Джилиан Филип
Каменно сърце (12)

12

Когато стигнахме до мястото на срещата, нощта бе спуснала черната си завеса. Яздехме, потънали в неловко мълчание, под сиянието на замъглената луна. Фин и Джед, които яздеха на конете съответно зад Шона и Торк, не можеха да разговарят, а аз нямах никакво намерение да обяснявам каквото и да било на момичето. Това не беше моя работа; случилото се не беше по моя вина и нямаше да ми развали настроението — което въпреки всичко, бе по-добро от всякога. Бях си върнал коня; яздех го през тресавището, хълмовете и овразите, и облените с лунна светлина дървета. Не исках да се връщам в другия свят.

Нищо не може да се противопостави на усещането за принадлежност; не можете да се борите с него. То е запаметено в костите ви и се е просмукало чак до мозъка ви. Ако искате, можете да се опитате да се борите с него — боговете знаят, че се опитах и то в доста продължителен период — но няма да го победите. Можете единствено да си държите главата над водата, да се опитвате да дишате, докато усещането за принадлежност ви дърпа надолу за косата.

Вече разбирах, че бях започнал да се давя.

Бях се ухилил до уши, когато слязох от жребеца и го поведох през офиковата горичка между два хълма. Ухилената ми физиономия не се нравеше на някои хора, затова не се изненадах, когато усетих, как едно студено острие леко повдига брадичката ми. Треперещото оръжие леко погъделичка гърлото ми.

— Какво му е смешното, Мурлин?

— Ейли. — Подпъхнах пръст между острието и шията си и леко го побутнах встрани. — И аз се радвам да те видя.

— Ами как очакваше да те разпозная? Мина доста време.

— Ха-ха. Къде е Конал?

Шона се бе приближил мълчаливо до мен. Той ме стрелна укорително с поглед, хвана ръката на сестра си и я притисна към челото си. След като приключи с формалностите, тя го прегърна и ми подаде същата ръка. Напълно безпристрастно.

Пусто да остане. Поздравих я както се полага, но без капчица елегантност.

Сега вече тя се усмихна. Тъмночервената й коса все още бе късо подстригана и все още изглеждаше така, сякаш сама си я беше отрязала в тъмното, с някой от двата меча, които висяха на гърба й. Но дори и в гадно настроение тя изглеждаше все така красива. Ейли погледна над раменете ни към Торк, който държеше юздите на жребците.

Фин и Джед също слязоха от конете. Момчето се стовари на земята, коленете му направо се подгънаха. На лицето му бе изписано разбойническо изражение: с други думи, той направо умираше от ужас.

— Всяко нещо по реда си — казах аз. — Ще направиш ли нещо за ръката й? И без това здраво съм загазил.

Ейли отиде бързо до Фин, хвана я за китката и огледа окървавената й длан.

— Не си се шегувал, Мурлин. Конят ти я е докопал, нали? На Ку Хорах страшно ще му хареса.

Торк погледна смутено Фин.

— Познаваш ли я?

— Знам коя е. — Ейли се усмихна, не особено приятно. — До гуша ми дойде да разглеждам снимки.

— Мамка му. — Торк беше пребледнял.

Ейли леко отслаби хватката си, но аз видях как Фин се опитва да извърти ръката си и не успява и в очите й проблясва паника. Наканих се да възразя — наистина — когато Ейли потърка силно с палец грозната рана и я разкървави.

Щом кръвта бликна, Фин се ококори, но очевидно бе твърде шокирана, за да изпищи — докато Ейли не притисна силно разкъсаното с пръсти. Тогава момичето нададе вой от болка.

Аз потрепнах съчувствено. Истинското лечителство причинява болка, а от отношението на Ейли към пациентите й има още какво да се желае.

Но Фин се съвзе доста бързо, стисна силно устни, преглътна сълзите си и се втренчи в запечатаната рана.

— Май трябва да ти благодаря — промълви тя с треперещ глас.

— Няма защо — отвърна Ейли. — Лесно беше. Е, Сет, оставям те да обясниш това на брат си. Все пак Фин е твоя.

