Джилиан Филип
Каменно сърце (11)

11

Цялото ми същество усещаше, че бях отново там, където ми е мястото. Въздухът изпълваше дробовете ми, щипеше върху кожата ми. Въздушните мехурчета се блъскаха в мозъка ми, надпреварваха се в кръвта ми, и както винаги ревът и воят на родния ми дом кънтеше в ушите ми: Защо се забави толкова?

Конал изглеждаше твърде зает, за да му се наслади.

— Къде, по дяволите, се е запилял конят ти?

Свих рамене и потупах лъскавия хълбок на неговия черньо.

— Сигурно е отишъл да убие нещо. А къде е майка ти? И по-важното, къде е кръщелницата ти?

Щом се озовахме в Торнаший, веднага разбрахме, че нещата са много по-зле, отколкото смятахме. Както очаквахме, Ленора беше изчезнала, но Фин също бе напуснала другия свят. Нямаше и следа от нея или от съзнанието й, макар Конал да бе вложил всичките си сили в откриването му, след като претърси щателно къщата и земята. Или беше мъртва, или бе заминала с Ленора, но Конал отказваше да приеме и двете възможности.

— Това е просто съвпадение — каза той. — Сигурно е така.

— Тя не е от тази страна, Конал. Няма я. Никаква.

— Може би блокира…

— Не знае как да го направи. — Преглътнах критиката, която се колебаеше на върха на езика ми; той и без това изглеждаше ужасно измъчен.

— Наблюдателят щеше да знае, ако е преминала.

— Наблюдателят дойде при нас в кръчмата веднага, след като Ленора е минала край него. А ти знаеш също толкова добре, че Фин шпионираше майка ти. Наблюдаваше я как излиза през нощта. Изобщо не й е било трудно да разбере къде е ходила, с всичката тая кал по панталоните й. Фин е последвала стария прилеп и е била издърпана през портала, нарочно или не. Няма я, Конал.

Той беше твърде разстроен, за да ми направи забележка за стария прилеп.

— На Фин й е забранено да ходи там. И тя го знае много добре.

Аз завъртях очи.

— Да, това винаги върши работа. И при мен се опитваше. Слушай, защо не продължиш сам напред?

— Ще се наложи, ако жребецът не се появи скоро.

— Няма проблем. — Аз също не бях особено доволен, но в никакъв случай нямаше да го покажа пред Конал. Дори жребецът да бе нарушил някаква заповед, той си беше моят нарушител. И без това се забавихме достатъчно, връщайки се в Торнаший за оръжията и раниците си. Само боговете знаеха докъде бе стигнала Ленора. Според мен опитите ни да я убедим да се върне в другия свят бяха изгубена кауза; аз нямаше да позволя на никой да ме убеди да се върна, щом усетех с кръвта си родния дом. Освен това дори волята на Ленора не бе достатъчно силна, за да я задържи вечно жива. Но Конал бе отчаян. Не го винях.

— Тръгвай напред — казах му аз. — И без това може би е по-добре, ако се разделим. Ще се срещнем по-късно.

— Тогава не се блокирай. — Той хвана юздите на черньото. — Напоследък често го правиш.

Аз примигнах.

— Значи не трябва да си такъв любопитко.

Той се ухили, смушка жребеца и препусна в галоп.

Гледах го още няколко секунди, а стомахът ми леко се присви от чувството за вина. Винаги бе имало разни неща, които криехме един от друг. Щях да се изненадам, ако нямаше. А и не вярвах, че ще му бъде забавно да разкрие еротичните ми сънища с Кейт, На самия мен не ми беше забавно, щеше ми се да не им се бях наслаждавал толкова, щеше ми се да чувствах повече угризения след това.

А най-много ми се искаше да спра да се притеснявам за това. За бога, тук нямаше нищо сериозно.

Мигновено забравих за Кейт и сънищата с нея, щом усетих леко гъделичкане по врата, нещо познато или може би смътно заплашително. Секунди след това дочух и тропота на копита.

