Джилиан Филип
Каменно сърце (28)

28

Ако в душата на Фин се таеше някакво безпокойство, то се балансираше от съживяващите й се инстинкти. Веднага щом мина през водния портал, тя знаеше, че това е нейният свят и някакъв родов спомен й подсказа как да се освободи от гладното келпи. Тук усещаше майка си по-реална, отколкото в Торнаший, макар да се появяваше само в сънищата й. А ножът, който й беше дала Ейли в онази първа нощ, би трябвало да й се струва странен и неудобен; вместо това го усещаше като продължение на ръката си, като оръжие, което вече бе използвала…

Но срещу кого, не можеше да си спомни.

А сега крепостта на Кейт й се струваше все по-позната. Лабиринтът може и да беше изкривен, но й се струваше топъл и уютен като дом, сякаш тунелите са били прокопани преди много време в древната земя, където народът й е пуснал корени за пръв път. Кейт я бе посрещнала без да задава въпроси, беше я приела във вътрешния си кръг, беше я изслушала и разговаряла с нея…

Беше отговорила на въпросите й.

Фин разтърка слепоочията си и се спря под каменния свод, за да се посъвземе. Сутрешното замайване — тя не бе съвсем сигурна дали е сутрин — преди близо час бе преминало в главоболие и Фин бе склонна да обвини за това спомените си. Просто вече бе свикнала с истината и ако се появеше някой въпрос без отговор, той щеше да я измъчва дълго.

— Кейт?

Жената се огледа, усмихна се и освободи недоволния си капитан с едно махване на ръката.

— Фионуала. Влез; засега приключихме. Проблем ли има?

Свещите не осветяваха стаята с онази неземна сребриста светлина, която озаряваше голямата зала, а с приглушено златисто сияние, което се отразяваше в скъпоценните камъни и караше коприната и кадифето да сияят с вътрешен пламък. Боже, колко бе красив домът на Кейт.

— Проблем ли? Едва ли — отвърна сухо Фин. — Не, аз просто… спомних си, че исках да те питам нещо.

— Можеш да ме питаш всичко, на което знам отговора. Нека да те отървем от всички досадни въпроси. — Кейт изпуфтя с досада и промърмори: — Не знам къде си е изгубила ума майка ти.

— И така — Фин снижи глас. — Кейт, какво е фетч?

— Фетч ли? — Кейт се намръщи. — Това е допелгенгер. Знаеш ли какво означава?

— Нечий двойник, нали?

— Да. Но двойник-фантом. Защо питаш?

Фин се поколеба, но тежестта в тила се беше появила отново и тя искаше да се отърве от нея.

— Видях един. В гората. Приличаше на Конал.

Кейт отстъпи назад.

— Видяла си фетча на Ку Хорах?

— Така го нарече той.

— Каза ли му? Каза ли, че си видяла фетча му?

— Да. Не знаех какво представлява. — Фин вече съжаляваше, че е попитала. — Той изглеждаше доста разтревожен.

— Не съм изненадана.

— Какво?

— Ох, глупчото, толкова обича да се бие. — Кейт плесна с ръце и се засмя. — Не е нужно да се тревожиш за това, Фин.

— Какво означава той? Нещо лошо?

— О, моя скъпа девойко. — Кейт взе лицето й в шепите си. — Това е най-добрата новина, която съм получавала от седмици. Фетчът е най-добрата от всички поличби. Той означава, че Конал приближава до кръстопът в живота си и аз подозирам, че това вещае мирни преговори.

— Мирни преговори?

— Да. Защото ти си права, разбира се, че не можем да продължаваме така. Ние сме Ший и не трябва да воюваме помежду си; и без това броят ни намалява. Ти направо ми оправи настроението!

— Ами добре.

Бледата ръка на Кейт отново полегна на рамото й. Хладното й докосване премахна болката в тила и Фин се притисна леко към кралицата, с надеждата, че това няма да я обиди.

— О, Фин, много съм ти благодарна за това. Сега трябва да свърша някои неща, но искам да се видим по-късно. Двете трябва да обсъдим толкова много неща.

* * *

Коридорът го отведе до зелено помещение с множество колони и Джед застана колебливо на прага му. То бе обширно, красиво, изпълнено със звънлив смях и музика. Но въпреки това го изпълни носталгия по суровата неприветливост на Килкорън.