— Не е, по дяволите — отвърнах машинално аз.

Веднага съжалих за нетактичността си, но Фин се сопна:

— Прав си, че не съм — и бързо издърпа ръката си от ейлината.

— И не се притеснявай за онова, което ме очаква от ръцете на Ку Хорах — добавих злобно аз. — Смятай, че вече съм мъртъв.

Торк изсумтя развеселено; Ейли се усмихна студено.

— А, да. „Стела“.

— Тя ще разбере — обади се Торк, все така ухилен.

— Тя ще разбере — потвърдих аз. — И после ще ми пререже гърлото.

— Добре. — Фин ме стрелна с поглед, изпълнен с чиста омраза.

Ейли скръсти ръце и кимна към Джед, който се кокореше невярващо към ръката на Фин.

— А с него какво ще правим?

— Ще го вземем с нас. — Шона сви рамене.

— В никакъв случай. — Джед рязко вдигна глава, сякаш за пръв път след фермата на Рийд се бе събудил. Той отстъпи крачка назад, после още една, отърсвайки се от ръката на Торк. — Какво е това място? Трябва да се прибера у дома. Покажете ми как.

— Не е възможно — отвърнах му мило аз. — Може би по-късно. Ако слушаш.

Дори в тъмното успях да видя как лицето му пребледня от ярост.

— Видях онази ферма. Видях какво се случи в нея!

— Наблюдателността ти е поразителна.

— Млъквай, змийо. — Фин се изстъпи напред и застана до Джед. — И аз бях там. Видях телата.

— Не се тревожи, конят нямаше да ги пипне. Не обича мърша.

— Болно копеле. Извикай полицията!

Аз само се засмях.

Лицето й пламна.

— Властите. Когото и да е. Ако ти не им кажеш, ние ще го направим!

Шона се обади с тих глас:

— Властите го извършиха.

Тя го изгледа мълчаливо и примигна. Трябваше да науча този негов номер. Но пък при тези обстоятелства не трябваше да предизвиквам момичето. Тя, разбира се, беше в шок.

— Рийд и семейството му са мъртви — каза Шона на Ейли.

— Знаем. Кейт ще си плати за това, или поне гнусният й патрул. Според теб къде е отишъл Ку Хорах?

— О, не! — Аз зарових пръсти в косата си, доволен, че се е появило нещо, което да ме откъсне от караницата с Фин. — Той вече се е заел с това.

— А ти какво очакваше? Това са негови хора. Мъртви са само защото снощи подслониха нас тримата. Щях да тръгна с него, но се наложи да се правя на бавачка. — Тя завъртя очи.

— Ще ми се това да го кажеш на Ленора. — Ухилих се и за пръв път получих в отговор искрена усмивка.

— Освен това трябваше да намери и момичето.

— Брат ми, овчарското куче.

— Какво всъщност прави тя тук?

— Мина случайно през водния портал. Предупреждавах ги. Той се намира извън границите, но, хей…

— Не тя. Не момичето. Имах предвид Ленора.

Аз се поколебах и се намръщих. В очите на Ейли проблесна очакване.

— Нищо ли не ти е казала?

— Каза доста неща. Само не и какво търси тук. — Очакването й премина в страх, който се превърна в крехка надежда. — Намерил си го? Камъкът?

Облизах устни. Не очаквах, че ще ми се наложи да обяснявам точно тази част.

— Как ли пък не.

— Тогава тя какво…

Сега вече и Шона ме гледаше втренчено.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — сопна ни се Фин.

— И на мен ми се иска същото — отвърна Ейли и страховитият й поглед затвори устата на момичето.

Зад гърбовете ни се разнесе хладен глас:

— Все някога ще трябва да ви кажа, нали?

Ленора. Стоеше в сянката на дърветата, под нездравата лунна светлина; сините й ириси проблясваха, както и черните мраморни очи на гарвана, който бе кацнал на ръката й и се взираше във Фин. Неодобрителното му грачене наруши мълчанието.