Не исках да проверявам съзнанията на невидимите ездачи; така направо щях да се издам. Просто трябваше да изчакам да се появят; затова се потулих в горичката от самодивски дървета с надеждата, че ще прикрият съзнанието ми докато извадя меча си от ножницата. Богове, толкова се радвах да го видя обратно в истинския свят. Той проблясваше и потрепваше като живо същество, сякаш също се радваше да се прибере у дома.

Толкова бях погълнат от възхищението си, че не осъзнах как тропотът от копита не само се е приближил, но един от ездачите дори е спрял. Не ми харесваха коне, които можеха да се движат толкова тихо. Добре де, харесваше ми, че моят можеше, но това не беше жребецът. Другарят му бе продължил напред, но този, или може би ездачът му, ме беше усетил. Аз се промъкнах разтревожено към края на горичката.

Край ухото ми изсвистя стомана и проблесна острие. Съзнанието ми веднага се отвори, за щастие на едрото английско копеле. Аз се завъртях рязко и отбих меча от лицето си.

— Торк, проклет простак такъв! Без малко да ми отрежеш главата!

Мечът на Торк описа острие пред него, мързеливо, като усмивката му.

— Не трябва да се промъкваш така, Мурлин.

— Не съм аз онзи, който… о, по дяволите всичко. — Ухилих му се в отговор и излязох от горичката. Шона бе обърнал и яздеше бързо назад; скочи от сивушкото си още преди конят да спре и яростно ме прегърна.

— Мурлин, неверно куче такова!

Трябваше да се примиря и с прегръдката на Торк, макар че той едва не ми изкара дъха от дробовете. Докато се отдръпвах от него, го ударих по ребрата, а в отговор той нежно ме перна по главата.

Разтърках звънтящите си слепоочия.

— Вие двамата сте като мехлем за изморените ми очи. Какво правите толкова далеч от крепостта?

Шона сви рамене.

— Обичайното.

— Момчетата и момичетата на Кейт не се държат порядъчно — додаде Торк. — А снощи, разбира се, ни призова нейно благородие Ленора. Предполагам за това и ти си тук, дребен. — Той ми намигна.

Погледнах го намръщено, но естествено, не се чувствах така. Аз също се радвах да го видя.

— Да, проклети да са очите й. Излязохме да пийнем по едно питие, което наистина си бяхме заслужили, а стария прилеп се измъкнал през водния портал.

— Добре де, тя сега е при Ейли. — Шона завъртя очи и погледна към небето.

Торк се ухили.

— Да, и си шушукат нещо. А ние дойдохме да ви потърсим, момчета. Не че се притеснявахме нещо. Просто искахме всичко да е мирно и тихо, нали се сещаш?

— О, богове, на мен ли го казваш.

— А къде е Конал?

— Отиде да търси майка си. Сигурно вече е при нея и Ейли.

Белезите изкривяваха мръснишката усмивка на Шона.

— Поне най-после ще затвори устата на сестра ми.

Аз повдигнах вежди и се ухилих.

— Надявам се да не го направи пред детето.

А Шона попита:

— Какво дете?

* * *

Ако имах кръвна връзка с Фин, досега щях да съм намерил следите от съзнанието й и щях да знам в каква посока да поема, но нямах. И след като не беше при баба си, значи можеше да е навсякъде. Оставаше ни само да отидем до мястото, където ни чакаше Ейли и да се надяваме, че всичко ще се нареди.

Проклятие, знаех, че това дете ще ни създава проблеми още щом чух първия й вледеняващ кръвта писък.