Кейт се бе излегнала грациозно на един диван и се смееше на нещо, което бе казал Ласло. Той бе приближил главата си до нейната и пръстите му лежаха уверено на бедрото й. Фин седеше с кръстосани крака на една възглавница и гледаше съсредоточено две жени, които играеха шах. Едната от играещите, дребна жена с почти аленочервена коса, улови погледа й и й намигна заговорнически, преди да премести коня си.

— Хей, Галах, престани! — засмя се другата. — Не мога да играя срещу двете ви.

В залата влетяха двама мъже, облечени в камуфлажни панталони, тениски в цвят каки и опръскани с кал якета, препасали мечове през гърбовете си и стиснали лъкове в ръце. Жената с аленочервената коса забрави за партията шах, скочи на крака и се хвърли на врата на единия с доволен писък. Когато се притисна към него, обхващайки тялото му с ръце и крака, той пусна лъка на земята и я прегърна със смях.

Другият боец, мъж с по-едро телосложение, ниско остригана коса и обикновен златен ланец на врата, не се усмихна. Когато Кейт му подаде ръка, той я пое и я притисна с уважение към челото си. После отстъпи назад и размени погледи с нея и с Ласло.

— Пусни я, Йолир, и докладвай. — Ласло гледаше търпеливо и развеселено как Йолир хваща приятелката си, пуска я на земята и я целува. Докато ги наблюдаваше от нишата, Джед потръпна от страх за Йолир. Сърдечността на Ласло беше просто маска и въпреки всичките му подигравателни забележки за феите, в този миг точно Йолир приличаше много повече от него на истинско човешко същество.

Кейт вече не гледаше към Йолир и другия воин. Златистите й очи проблеснаха от удоволствие.

— Джед. Ето те и теб! Моля те, покажи се, скъпи мой.

Фин се отдръпна от дъската и се изправи, като му се усмихна неловко. Малката групичка около дивана се обърна и го погледна изненадано, а в залата настъпи тишина.

Джед неохотно излезе от нишата.

— О, не се страхувай. Очаквах те. Просто вече ти е време да си отидеш у дома.

Джед преглътна, намръщи се и се насили да пристъпи напред.

— Аз и Рори, имаш предвид.

— О, моля те, не ми казвай какво имам предвид. Не мога да го понасям. — Кейт повдигна с ръка меднорусата си коса и я преметна през рамото си. — За бога, момче. Това беше шега! — Тя се изправи и отиде до него, докато тримата бойци зад гърба й размениха погледи.

— Да, но…

— Сигурно копнееш да си отидеш у дома. — Тя нежно го докосна по бузата и се усмихна. — Но Рори? В никакъв случай.

Той се отдръпна от ръката й и притисна здраво Рори.

— Чакай, ти…

— Още сега, Джед. — Тя внимателно издърпа Рори от ръцете му, които внезапно се оказаха толкова слаби, че не можаха да го удържат, и подаде момченцето на Йолир. — Ти ще предадеш това дете в ръцете на варварите. Убийци. Смяташ ли, че така ще е най-добре за него?

— Не бих се приближил и на крачка до тях! — Паниката го стисна за гърлото.

— Да, би го направил. Не се прави на хитрец, скъпи.

— Не им вярвам. Не вярвам на никого от вас. Ще го отведа у дома.

— Стига глупости. Той си е у дома.

Джед погледна към боеца Йолир, който му бе направил впечатление на благоразумен човек. Той имаше морскосини очи и къдрава, тъмно кестенява коса, а на едното ухо висеше златна обица. На лявата му буза и челото имаше малки белези, малки бръчици около устата, резултат от честите му усмивки, и мъничка татуировка на магарешки бодил на ключицата. Наистина изглеждаше като човек. Освен това му изглеждаше недоволен и изпълнен със съчувствие, но въпреки това твърдо държеше детето по-далеч от Джед.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя той.

— Не, Кулан. Всъщност ти не можеш да правиш каквото ти се прииска. — Вторият воин пристъпи напред, скри Йолир от погледа му и хвана Джед за ръката. Мъжът го погледна и прокара разсеяно длан по бръснатата си глава.

— Ще им предадеш ли брат си? Според теб що за хора са те? Жената на Ку Хорах уби моята, момче.

Джед задъхано се бореше с паниката, докато се опитваше да изтръгне ръката си от хватката на мъжа.

