Джилиан Филип
Каменно сърце (21)

21

Видяхме мъжа върху сивия кон, преди да видим останалото, защото тропотът на копитата прогърмя сякаш отникъде. Двамата с Шона препускахме устремно, но другият кон се приближаваше от противоположната посока и се намираше много по-близо до ламира и момчето, което се бе сгърчило между краката му. Ламирът не ни обръщаше внимание; той бе хванал едно малко дете за гърлото и замислено потупваше с острието на ножа по бузата му.

Изревах яростно, но се намирах твърде надалеч. Не можех да направя нищо; единственото, което можеше да направи ездачът, бе да прегази ламира; и той постъпи точно така, подхвърляйки го във въздуха така, че да изпусне детето. Докато то летеше към земята, една жилеста ръка го улови, стисна го здраво и бързо го пъхна под мръсното кожено палто.

Слинкбоун бързо скочи на крака и изпищя от ярост. Ламирът се хвърли към Джед, но момчето се бе изправило и тичаше, толкова уплашено и отчаяно, че дори не му хрумваше да се развика. Шона стигна до него пръв, наведе се, хвана го през кръста и го метна върху коня си.

Проклятията на Слинкбоун ме шибнаха през ушите като бич, но той изпусна ножа си и очевидно не бе толкова бърз в ръцете, колкото с устата. Синият жребец го връхлетя в мига, когато зърнах проблясването на острието, но аз вече стисках меча си, а и бях достатъчно разгневен, за да успея да избегна замаха му и въпреки това да бъда точен. Вратът на ламир се прерязва също толкова лесно, колкото и върбово клонче. Главата му просто хвръкна настрани, по-бързо и по-надалеч, отколкото възнамерявах да я пратя. Пришпорих жребеца настрани и инстинктивно се наведох, когато тя се удари в скалата и се пръсна на парченца. Към мен полетяха капки белезникава течност, но жребецът препускаше бързо и нито една от тях не успя да ме докосне. Дръпнах рязко юздите и задъхан се усмихнах на Шона, а след това и на наблюдателя.

— Добър екип сме — казах аз и повърнах.

* * *

— Аха, досега трябваше да си им свикнал — рече развеселено Шона, докато ме потупваше по гърба.

Аз си избърсах устата и се престорих, че го наплювам, за да го накарам да се отмести встрани.

— Някога сблъсквал ли си се с някой от тях, умнико?

— Наистина ли искаш да знаеш? Да, сблъсквал съм се. И се радвам, че не беше наблизо, за да ми се подиграваш. — Той ми намигна. — Нали не накапа коня ти?

— Не. — Огледах плешките и бутовете на жребеца, просто за всеки случай. — Ако проклетото нещо не се беше взривило, може би щях да запазя главата. За проклятие.

Лицето на Шона помръкна и той ме погледна намръщено.

— Не смей дори да се шегуваш с това.

— Какъв задник си, Мурлин. — Дори наблюдателят ме погледна неодобрително. — Дано си измил меча си в чиста течаща вода. Знаеш какво ще ти се случи, ако…

— Да ти приличам на аматьор? Използвах горелка. — Старият пазач нямаше никакво чувство за хумор. Само защото беше някакви си петстотин години по-възрастен от останалите, той продължаваше да се отнася към нас като към тийнейджъри.

Джед седеше мълчаливо пред Шона, но уплашените му очи се стрелкаха из пустошта. Сигурно си мислеше, че трябва да се бори с нас, но очевидно нямаше сила за това. Но пък дори да го убиехме, това щеше да е сто пъти по-добро, отколкото да чака в проклетия сумрак появата на нещо зло, докато кръвта във вените му постепенно почернява и изстива. Надявах се да ни е благодарен.