Яздех зад гърба на Шона, на коня му; той не беше голям колкото огромния метално сив жребец на Торк, но все пак не бе за подценяване. Когато сграбчих ръката на Шона и я извих зад гърба му, животното се изгърби и започна да подскача на четири крака, но после се съвзе и препусна напред. То ме познаваше и мълчаливото му примирение ме накара да се разсърдя още повече на жребеца ми. Къде ли си играеше проклетият звяр? Бяха минали няколко години, но понякога съжалявах, че конят ми е толкова независим. Представяте ли си какви усилия полага, за да ме избягва, макар зовът ми да го привличаше непрестанно.

— Предполагам — отбеляза сухо Шона, — че ловува някъде.

— Въпреки това. Той е едно зле обучено непокорно дете.

— Аха, значи брат ти бе абсолютно прав за теб и коня ти. Двамата сте родени един за друг.

Той не се обърна, но аз знаех, че се смее. Не се сдържах и също се ухилих.

— Този път ще му простя. Защо минаваме по заобиколния път?

Той бе подкарал коня си в югоизточна посока; минахме покрай боровата гора и свихме по една черна пътека. Това не беше пътят към мястото на срещата, за която бе споменал.

— Дъгал Рийд. Ако някой знае нещо за твоята Фин, то това ще е той.

— Може дори да я е отмъкнал — извика весело Торк изотзад.

— Боговете да са му на помощ. И тя не е моята Фин.

Шона рязко дръпна юздата на коня си.

— Какво…

— Казах, че не е моята Фин, боговете да ме пазят.

Но веднага разбрах, че Шона не е имал това предвид.

* * *

Сивушкото на Шона внимателно пристъпваше из мрачната пустош. На мястото на някогашната ферма сега цареше разрушение. Извадих меча си, но от това нямаше никакъв смисъл.

Там, където животните трябваше да орат полето, а от ноздрите им да излиза пара в студения въздух, сега се издигаше пушек от овъглените им тела. Онзи, който бе виновен за това, нямаше намерение да краде добитъка. Така че още преди да стигнем до двора на фермата, знаехме какво ще намерим там.

Под копитата на конете ни димяха дървени трупи, миризмата на изгоряло ни задушаваше. Изгорени дървета, овъглени камъни, изгоряло месо; и то не само говеждо. Една от последните останали греди на покрива изскърца и се стовари на земята. Яздещият зад нас Торк мълчеше, чуваше се само накъсаното му дишане.

Шона накара коня си да спре пред купчина от димящи пънове. Животното отстъпи назад и изпръхтя, оголвайки зъби. Тук миризмата на изгоряло месо бе по-силна и под нея се усещаше вонята на смърт. Пъновете имаха крайници. Или поне остатъци от крайници.

Плъзнах се от гърба на коня и слязох на земята. Приклекнах край кладата и побутнах остатъците от плат. И преди бях усещал миризмата на изгоряла човешка плът; така и не можах да свикна с нея. Докосне ли веднъж обонянието ви, няма отърване от нея.

Изправих се, прибрах меча в ножницата му и изчаках да отмине болката от стотиците спомени.

— Това Рийд ли е? — попитах аз.

— И семейството му. — Торк вдигна ръка и рязко избърса лицето си с ръкав.

Шона не каза нищо. Той стоеше на коня си абсолютно неподвижен, стиснал юздата в едната си ръка, вперил поглед във фермата, чиято единствена сграда бе изгоряла наполовина и то само защото огънят не бе успял да се разгори.

— Има някой жив — каза той с безжизнен глас.

Погледнах към Торк и той ми кимна. Гигантският му кон издаде тих звук, когато ездачът му го подкара към задната стена на хамбара. Шона остана да пази отпред. И двамата бяха извадили мечовете си.

Обгорелите стени можеха да бъдат съборени, но не чак толкова лесно; ако скритият човек се опиташе да избяга настрани, щяхме да го хванем лесно. Отново извадих меча си и тръгнах предпазливо през изгорелите останки.

— Излез, или ще те заколя — извиках любезно аз.

Страх, нарастваща агресия: усещането бе толкова познато, че гърбът ми настръхна от мрачно предчувствие.