Момичето не отговори. Тя напрегнато оглеждаше птицата; като че ли можех да видя как парчетата от целия й живот се събират ведно в главата й и веднага се разграждат от киселината на лъжите. Стори ми се, че за миг видях проблясващи сълзи на миглите й. След това тя каза свирепо:

— Млъквай, Фарамах.

Все някой трябваше да каже нещо, защо това да не бъдех аз.

— Ленора се върна завинаги. Всичко свърши.

Ейли погледна невярващо първо мен, след това и Ленора. После облиза устните си.

— Ленора, недей. Не още. Простихме се с толкова много неща.

— Знам, Ейли. — Ленора я докосна по ръката. — Съжалявам.

— Направихме го заради теб!

Ленора не й отвърна веднага. Тя вдигна ръце към прибраната си коса, извади фибите и разпусна светлокестенявата маса върху раменете си. В нея винаги се бяха забелязвали златисти кичури; сега проблясваше сребро.

Аха. Така си и знаех.

Ейли бързо се съвзе.

— Имаш още няколко месеца — процеди тя през стиснати зъби. — Може да са нужни само няколко месеца. Току-виж си намерила Камъка още утре. Нямаш право да се отказваш.

Объркването на Фин си личеше ясно, защото момичето просто мълчеше. Джед се бе притиснал до нея, но също не казваше нищо. Умно момче.

— Няма да остана повече там — каза Леони. — Няма.

— Трябва! Дай шанс на Конал. Кейт ще нападне земите на крепостта, ако ти…

— Аз ценя ума си. Каквото и да си мислят, Конал не може да ме държи там, а и аз няма да остана. Искам селкир. Нямам друг избор.

Погледът на Ейли режеше като лед.

— Ти ни го отне. Отне го от мен.

— Ейли. Ти знаеш как да се биеш, така че отивай и се бий. Ако изгубиш, поне ще знаеш, че си дала най-доброто от себе си. Освен това — посочи Ленора с лекичка усмивка, — Кейт също не разполага с Камъка.

— Камъни, дечко! — Неспособен да се сдържам повече, аз се изсмях горчиво. — Много камъни! О, колко много неща видях, колко много неща извърших само заради някаква си прорицателка, която баба ти е познавала някога. Старата безцеремонна откачалка не спомена нищо конкретно. Камък! — Аз посочих Ленора с пръст. — А сега тази стара откачалка кълца и тъпче наред!

Ленора постави ръка на рамото на Ейли, преди момичето да успее да ме удари, а Фарамах подхвръкна и кацна на рамото й.

— Сет, Сет. — Дъртата вещица изненадващо ми се усмихна мило. — Прекарал си доста време от другата страна. В теб се е събрала толкова ярост, че дори не знаеш към кого да я насочиш.

Съжалението й ме изгаряше. Изръмжах:

— Ти си причината за това. Ти съсипа живота ни, а сега ни казваш да забравим заклинанията и пророчествата, и да използваме умовете си, както би трябвало да бъде. Ако в главата на брат ми имаше и капчица ум, той никога нямаше да ме въвлече в това!

— Да не си посмял! — извика Ейли. — Конал се посвети също като теб на търсенето на Камъка. — Очите й горяха. — Както и аз!

— Преглътни го, Ейли.

— Млъквайте, всичките. — В гласа на Торк се долавяше отвращение. Той се гневеше толкова рядко, че веднага ни затвори устата. Браво на него. Веднага ме отрезви.

Фин изглеждаше бледа и сдържана, което въобще не ми хареса. Знаех, че обмисля нещо. Сетих се отново за всички парчета, които си паднаха на местата и за това как животът й най-накрая придоби визия: която й се струваше логична и позната. Или може би не.

Тя се приближи до Джед: по-близо, отколкото му бе приятно, защото забелязах как той се напрегна. Гласът й бе ясен и натежал от отрова.

— Джед? Внимавай какво си мислиш. Защото те чуват.

— Какво чуват?

— Мислите ти. Могат да видят какво става в главата ти. Всичките.

Ленора въздъхна и затвори очи, за да скрие разкаянието си.