— Обзалагам се, че го е направила в честен двубой.

— Честен двубой, да, за който дори нямаше причина. Бандити. — Воинът се изплю на земята. — Убийци.

— Добре, Клорин. Замълчи. Никой не спори с теб. — Кейт докосна ръката на мъжа.

— Просто искам да го отведа у дома! — изкрещя Джед.

— Достатъчно, Джед. Ако си тръгнеш сега, някой ден отново ще видиш Рори. — Кейт кимна на Клорин, който отново стисна ръката на Джед. — Дай му кон, Клорин. Добър кон, който ще го отведе там, където иска да отиде. — Устните й се разтегнаха в усмивка. — Не трябва да изминава целия този път пеша.

— Кейт, моля те, позволи му да остане. — Фин си проправи път напред, като едва не събори Клорин.

— Не, Фин — рече Кейт. — Джед не е щастлив тук. Не може да остане там, където не се чувства щастлив.

Джед дишаше тежко през носа.

— Тръгвам си. Не се безпокой. — Той погледна към Рори, който гледаше сънено и озадачено от прегръдката на Йолир. Сърцето му бе разбито, но той нямаше друг избор.

Фин го хвана за лакътя.

— Джед…

— Забрави, Фин. — Той се отдръпна от нея. — Ще се върна.

Кейт поклати глава и леко се усмихна.

— О, не, Кулан. Няма да се върнеш.

Той я стрелна с поглед, изгарящ от омраза, изтръгна ръката си от захвата на Клорин и с твърда стъпка тръгна пред него към големия сводест портал на залата.

Фин го последва, като подтичваше, за да не изостава.

— Джед — рече умолително тя. — Моля те. Тя ще ти позволи да останеш, ако я помолиш. Моля те.

Той не можеше да повярва, че си тръгва оттук без Рори, след всичко, което се беше случило. Не можеше да повярва, че Фин е на страната на Кейт. И не му се вярваше, че вече не го интересува какво си мисли Фин.

— Виж, Сет е един от нас и не смята, че тя е чак толкова лоша. Той е влюбен в нея.

— Защо не можеш да видиш ясно нещата? — Джед поклати глава, без да сваля очи от нея. — Сет я мрази.

Фин отмести поглед встрани, объркана. Джед остана с впечатлението, че тя се оглежда за Сет, но той не се виждаше никъде. Човек винаги може да разчита на него да стои далеч от всякакви сблъсъци, помисли си горчиво той. Може би съвестта му не можеше да го понесе. Ако изобщо имаше съвест.

Фин отново хвана Джед за ръката и кимна към Клорин.

— Нима смяташ, че всички те грешат? Смяташ, че той бърка? — изсъска тя. — Ейли е убила любимата му. Не те са започнали тази война, Джед, а Конал. Обичам го, но може би той просто греши, нали?

— Бързо забравяш.

— А ти си ужасно твърдоглав — сопна му се тя. — Заради него баща ми е мъртъв, нали? Защо хората трябва да умират заради онова, в което вярва Конал?

— Да. Нищо не заслужава да се умира за него. Така ли смяташ?

— Нищо не заслужава да се убива заради него, това знам със сигурност. — Тя го погледна предизвикателно.

— А за какво си заслужава да се живее, Фин?

Тя стисна юмруци и лицето й се вкамени. Сребристата светлина в очите й бе вледеняваща.

— Помисли за Рори, Джед.

Той пребледня.

— Да не си посмяла да го кажеш отново. — Той й обърна гръб, поколеба се и рече с треперлив глас: — Ще се грижиш за него, нали?

— Всички ще се грижим — обади се Клорин.

Джед го изгледа презрително и тръгна пред него към дневната светлина. Повече не погледна към Фин.

Когато излезе от коридора, слънцето го заслепи и едва тогава той осъзна колко студен и плътен е сумракът в убежището на Кейт. Никакви прозорци. Също като самата нея, помисли си внезапно той. Никакви прозорци, само тъмнина, нищо не се вижда. Лампите светят, но…

Побиха го студени тръпки. Зад очите й не прозираше нищо, между очите и мозъка й цареше празнота. Нямаше душа.