Не може да бъде…

Зърнах движение в сенките. Сигурно знаеше, че е разкрит. Чу се рязко поемане на дъх и момчето се изправи рязко, със стиснати юмруци, мръсно лице и оголени зъби, в които нямаше и намек за усмивка.

Не. То бе последната личност, която очаквах или исках да намеря. Не можех да повярвам, но ето го, стоеше пред мен.

Джед се бе свил като змия, всеки негов мускул се бе напрегнал за битка. Искаше ми се да му кажа поне да не стиска толкова силно зъбите си, по дяволите, защото в това му състояние не би издържал и две минути в битка с някое галено кученце. Но нещо в очите му ме спря: студена жестокост.

Трябваше да го върна при майка му. С ламира или без него, тя щеше да е по-добре, ако синът й бе при нея.

Той продължи да се взира в мен няколко секунди. Гласът му прозвуча пискливо от зараждащата се паника.

— Къде се намирам?

— Колко оригинално. — Завъртях очи. — Намали децибелите.

Той ме изгледа с такава омраза, че едва не потрепнах. Но не можех да си го позволя.

Джед отмести поглед към Шона и стоящия зад него Торк. После от Торк към мен. И очите му останаха залепени за мен.

— Познавам те — каза той.

— Не знам за какво говориш — излъгах аз. — А, да. Видях те в Торнаший с онази идиотка Фин. Къде е тя?

— Не, това не си… ти… къде…

— Къде се намираш? На едно непознато място. Къде е Фин?

Шона ме погледна намръщено, объркано и същевременно неодобрително.

— Фин?

— Фин изчезна — изтърси Джед.

Аз пристъпих към него и го хванах за яката.

— Изчезнала? Къде?

Той потрепна, но омразата остана в очите му.

— Кон. Имаше един кон. Беше опитомен, а ние бяхме изморени и тя го яхна и…

— Тя какво?

— Да не си глух, бе? Яхна го! И препусна! Заряза ме тук!

О, богове. Каквото и да си мислех за Фин, не вярвах, че ще постъпи така. За нея приятелите бяха нещо трудно постижимо.

— Какъв цвят беше конят?

— Шантав цвят. Беше син.

* * *

Не би трябвало да настигнем жребеца толкова бързо, въпреки че го призовавах със свирепа настойчивост, а Шона бе наясно, че не трябва по никакъв начин да ме разсейва. И все пак глупачката на гърба му сигурно се бе съпротивлявала като дявол, щом все още не бе успял да стигне до езерото Дю.

Вятърът ме блъскаше в лицето и студът пареше устните ми; ах, това лудо препускане щеше да ми достави невероятно удоволствие, ако не си представях какво би казал Конал за това, че конят ми е изял кръщелницата му. Торк беше останал във фермата с момчето; радвах се, че няма да участвам в този разговор, но и онова, което трябваше да свърша, не ме очароваше.

Когато я зърнахме за пръв път, тя бе само едно размазано петно на хоризонта, но жребецът определено не препускаше с всички сили. Когато се приближихме, аз видях ясно Фин: слабичка фигура, свита върху гърба на коня, с разрошена черна коса и ужас, примесен с мрачно негодувание. Човек нямаше как да я сбърка: познавах тази коса. Познавах характера й. Нищо чудно, че жребецът си имаше проблеми.

Вместо в най-близката стена забих чело в гърба на Шона, между лопатките му, но той бе погълнат изцяло от преследването на жребеца. И благодарение на момичето на гърба му най-после бяхме успели да се изравним с него. Двата коня препускаха през тресавището, а бреговете край блестящата вода на езерото Дю се приближаваха все по-широки и по-ясни: вече бяхме толкова близо, че можех да чуя песента на вълните.

Малката не ни обръщаше никакво внимание. Тя се снижи на гърба на жребеца и се вкопчи в гривата му. Инстинкт, помислих си аз: вроден инстинкт. Конят я подмяташе, главата й се клатеше лудо, но тогава тя се наведе напред, захапа един от пръстите си в основата и разкъса кожата.