Момчето гледаше опулено Фин. То едва не се разсмя, но аз видях как усмивката му постепенно избледнява. Той се изпъна, срещна погледа ми, след което се извърна и впери очи в ейлините.

Тя се намръщи.

— Не драматизирай повече от необходимото, Фионуала. Не правим точно това.

Джед отстъпи назад толкова бързо, че едва не се препъна в един пън.

— Махай се. Махай се.

Той разтърси силно глава. Почеса се, след което се хвана за косата. Усещаше го, нали?

— О, богове — сопна му се Ейли. — Проверих само за миг. Беше започнал да се паникьосваш.

— Казах ти да се махаш. Не го прави отново!

Тя сви рамене.

— Хубаво.

Установих, че ме изпълва съжаление заради онова, което му бях причинил, но само защото се възмущавах от крайния резултат. Не се сдържах и казах:

— На твое място не бих се тревожил, момче. Ти си непробиваем. Или може би си глупав?

— Млъквай! — извика Фин. — Остави го на мира! — Ръката й намери неговата и този път той не се напрегна.

Свих рамене, извадих меча си от ножницата на гърба ми и започнах да го остря.

— Удивително — промърмори Леони, изучавайки Джед така, сякаш той бе проба върху предметно стъкло на микроскоп. После се обърна към Фин и улови нещо на врата й.

За пръв път го забелязах. Беше късчето смарагд, което бе използвала, за да надраска мотоциклета ми: поставено в груб сребърен птичи крак, обхванато в острите му нокти. Това бе първият й медальон, който бе направила, докато се обучаваше в обработването на сребро и беше ужасно грозен, защото Фин нямаше никакво усещане за метала. Но камъкът бе закрепен добре.

Ленора завъртя медальона между пръстите си, без да обръща внимание на смъртоносния поглед на Фин.

— Не трябваше да ти давам защитен камък. Не че знаех какво представлява. Тогава още не.

Добре, че Джед улови Фин за ръката, защото иначе тя щеше да удари старата жена.

— Какво представлява?

— Защитава ума ти. Затова успя да ме проследиш до езерото, без да те усетя. — Тя я изгледа остро. — Някои неща са лични, Фионуала.

Фин процеди през зъби:

— Лични.

Това като че ли затвори за миг устата на стария прилеп, но гарванът хрипливо каза на Фин собственото си мнение. Аз се усмихнах скришом, съсредоточен върху меча си.

Ленора разклати ядосано смарагда.

— Измамен камък. А и гнездото му не е сигурно. Мърда. — Тя го разклати, за да покаже, и камъкът се помръдна с един милиметър.

— Не разполагах с много време. — Фин също размърда камъка и се намръщи. — Прибързана работа.

— Разбира се, разбира се. Промъкнала си се в работилницата ми! Смела си, това е добре. — Тя гордо прегърна Фин. — Също като Сет!

Кучка, помислих си аз, щом зърнах как Фин се стяга в прегръдката й и погледът й се вледенява.

— Знаеш ли — промърморих аз в настъпилата тишина, — това дете бе отвлечено от коня ми. Справи се много добре. Справи се като истинска Ший, защото е такава. — Улових ледения поглед на Фин. — Още няколко минути и щеше да прегризе пръста си. Рейлтин да върви по дяволите. Дължиш обяснение на това момиче.

Ленора сви устни, сякаш искаше на мига да ме убие. Ейли леко ми се усмихна. Но най-голямо удовлетворение ми донесоха очите на Фин; стъклената й омраза се пропука, заслепявайки я за миг. Засмях се вътрешно.

— Ще го получи по-късно. — Шона рязко вдигна глава и се ослуша в мрака. — Наблизо има нещо.

Нищо не можеше да се сравни със сетивата на Шона, така че не можехме да пренебрегнем предупреждението му. Когато Торк извади меча си, заедно с всички нас, Джед отскочи встрани.

— Внимавай къде пъхаш това нещо.

— Ще го пъхне в теб, ако не си затваряш устата — изръмжа Ейли, душейки вятъра.

