Джилиан Филип
Каменно сърце (25)

25

— Кейт го е знаела от доста време. Тя ще дойде за брат ти.

Джед погледна към добродушното белязано лице на Шона.

— Не може да го вземе.

Аз се засмях горчиво.

— Не зависи от теб, Кулан. Можеш да си сигурен в това.

Отвън колибата на Килкорън изглеждаше като схлупен хамбар. Отвътре представляваше помещение с каменни стени, високи наклонени покривни греди и износен дървен под. Всички лежахме будни върху дюшеците и одеялата, с изключение на бебето, което спеше безгрижно в гнездо от възглавници. Единствената светлина идваше от далечния край на стаята, където в голямата каменна камина пукаха горящите брезови клони. В потрепващите сенки израженията на лицата вече не се различаваха.

— Утре ще трябва да изминем доста път — каза Конал. — Не можем да изкараме повече от една нощ на това място.

— Много си е добре тук — успокои го Торк. — Ще станем рано сутринта и ще яздим цял ден.

— Недей да хабиш енергията си в тревоги, Ку Хорах — каза Шона. — Килкорън е безопасен. По-добре поспи.

Джед не каза нищо, само се сви, притисна колене към гърдите си и загриза кокалчетата на пръстите си. Но аз знаех, че ни слуша. Знаех, че само чака удобен случай да побегне. Не го винях. Горкото копеле. Не знаеше, че подобна възможност няма да му се отвори; не знаеше какво ще се случи.

Трябваше да ме намрази силно. Щях да се погрижа за това.

— Бъдете готови да потеглим един час преди зазоряване — каза Конал и с това обсъждането, ако изобщо имаше такова, приключи. Той стана, преметна ножницата с меча на гърба си, наведе се и хвана ръката на Ейли. Тя се изправи, без да го поглежда. Конал безмълвно отвори запряната дървена врата; тя излезе първа в нощта и мракът ги погълна.

Оставена сама, Лея проскимтя, но разговорите на човеците бяха замрели. Шона и Торк полегнаха в импровизираните си легла и се приготвиха да спят. Брандир легна до мен, но аз започнах да галя главата на Лия и погледът ми се отмести към вратата, през която бяха излезли Конал и Ейли.

— Ето това те чака, Кулан — промърморих аз. — Ех, жените. Цялото удоволствие от кавгата е в сдобряването. И аз си мисля, че ще им е нужно доста време, за да се сдобрят след това.

Потрепнах леко, когато докоснах лявата си вежда, усещайки засъхналата коричка, която бе започнала да се образува върху раната. Мястото около окото ми бе започнало да отича; щеше да е голяма красота. Всички в колибата упорито избягваха да засягат темата за състоянието на лицето ми, но Джед поклати глава, без да сваля очи от него. Ухилих му се.

— Въобще не можеш да ни разбереш, нали, Кулан? — Аз се наведох небрежно към Шона и докоснах с пръсти слепоочието му. Почувствах се така, сякаш от ръката ми излетя електрическа мълния, което за миг ме разконцентрира. Но само за миг; така се получаваше винаги.

— Нямам и желание — отвърна Джед. Той ме наблюдаваше намръщено как се изправям, прекрачвам Шона и се навеждам, за да притисна длан към темето на Торк.

— Майка ти го приемаше по съвсем различен начин. — Изправих се внимателно, изгубих за миг равновесие, след което се върнах и седнах до него.

— Не споменавай майка ми. — Джед ме погледна остро. — Ти не я познаваш. Не я познаваш! — Той замига учестено.

— Напротив, познавах я доста добре. Бях й любовник в продължение на четири години.

Джед изглеждаше точно като Ейли, когато ламирът я ритна с крак в гърдите.

— Не. Не е вярно.

— Напротив. Вярно е. — Усмихнах се.

О, да, там беше. В ъгълчето на съзнанието му. Вълничките се бяха появили отново и ужасяващата фигура започна да се надига от тъмните води на подсъзнанието му. Той затвори очи, после внезапно ги отвори.

— Щях да знам!

— Знаеше. — Докоснах отново внимателно нараненото си око. — Не ми обръщаше особено внимание. Спомняш ли си?

— Не е възможно! — Джед притисна юмрук към устата си заради внезапно връхлетялото го гадене. — Не. Да. Да. Виждал съм те. Помня. — Вихрещият се мрак бе изчезнал от ума му. Споменът бе кристалночист. Той наистина ме помнеше.

— Мамка му. Мамка му, не.

О, да, слънчице. Да.

Той ме помнеше. Бях заедно с Мила всеки път, когато се прибираше у дома — не свалях очи и ръце от майка му. Ръцете ми бяха на кръста й или докосваха лицето й, или галех с пръсти дългата й светла коса. Стоях там до късно вечерта, когато Джед се събудеше сутрин, аз вече бях в къщата.

Момчето трепереше силно.

— Помня, че си тръгна. Помня, че не съжалявах за заминаването ти.