Бяхме вече толкова близо, че почти можех да я докосна, и кръвта от ръката й се посипа върху лицето ми като дъжд.

Страхотно. Миризмата на кръвта просто щеше да оправи всичко.

— Не го прави! — изкрещя Шона.

— Боговете са ми свидетели, добиче такова, толкова много СИ ЗАГАЗИЛ…

Момичето ни хвърли поглед пред разрошената си коса, но като че ли забелязваше само Шона, така, както жребецът забелязваше само мен. Тя стръвно дъвчеше показалеца си.

— Спри! — изкрещя Шона.

Фин изплю кръв и кожа; изглеждаше повече разочарована, отколкото уплашена.

— С удоволствие бих го направила! — извика тя.

— Той НЕ ГОВОРИ НА ТЕБ! — извиках аз и продължих: — НЕПОКОРНА ТОРБА МЕСО!

Честно казано, това не беше предназначено само за жребеца, но наистина му бях бесен.

Шона ни приближи още малко, аз протегнах ръка и сграбчих момичето през кръста, сблъсквайки се с гнева и объркването й. Тя си помисли, че се опитвам да я издърпам и започна да се съпротивлява заедно с коня — ядосана от намесата ми, очевидно готова да се прости с пръстите си, но не и с двете си ръце. Не успяваше да освободи и трите си пръста едновременно, но трябва да й призная, че се опитваше. И продължаваше да гризе яростно собствената си плът.

— О, БОГОВЕ! — Пуснах я, изправих се на гърба на коня на Шона и скочих върху жребеца далеч не толкова грациозно, колкото би ми се искало.

Шона отведе сивушкото встрани, а аз се пресегнах край момичето, за да сграбча гривата на жребеца, но след като вече бях на гърба му, той бързо забави ход. Галопът премина в игрив тръс и най-накрая той застина като скала и започна да тръска глава, извивайки изящния си врат за един последен поглед назад. В черните очи проблясваше пакостливо разочарование, докато Фин сръчно освобождаваше пръстите си от гривата.

Думите, които се изсипаха от устата й, щяха да й спечелят едноседмично наказание. Аз седях със скръстени ръце и чаках да приключи, защото знаех, че приливът на адреналин има краткотрайно действие. И наистина, хладнокръвието й се изчерпа заедно със запаса от ругатни и тя започна да трепери.

Хванах я през кръста и я свалих от жребеца, подавайки я в ръцете на Шона и тъй като той беше далеч по-състрадателен от мен, прегърна момичето докато то не спря да трепери.

Но само толкова. След като я пусна, той хвана кървящата й ръка и я огледа от двете страни. Собственият му кон завъртя очи и започна да удря с копита при миризмата на кръвта.

— Не знаеше ли, че не трябва да правиш така?

— Не — отвърна тя и погледна към пръста си, на който личаха отпечатъците от зъбите й. Беше стигнала до костта. Момичето неволно изхълца от болка, но бързо стисна устни и затвори очите си. Лицето й бе пребледняло и тя леко се олюля, но бързо отблъсна протегнатата ръка на Шона.

Той погледна към жребеца.

— Що се отнася до теб…

— Ще се оправя с него — рекох бързо аз и силно го плеснах по муцуната. — Непослушен кон. Идвай, когато те повикат.

Той изпръхтя и подигравателно разтърси черната си грива.

— Никога не порастват — промърмори Шона, без да уточни кой.

Но аз не отвърнах нищо, защото Фин бавно се обърна към мен. Лицето й изглеждаше отчасти ужасено, отчасти стреснато, с голяма доза отвращение. Не знаех какво да кажа, затова за пръв път в живота си сметнах, че е по-добре да си държа устата затворена.

— И така — каза най-после тя, като гласът й леко потреперваше. — Изглежда, че вие, копелета такива, не сте ми казали доста неща.