, неспособно да намери пътя. Трябваше да остана с него, да му помогна; но не можех. Не и след като скитникът се бе върнал. Аз имах свои планове; момчето си имаше неговите. То се подхлъзна и зашляпа тромаво из оплетената трева и калната вода.

През цялото време момчето знаеше какво го очаква.

Аз си поех дълбоко дъх. Какво? Вече не бях в главата му, а знаех какво си мисли.

Щеше да се случи всеки момент: хващането на ръката му и ударът с ножа…

Богове, бях се приближил твърде много до него, познавах съзнанието му. Притиснах ръце към ушите си и се опитах да го блокирам.

Той нямаше да чуе приближаването на скитника…

Няма от какво да се страхуваш, исках да извикам аз. Остави ме на мира. Бягай и се спасявай. Махай се от погледа ми, живота ми, главата ми…

То нямаше да чуе скитника…

Но го чу. Когато се спъна в бодливата тел и тя разкъса кожата му, момчето чу гръмотевичния смях на скитника също толкова ясно, колкото го чух и аз. Когато успя да се прехвърли през оградата и се стовари тежко на пътя, то се надигна и побягна бързо, точно както му бях казал.

А аз знаех това, защото го чух. И продължих да го чувам още дълго време. През целия път, докато не стигна залитайки и плачейки до прага на собствения си дом, смехът отекваше в главата му сякаш бе последното нещо, което той и аз щяхме да чуем някога.