— Колко са? — попита Торк.

— Шона, иди да разузнаеш — каза му Ейли. — И междувременно намери Ку Хорах.

— Няма значение колко са — рекох аз, свивайки рамене, докато Шона и конят му се стопяваха в мрака. — И без това не можем да се замесваме в никакви кавги. Не и когато тези бебета са с нас. Да се махаме.

С очевидното желание да ми откъсне главата, Джед тръгна към Торк. Но големият мъж го плесна развеселено между лопатките, завъртайки го към мен.

— Не, момче. Мурлин ще те вземе.

Завъртях очи, докато се мятах на гърба на жребеца.

— Пак ме обърнахте на бавачка.

Наведох се и вдигнах момчето. Нозете му увиснаха безжизнено във въздуха и преди да се усети, вече седеше на седлото зад мен. Не му дадох време да скочи обратно на земята, дори и да се беше опитал. Изскочихме от горичката и жребецът ми се втурна напред, а на Джед му остана единствено да изпищи, да се вкопчи в кръста ми и да стисне здраво.

* * *

Нощта беше ветровита и студена; черните борове изпъкваха на фона на звездното небе, полюлявани от вледеняващия вятър, който вкарваше кичури коса в очите ми. Когато забавихме ход, останалите ни настигнаха. Фин се беше залепила за гърба на Ейли. Ейли ми изръмжа да продължавам напред, но аз бях твърде очарован от дърветата, от прорезите на деретата и спускащата се тъмнина. Внезапно осъзнах, че момчето зад гърба ми трепери от студ.

— Добре ли си?

— Бивам.

Добър опит. Едва успя да произнесе думата пред тракащите си зъби.

— Имаш ли… — поколебах се за миг — някой, който да те чака?

— Само мама. И малкият ми брат.

— Аха. — Известно време яздехме мълчаливо. — А тази… мама. Ще се справи ли?

Той изсумтя.

— Винаги се справя. Винаги може да се надруса. Притеснявам се за брат ми.

Напрегнах се.

— Тя ще се тревожи за теб, нали?

— Ще реши, че спя някъде навън. Сигурно дори няма да забележи, че ме няма.

Презрението в гласа му ме раздразни и разстрои. Работата бе там, че той не го мислеше наистина. Твърде често се бях завирал в главата му. Но когато човек си повтаря нещо твърде често, той започва да вярва в него. Че тя не трябва да разчита само на него. Че трябва да обича повече бебето.

Не, не. Всичко зависеше от него. Само от него. Ако сърцето му се извърнеше от нея, Мила беше изгубена.

Той имаше нужда от перспектива. Имаше нужда от урок.

— Слизай — казах му аз.

Джед се поколеба, мислейки си, че не ме е чул добре. Аз се извърнах леко назад, издърпах го от седлото и го пуснах на земята. Той застина мълчаливо на място, което ми осигури достатъчно време да се отдалеча, без да поглеждам назад. Жребецът ускори леко ход и след няколко секунди момчето се бе изгубило в мрака.

След като изминахме още няколкостотин метра, накарах жребеца да спре. Останалите се движеха някъде напред, но аз не ги виждах. Зачудих се, ако го оставя, колко ли време ще им е необходимо да осъзнаят липсата му. И… дали ще решат, че си заслужава да се върнат за него.

Меланхолията ме обгърна като мокро наметало. Погледнах отново през рамо. Джед не се виждаше никакъв, дори като неясно петно в здрача.

Брандир седна на блатистата земя и ме погледна въпросително. Аз се взрях в тъжните очи и съвсем леко докоснах съзнанието му.

— Всичко е наред.

Той тихо изскимтя и наклони глава. Беше объркан.

Също като мен. Чудех се кога решението да дам урок на хлапето бе преминало в изкушение да го изоставя на произвола на съдбата и ламира.

Мамка му. Къде ми беше акълът?

Обърнах рязко коня и препуснах обратно през мрака и мъглата. Опитвах се да не бързам, опитвах се да не мисля, че ще пристигна твърде късно. Бях го изоставил само преди няколко минути. Едва ли съм го изгубил. Все още не.