Препускахме като бесни. Конете на всички ни бяха от един сорт и копитата им едва докосваха земята, и въпреки всичко, което беше преживял, Джед едва не заспа на гърдите на Шона, когато най-после преминахме в тръс. Най-накрая бе спрял да трепери, а малкият му брат спеше в ръцете на наблюдателя и леко се усмихваше. Значи сънуваше хубави неща — изумително! Наблюдателят беше свалил очилата си и ни гледаше с хладните си очи. От време на време хвърляше по някой поглед към бебето и през лицето му преминаваше озадачено изражение.

— Вече няма смисъл да търсим Фин — изръмжах аз. — Пак си имаме бебе в колата.

Шона яздеше до мен и седящият пред него Джед бе започнал да си възвръща цвета на лицето. Той не спираше да хвърля скришни уплашени погледи към наблюдателя, който яздеше десетина крачки пред нас и тихичко припяваше на бебето.

— Добре ли си? — Не знам защо си правех труда. Всеки път, когато му задавах някакъв въпрос, Джед ме лъжеше.

Този път дори не отговори.

— Помислих си, че той е Ласло — рече той безизразно.

Пред нас наблюдателят се спря и се обърна невярваща назад.

— Ласло? — Той изплю името така, сякаш бе отровно.

— Адска паст, Кулан. Какво те накара да си го помислиш?

Наблюдателят продължаваше да го гледа, оставил коня си сам да следва пътя.

— Намерих пистолета му. Във водата край колибата.

— О, и от това следва, че е неговият. Влакът на твоята мисъл сигурно е дерайлирал край Нютънмор, Кулан. По-добре се извини на наблюдателя. Той е много докачлив.

— Ти си една лъжлива жаба, Мурлин — въздъхна наблюдателят, свали кожената си шапка, изля събралата се в периферията й вода и отново я нахлупи на главата си. — И все пак. Ласло. — Той изхъмка и поклати глава.

Лицето на Джед пламтеше в аленочервено.

— Реших, че ти си убил Мак…

Раздразнен, наблюдателят обърна коня си и се приближи до него.

— Ласло уби Мак! Да не би ламирът да ти е изпил ума? — Ръката в ръкавица без пръсти хвана Джед за брадичката и наблюдателят извъртя главата му към себе си, за да го погледне в очите. — Не, наред си. Малко си глупав, но си с ума си. Аз само пазя портала.

— Не че се справяш добре напоследък — промърморих аз.

Наблюдателят ме стрелна с убийствен поглед.

— Отвлякоха вниманието ми. Беше ламирът Слинкбоун.

Джед завъртя очи.

— Преследваха ме около петдесет ченгета и половината хора на социалните служби. Сигурно вниманието ти лесно се отвлича.

Изсумтях, а наблюдателят излая:

— Лесно ли? Бих се със Слинкбоун с голи ръце! Трябваше да се досетя, че е просто маневра, но не се досетих, докато не почувствах преминаването през портала. След това то ми се измъкна като змиорка и докато се отдалечаваше, се изсмя. И тъй като си все още жив, трябва да те попитам как успя да преминеш през портала?

— Нямам представа, нали?

Наблюдателят изръмжа.

— Ти ли се промъкна след Ленора преди около месец?

— Не — отвърна Джед.

Кръвта ми така се смрази, че конят ми спря. Дишането ми бавно се нормализира и аз продължих да яздя. Скрит зад гърба на Джед, Шона ме погледна и повдигна вежди.

— Така ли? — Наблюдателят се намръщи. — Добре де, след нея минаха двама.

— Да, но ние я последвахме вчера? — Джед се поколеба, очевидно си спомни, че е прекарал някъде нощта. — Добре де, може би преди два дни. Но не цял месец. Това ще да е бил някой друг, приятел.

— Аха, разбирам! — Гласът на наблюдателя прозвуча по-весело. — Ти нищо не знаеш, нали, Кулан? Добре, времето тече по различен начин тук. Капризно е.

— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето на Джед.

Подозирам и от моето.

Наблюдателят рече безгрижно:

— О, времето винаги се изравнява. Като водата! Точно това си помислих, когато построиха големия капал между Нес и запада. Нивата се променят, нагоре, надолу, но накрая винаги се озоваваш в морето. — Той кимна доволен на себе си. — Същото е и с времето. Различно е от двете страни на портала, но накрая винаги се изравнява.