— Не, не съжаляваше — отвърнах аз. Пръстите ми се заиграха с разкъсаното място на тениската ми, опипваха новия ми белег. Кръвта бе засъхнала и оформяше тънка почерняла коричка върху корема ми. — Но майка ти и аз се разбирахме много добре. Известно време бяхме много щастливи.

— Не ти вярвам!

— Това си е твой избор — свих рамене аз. — Но в онзи последен ден, когато си тръгвах… ти не си спомняш как те хванах за врата. Тогава се изненада много, но не го запомни.

Джед поклати безмълвно глава.

— Между нас винаги е имало някаква странна връзка. Съзнанията ни сигурно си пасват добре; винаги съм знаел как да се държа с теб. Това не ми харесваше особено, но постепенно свикнах.

— Ако си бърникал из мозъка ми…

— Наричай го както искаш. В онзи ден, денят, когато напуснах майка ти, аз открих Воала в главата ти и го дръпнах встрани. Просто промених възприятията ти, това е всичко. Дано си ми благодарен, защото не беше лесно.

— Майната ти. Майната му и на Воала ти.

— Подозирам, че вече е на майната си, честно казано. Както и да е, за компенсация трябваше да замъгля спомените ти. Да се изтрия от тях още малко — дори в онези части, които си спомняше. Всъщност беше лесно да променя съзнанието ти. Толкова много си играх с него, че накрая май ти създадох имунитет. Сега е трудно да бъде променяно. Все още сме свързани, но не мога да пипам вътре. Мога само да проверявам какво се твори в главата ти.

— Как смееш. Как смееш!

— Нали ти казах, трябва да си ми благодарен. И ще бъдеш. — Усещах как светлината в очите ми изгаря собствените ми зеници. Леденият огън: толкова студен. — Но наистина отдръпнах Воала от теб. Затова се привърза към добрата стара Фини. Можеше да виждаш по-добре от останалите хора.

— Не би го направил. — Джед ме погледна. — А защо го направи и за Фин?

— Не съм.

— Какво?

— Направих го за човек, който имаше нужда от помощ. О, много по-нуждаещ се от Фин, ако щеш ми вярвай. Разбираш ли, изключително важно бе да му посветя цялото си внимание. — Усмихнах се невинно. — Дори самата му майка не можеше да му посвети толкова.

— О, Боже. О, Боже! — Гласът на Джед едва се долавяше. — Защо не го направи и за нея?

— О, беше твърде късно. Изморих се да влизам в стаята и да я заварвам как си търси вената. Изморих се да бърша кръвта от стената преди да се прибереш, макар да не знам защо си правех труда, тъй като ти изобщо не си глупав. Не й бях достатъчен, но пък и ти не беше, нали? Наркотиците бяха по-важни и от двама ни.

Заслепяваща ярост и мъка, които ме полазиха по гръбнака нагоре към тила. Момчето ме наблюдаваше така, както би гледало кобра с вдигната качулка, и аз осъзнах, че има пълното право. Примигнах. Мамка му, Мурлин, внимавай. Не прекрачвай границата. Не се самозабравяй.

Не напълно…

Усмихнах му се по-спокойно.

— Ах, Мила се сриваше пред очите ми, а ти беше много по-сигурен залог. Освен това укриването й пречеше на работата ми.

— Ти…

Усмивката ми преля в самодоволно ухилване. Това беше моята гордост.

— Разбира се, че помагах. Наистина ли смяташе, че би успял толкова дълго да се скатаваш от властите, ако не бях аз? В онзи малък град? Но трябва да ти кажа, че онази любопитна кучка, хазайката ви, беше същинско предизвикателство. А що се отнася до теб и неспирните ти кражби… о, наистина направи живота ми доста труден. — Гледах го в очите с леко напрежение. — Ти беше добър, наистина, но не чак толкова, колкото се мислеше. Кажи: „Благодаря ти, Сет“.

Джед отпусна глава в ръцете си.

— Добре, аз ще го направя. — Отворих широко очи и се престорих на хлапе. — „Благодаря ти, Сет.“

Джед отново ме погледна, притиснал длан към устата си. Искаше му се да повърне, но аз знаех, че е твърде хладнокръвен. Студен като камък.

— Господи — рече най-накрая той със задавен глас.

— Майка ти беше прекрасна жена. Би могла да е моята спасителка. Ех, да. Беше и добра майка, нали? — В гласа ми се промъкна нотка на горчивина. — За теб, ако не за сина ми.

— Да — прошепна Джед.

Точно така, Кулан. Погледни ме, красив и безсърдечен. Тя си падна по мен, обичаше ме, следваше ме. А аз я изоставих. Помисли си как е било.

— Заради теб напуснахме комуната.

— Да. Мак я изхвърли, когато тя се захвана с мен. Между другото, Мила знаеше кой съм аз. Плашеше се от нашето дете още докато растеше в корема й. Страхуваше се от това болнаво същество! След това почти забрави за съществуването му, но никога не забрави мен. Не й бях достатъчен — повторих злобно аз, — но никога не ме забрави.