Въпреки това сърцето ми се преобърна в гърдите, щом зърнах самотната му фигурка, която се тресеше още повече, докато той се препъваше по неравната земя. Дяволът ме накара да го заобиколя в широк кръг, да го приближа изотзад, и когато го заговорих, той подскочи стреснато и извика ужасено.

— Сега вече страхуваш ли се?

Джед се спря, като трепереше и дишаше тежко. Брандир се промъкна от другата му страна и го зяпна в очакване, изви шията си и му се ухили.

— Да — изплю неохотно той.

— Хубаво — промърморих аз. — Радвам се, че вече познаваш усещането. Сега се качвай.

— Благодаря, ще повървя пеша.

Поех си ядосано дъх.

— Ако зависеше от мен, щях да те оставя да вървиш, докато не паднеш мъртъв, но така ще ме забавиш много. — Протегнах се от седлото, сграбчих го за ръката и го дръпнах обратно на седлото.

— Ох! Имаш златно сърце — изпъшка той. — Ти сам реши да ме свалиш от коня.

Разкъсвах се между желанието да се разсмея или да го шамаросам. Оголих зъби.

— Той не обича непознати. Освен когато е гладен.

— Ха-ха. — Джед ме погледна. — Какво толкова казах?

— Нищо. Съвсем нищо. Може ли и занапред да е така?

Честно казано, той се опита. Но мрачното му мълчание не продължи дълго, тъй като се наложи да се притисне силно към тялото ми, за да си стопли кокалите. А и аз трябваше да призная, че едва не паднах от коня от облекчение, когато видях, че не съм го изгубил. Пък и любопитството направо го разяждаше.

— Какво е това място?

— Домът ми, моят свят — сопнах му се аз. — Което ме кара да се чудя ти какво правиш в него.

— И Фин.

— Не, на Фин мястото й е тук. — Без малко да добавя: „На ти пък“, но успях да удържа петгодишното хлапе, което се вихреше в тялото ми. — Мястото й е сред нас. А твоето не е.

— Ти ще кажеш. Както и да е, стана случайно. Фин видя старата куч… баба си да отива при езерото и тръгна след нея, за да се опита да я измъкне. Аз сграбчих Фин, защото си помислих, че глупавата патка ще се удави.

— Колко благородно — казах аз, вкарвайки саркастична нотка в чистата истина. — И след това тя потъна, нали? А ти не можа да я пуснеш. Точно както се случи с Ласло.

Той отново изсумтя.

Въздъхнах и си помислих, че когато Кейт води тук своите простосмъртни, те сигурно се изразяват доста по-разбираемо от този тук. За добро или за лошо тя винаги успяваше да ги убеди да минат през воала. Имаше периоди, в които прибираше поети, крале, въоръжени рицари; напоследък водеше сръчни с меча наемници. Капризна кучка.

Мисълта още не ме беше напуснала, когато в съзнанието ми се появи еротичния ми сън и аз потреперих.

— Кой? — попита най-накрая той.

Аз и голямата ми уста.

— Кой, кой?

— Ласло. Кой е той?

За да си спечеля малко време, аз започнах да разресвам с пръсти гривата на жребеца и той нежно изцвили.

— Някой като теб — избрах най-накрая аз. Това до голяма степен си беше истина. — Напоследък това проклето езеро е като Пикадили съркъс. И то най-вече благодарение на Ленора. А сега и малката ти приятелка се набута в него.

— И защо трябва Фин да е виновна? — сопна ми се той.

— Защото, Кулан, ти нямаше да можеш да минеш през водния портал без нея.

Това накара и двама ни да млъкнем, макар и по различни причини. Мозъкът ми бе като вцепенен. Не можех да го погледна, а само се взирах напред, обзет от паника, с единственото желание да настигна останалите. Прякорът му не се беше появил току-така. Как се беше случило?