Джед почти не го слушаше, лицето му потъмня.

— Времето. Било е различно.

— Да. И макар да съм преминал веднага след вас, трябваше да повикам коня си и да препускам като вятъра. Дори тогава едва успях да ви настигна. Ламирът толкова силно ви искаше от тази страна, или може би господарката му ви е искала. Тя няма да остане доволна, че Слинкбоун е профукал предимството си и е изгубил главата си. — Той се изсмя. — Ах, ламирът е най-големият враг на себе си. Ако не си беше играл на котка и мишка, никой от нас нямаше да пристигне навреме. Не и преди той да се е позабавлявал с вас.

Джед потрепери, но въпреки пребледнялото му лице и безизразните очи, аз не вярвах, че си представя какво би могъл да направи ламирът. Стоях тихо, изпълнен с жалката надежда, че той ще забрави за моето съществуване. Очаквах всеки момент да се обърне към мен, но изненадващо това не се случи. Той изглеждаше парализиран от шока.

Наблюдателят уви палтото си по-здраво около бебето.

— Както и да е, защо си мислих, че ще науча за преследването ти? Оттатък нямаше никой. Двама при вратата в полицейска кола и двама, които се страхуваха да стъпят в Езерото на феите.

— Бяха се пръснали навсякъде. Навсякъде!

— Не, Кулан, никого нямаше. — Наблюдателят побутна периферията на шапката си назад. — Според мен по-голямата част от преследването се е случила само в съзнанието ти.

Джед отвори уста, но не можа да каже нищо и веднага я затвори.

— Не се обиждай — промърмори в ухото му Шона. — Ако всичко е било в съзнанието ти, значи някой го е вкарал там.

Джед погледна през рамо към Шона, но така, сякаш не можеше да си спомни кой е този мъж или как се е озовал при него. Трябваше да погледна в съзнанието му, но всъщност се страхувах да го направя. Не исках да знам.

Държах си устата затворена. Докато не му дойде времето.

Теренът беше станал по-пуст и стръмен, но бяхме оставили бурята зад гърба си и мракът мързеливо пъплеше на изток. В него проблясваха кокалите на планината, бели скали, оформени от древния лед. Часовете минаваха, скалното лице се приближаваше, проходите ставаха все по-дълбоки, а хълмовете се стопиха в небесносиньото, обсипано със звезди небе.

Наблюдателят беше изостанал и яздеше зад нас. Дотолкова бях свикнал с тишината, че едва не подскочих, когато гласът му прогърмя зад гърба ми:

— Ах, момче — промърмори той, — има хора, които докосват изсушеното сърце на ламира. Може да се каже, че се влюбват. Скиншанкс имаше протеже и то му омръзна, и сега протежето е мъртво — това е, което се случи с Мак. А той се умори от Мак само защото сметна Ниле Ласло за по-интересен. — Мъжът се изсмя гръмогласно. — А ти реши, че аз съм Ласло! Ако бях, въобще нямаше да се доближавам до теб.

Джед се намръщи, но любопитството не го напускаше.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Просто, че той… О! Мурлин, погледни! — Наблюдателят кимна към процепа в хълмовете, обрасъл с шубраци, които се виждаше под лунната светлина.

Вцепених се. Бяхме ги намерили; знаех, че не са открили Фин, но това не бе причината кожата ми да настръхне от ужас. Трябваше да предупредя Конал. Трябваше да му кажа какво се беше случило, какво изпълваше мрачния Джед със студена омраза.

Но не можех. Самият аз не можех дори да помисля за него.

Едва когато се приближихме, усетих влажната миризма на добре прикрит огън; после забелязах движение между дърветата, дочух ниски гласове, потропване и пръхтене на коне. Синият жребец вдигна глава, разшири ноздри и тихо изцвили. Преди да сме изминали пет крачки, между дърветата като призрак се появи черната сянка на коналовия жребец.