Беше му трудно да диша.

— Трябваше да я оставиш на мира.

— Разбира се, че трябваше. — Помръднах небрежно с рамо. — Но аз харесвах майка ти. Много я харесвах. Може би дори малко я обичах, ако изобщо съм способен на такова нещо.

— Не си — каза Джед.

Не му обърнах внимание. Не обърнах внимание на болката, която думите му запалиха във вътрешностите ми.

— Наистина се опитах да я спра.

— Да. Като я изостави. Знаеш какво й се случи накрая, нали? — За миг лицето му изглеждаше толкова ужасяващо безизразно, че нещо дълбоко в мен потрепери. — След като я заряза. Онова нещо тръгна след нея. Заради теб. — Джед вдигна глава и ме погледна. — Знаеше на кого я оставяш и не направи нищо. Не я спаси от Скинш… — Гласът му заглъхна. Той не успя да изрече името.

Загледах се в огъня. Реших известно време да помълча. Когато отново отворих уста, се престорих, че не съм чул тази последната част.

— Тя забременя. Повярвай ми, никой не беше по-изненадан от мен.

— Ти, глупаво копеле.

— Ха! Предполагам, че на теб сигурно ти прозвуча глупаво, но за един Ший не е толкова лесно. Паникьосах се. Дете-мелез! Не вярвах, че ще оцелее толкова дълго. Това не се случва. Откъде да знам, че съм създал скъпоценния Камък на Ленора? И го разбрах едва след като Куах се появи днес.

— Знаел си, че си му баща. Знаел си, и въпреки това ни изостави…

— Знам. Но ти си момче, чийто живот преминава в бягане. Нека ти кажа нещо: щеше да бягаш много по-бързо, ако някаква проклета пророчица ти каже как ще протече животът ти петстотин години преди това. — Аз огледах замислено тъй наречената линия на живота върху дланта си. — Чудя се дали всичките й пророчества са толкова безсрамно амбициозни? Предполагам, че нямаше да стана баща на това дете, ако не бяхме прогонени за толкова дълго време в другия свят. Не за пръв път се чувствах самотен.

— Когато мама разбра, че познавам семейството ти… — Гласът на Джед звучеше така, сякаш момчето говореше в зала с висок купол, като че ли душата му представляваше огромна куха пещера. — Каза ми да отида при теб. Ако някога загазя.

— Наистина ли?

— Каза ми да отида при чичото на Фин. — Лицето му се изкриви от презрение. — Помислих си, че има предвид Конал.

— Естествено. Странно, че не е бил Конал, нали? Той щеше да е много по-подходящ баща. И колкото и да обича Ейли, той не й е бил верен през всичките тези четиристотин години.

— Конал. — Джед си пое дълбоко дъх. — Той знае ли?

— И той разбра едва сега. — Аз докоснах раздразнено окото си. — Как да ти го кажа? Не беше особено щастлив. Но това си беше моето време. Разбираш ли, той не знаеше за мен и майка ти. Все още пазя тайни от брат си, а той страда от твърде много скрупули, за да се зарови в съзнанието ми против волята ми.

— Прекалено много те уважава — сопна ми се Джед.

— О, твърде много. Конал е толкова честен и откровен! Е, той вече знае, ти също. Между другото, брат ми беше непреклонен по този въпрос, така че ако ти се стовари твърде много информация, трябва да обвиняваш него за това. Чудя се това какъв ме прави? Твой лелинчо? Бивш пастрок?

— Прави те…

— Не. — Успях да уловя юмрука му навреме. — Не, няма да ми го причиниш втори път. Ще разбереш, че никой не ми причинява нещо по два пъти, Джед. Така, нека не будим съседите, става ли?

Джед се изправи, залитайки. Погледна безпомощно към Шона и Торк, но те бяха потънали толкова дълбоко в сън, че дори дишането им не се чуваше. Лия се беше проснала на дървения под и хълбоците й едва-едва се повдигаха.

Тук нямаше кой да му помогне; дори и със съчувствено мърморене. Едва издържаше; аз и не очаквах друго от него. Джед грабна пуловера си и го усука в ръцете си, сякаш си представяше, че това е вратът ми.

Може би искаше да каже нещо, но просто нямаше как да ме обиди достатъчно. Оставаше му само да се завърти на пети и да изтича навън през вратата.

* * *

Пламъците постепенно затихнаха и огънят изстина; усетих хапещия студ, дъхът на Отвъдното, но знаех, че всичко идва от въображението ми, че всичко е в сърцето и душата ми.

Протегнах ръка на Брандир, за да я оближе. Той изчака няколко продължителни секунди, преди най-накрая да допъпли до мен и да пъхне главата си под ръката ми. Краищата на пръстите ми бяха замръзнали; зарових ги в козината му, опитвайки се да възвърна чувствителността им.

Той положи черната си глава в скута ми, оплаквайки моята загуба.

— Ех, моя единствена любов — казах аз. — Ще дойдеш ли с мен въпреки всичко?