За щастие той не беше забелязал изненадата ми. Гигантската луна се бе издигнала високо над главите ни. Светлината й правеше тъмнината да изглежда още по-плътна и когато аз отново погледнах зад гърба си, видях, че Джед е стиснал здраво очи от страх да погледне към сенките. Не от тях трябва да се страхува, помислих си аз, и за няколко секунди той отново се бе озовал в смъртоносна опасност.

Момчето беше неволно протеже на ламир. Представляваше усложнение, лоша поличба, неприятности. Имах много лошо предчувствие за присъствието му тук. И ако случайно не се държеше толкова здраво, ако бях смушкал жребеца да препусне в галоп, той щеше да падне.

Нямаше да съм виновен, че глупакът не може да се задържи на седлото…

— Пристигаме ли? — попита той, без да отваря очи.

— Не — сопнах му се раздразнено аз. — Не може ли да поотпуснеш хватката си? Малко ми е трудно да дишам.

Той разплете пръстите си, опита се да се отдръпне по-назад, но цялото му тяло се беше вцепенило от движението на коня и от страх.

— Не можеш ли да си купиш седло?

— Мога. — Размърдах се, за да се освободя още малко, борейки се със себе си и с хватката му. — Но на коня няма да му хареса също толкова, колкото и на мен. — Най-накрая успях да откопча едната му ръка.

Той отвори окото си, погледна към мрака, а след това и към земята. Брандир му се ухили и момчето отново ме прегърна през кръста и стисна здраво.

Изръмжах.

— Намирам привързаността ти към мен за изключително трогателна.

— Само почакай да сляза от тоя проклет кон. Значи ти наистина си фея? Бибиди-бобиди-бу^[1]!

— Това и друг път съм го чувал. — Устните ми се изкривиха в озъбена усмивка.

Но той просто не можеше да се сдържи. Наведе се напред и прошепна в ухото ми:

— Не вярвам във феите.

Дръпнах рязко юздите на коня, въздъхнах, хванах здраво ръцете му и ги махнах от кръста ми. Когато се обърнах с лице към него, той беше прехапал устната си и ме наблюдаваше предпазливо с крайчеца на едното си око.

— Опа — рече Джед.

— Спокойно, изгубено момче, няма да те изям — казах му аз. — Всъщност дори ми се стори доста смешно.

Той погледна встрани и промърмори:

— Струваше си да опитам.

Сподавих смеха си.

— Склонен да убие, но пък начетен.

— Ехо?! — рече той. — Аз ли се разхождам с меч на гърба?

— Не, идиот такъв, ти си запасал полуавтоматичен пистолет на колана.

Изпълни ме задоволство, което накара устните ми да се разтегнат в усмивка, а коня ми да затанцува. Момчето все още не можеше да скрие нищо от мен и това ме караше да се чувствам много по-добре. Признавам и че това го постави в сравнителна безопасност от мен.

— И така — казах самодоволно аз. — Откъде го взе?

— Езерото — промърмори той. — Езерото на феите. Беше увит в найлонова торбичка. Пъхнат в тръстиката.

Замислих се за няколко секунди.

— На Ласло е. Сигурно. Що за глупаво място да го остави…

— Не е чак толкова глупаво. Съвсем случайно го открих. Доста време обикаляхме край него.

Полазиха ме студени тръпки.

— Трябваше да го оставиш на мястото му.

Усетих го как свива рамене.

— И без това е празен.

Не посмях да го попитам защо смята така. Сигурно се беше опитал да застреля коня ми, когато той беше препуснал с Фин на гърба.

Пресегнах се назад и взех пистолета от ръцете му. Слабата лунна светлина се отрази от дулото му като от копринена кожа. Красиво момченце. Пуснах юздите и погледнах в пистолета. След това го облегнах на рамото си, за да може той да види проблясъка на петте патрона вътре.

Джед преглътна шумно. После рече с дрезгав глас:

— Значи е заял.

Затворих пистолета, притиснах дулото към слепоочието ми и натиснах спусъка.

Сухо изщракване. Чух го как си поема дъх, спуснах предпазителя и залюлях безполезното оръжие на показалеца си.