Погледът му бе привлечен от някакво движение вляво от него. Слаб, почти прозрачен и гол до кръста, ламирът се бе облегнал на един огромен, обрасъл с мъх камък, и се препичаше на слънце като блед гущер. Въпреки яркостта на слънцето, то не хвърляше сянка, сякаш плътта му бе твърде избледняла и невеществена.

Клорин се отдръпна с изкривено от отвращение лице, ала то не му обърна внимание, но при вида на Джед се протегна като охлюв, който гледа към чаша, пълна със сол. Бледните му пръсти стискаха столчето на пълна с вино чаша и докато Джед го гледаше отвратен, то отпи от нея, без да отмества погледа си от него. Джед можеше да види сянката на тъмночервеното питие, което се стичаше по гърлото му, и изопнатите мускули, които се движеха под кожата. То остави чашата си на камъка и се ухили, след което заговори.

Гласът му бе властен, твърдият и нетрепващ глас на полицай. Той звучеше пресипнало и успокояващо, и напълно несвойствено от тънките жълтеникави устни. За един ужасен миг на Джед му се стори, че отново се е върнал при Езерото на феите и ледената вода, пълна с водорасли, е готова да го погълне.

— Хайде, момче, не си заслужава. — Ламирът се ухили. — Успокой се. Ние искаме да ти помогнем. Искаме да помогнем на теб и на бебето.

Джед преглътна тежко и му се прииска да повърне.

— Ти уби майка ми — прошепна той.

— Неблагодарник. — Този път гласът звучеше по съвсем различен начин. Наподобяваше тракане на кости, но несъмнено бе човешки и той го бе чувал и преди. Това бе гласът на дилъра, който снабдяваше майка му. — Убийството й те създаде. И не беше чак толкова лесно, колкото изглежда.

— Добре. — Джед сви устни. Въпреки жлъчта в гърлото му и ужаса в сърцето му, той импулсивно пристъпи към Скиншанкс.

Ръката на Клорин падна на рамото му и го задържа.

— Недей. То иска точно това.

— Ах, Клорин. Не се дръж като някоя бабичка. — Скиншанкс отново отпи от чашата и Джед като хипнотизиран проследи как виното се спуска надолу по гърлото му. — Момчето ми харесва. Много. Ще ми се да бях прекарал повече време с теб, Кулан. Ще се видим пак, нали?

Клорин изръмжа заплашително и бутна Джед напред, този път по-полека. В горичката край портата стояха няколко завързани коне и Клорин доведе една червеникавокафява кобила с меки сребристи очи.

— Тя е добро момиче. Ще те отведе там, където пожелаеш. Но ме чуй — ако те видя отново, все едно никога не сме се срещали. Разбираш ли ме?

Джед кимна мълчаливо, хвана коня за юздите.

— Не се страхувай от нея, Кулан. Тя е кон, не е воден демон. — Той подхвана Джед и му помогна да се качи на гърба на кобилата. — Трябва само да се държиш здраво. Сега тръгвай. И помни какво ти казах.

Той плесна кобилата по задницата, тя тръсна глава и се отдалечи в спокоен тръс. Яздеше се лесно. Продължи напред през гората, докато Джед държеше юздата й като изпаднал в транс, без да вижда зелените и златни светлини, без да чува песента на птиците или да усеща мириса на боровете, без дори да поглежда назад, докато кобилата не спря, пръхтейки, в подножието на хълма, където започваше високото пусто поле, в което се бе натъкнал на Ласло. Имаше усещането, че това се бе случило преди векове.

Ниското зимно слънце грееше приятно над ниските храсталаци и ноздрите на кобилата се бяха разширили от удоволствие при вида на просторната равнина. Джед дойде на себе си, погледна за миг на изток, след това на северозапад, опитвайки се да се ориентира след времето, прекарано в безкрайната, неориентирана тъмнина в пещерите. Той се опита да потърси с ума си, но опитът бе тромав и аматьорски, а и той се чувстваше така, сякаш никога повече няма да се свърже с друго човешко същество.

Кобилата извъртя глава и го погледна с внимателните си тъмни очи, в които проблясваше сребриста светлина.

— Ти не си някакво безсловесно животно — каза й Джед, преглъщайки задавящата го мъка. — Знаеш къде искам да отида.

Очите й проблеснаха в отговор и тя продължи да го гледа още миг, като леко пръхтеше. После отново потегли в тръс, който премина в лек, ритмичен галоп преди Джед да има време да се уплаши.