— Не работи от тази страна на Воала. Сигурно затова Ласло го е оставил край езерото. За да му е под ръка когато се върне.

— Не работи…

— Точно така. Което е добре, защото някой тъпанар е свалил предпазителя.

Той едва не изпусна пистолета, докато го откачаше от пръста ми.

— И да не знае, че вече си тук, скоро ще го научи. Кражбата на това нещо е като предупредителна аларма.

— Предупредителна аларма.

— Да, мое малко ехо. Попаднал си в купчина кравешка тор, Кулан.

Отново го баламосвах, но в моя защита трябва да кажа, че исках да го предупредя. Оръжията не функционираха от тази страна на Воала, блокирани от някаква древна магия, което си беше добре. Дайте на Ший пистолети и за около век всички ще сме изтребени.

Разбира се на Нийл Ласло сигурно би му харесало да има лесен достъп до оръжие при завръщането си в другия свят. А това се случваше често. Все пак той имаше лесен достъп до жената, която знаеше най-добре кога годините се приплъзват и кога не; освен това предполагам, че понякога изпитваше носталгия по смъртта и унищожението в собствения му свят.

Може би двамата с Ласло имахме повече общи неща, отколкото ми се нравеше.

Не мога да си спомня точно първия път, когато пътищата ни се пресякоха, преди десет или повече години. Не се и съмнявам, че е било в някоя военна зона, където и двамата сме се чувствали като у дома си (макар на мен да ми се иска да е другояче). Виждал бях резултатите от работата му в няколко села, където пристигах твърде късно, както обикновено става с умиротворителите. Веднъж ми се удаде възможността да го убия, но политиците не ми позволиха, и по-късно аз се разплатих добре с въпросните господа щом открих на какво е способен, което бе практически всичко.

И той, разбира се, привлече ламира Скиншанкс; нямаше как. И когато Кейт премина от другата страна, за да си намери нов любовник, ново развлечение, нова плячка, на него, разбира се, му бе нужен само един поглед и той я последва в нейния свят. Това бе напълно разбираемо, особено когато човек не подбира особено компанията си или правителствата, които подкрепя, гърлата, които прерязва, или селата, които изгаря.

Относно шеговитото ми предупреждение към Джед — това бе поредното общо нещо между мен и Ласло. Пророчествата. Нелепости, които висят над главите ви като грамадна кална скала, окачена на рибарска корда. Гадателката, която сви кривите си пръсти около живота ми и го стисна, отдавна беше мъртва, но останалите като нея бяха оцелели, за да тровят нови съзнания, нови времеви линии.

Разбито сърце, ледено сърце — така ме наричаше тя. Уморих се да слушам как ще се развие животът ми: макар старата шарлатанка да бе умряла преди векове, тя все още ме командваше. Знаеше кого ще обичам и понякога кого ще убия; знаеше кой ще ме гледа как умирам. Знаеше много повече от мен — макар никога да не ме беше виждала — защото аз нямаше как да знам кое има значение и кое е важното; така и не разбрах какво да направя, за да получа най-добри резултати. Тя така и не ми каза кои са важните неща, нали? О, Кейт Никнивън сигурно се е наслаждавала докрай на онзи момент в крепостта: докато държеше в прегръдките си мъртвата ми майка и ни заливаше с поток безполезна информация.

На която и без това не повярвах въобще.

Момчето, което седеше зад гърба ми, мълчеше. Аз се взирах в тъмнината, заслушан в зловещите въздишки на вятъра. Чудех се дали знае какво ли ни преследва в задушаващия мрак и внезапно почувствах леден полъх по врата си, далеч по-студен от хапливия вятър.

И като че ли прочел мислите ми, Джед се обади:

— От какво се страхуваш? От Ласло ли?

— По-скоро от други неща. — Помръднах с рамене и въздъхнах. — Започна да ме отегчаваш, изгубено момче. А останалите напреднаха доста. Ако паднеш от коня, няма да се върна да те търся. — Изсъсках на коня си и той подскочи напред. — Затова по-добре се дръж здраво.

Добре че ме послуша. Говорех напълно сериозно.