Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (9) (Веселите приключения на две българчета)

Гарджето на Дунча
Баба Калуда убива гарджето

Миналия път бях започнал да ви разправям за гарджето, което Пейчо и Дуньо донесоха от Търново. Едно черно, лъскаво гардже бе то, с две бели пера на дясното крило.

Когато за пръв път Дуньо ни го показа, чичов Насьо го попита, защо му е туй гардже. А той, без да каже дума, стана и хавърли високо гарджето. То шумно размаха криле и кацна на старата круша зад Хаджи Михалакевата къща. После Дуньо грабна кълпака си и го запрати във въздуха.

Гарджето, което до това време въртеше глава и озърташе, като видя калпака, стрелна се, сграби го с острите си нокте и като се изви над главите ни, сви криле над Дуня и сложи калпака на главата му. После кацна на рамото му и весело заграка.

— Браво, моето момче! — похвали го Дуньо и го помилва по лъскавата перушина.

И още много други неща знаеше това гардже, ала нема̀ късмет да живее. Баба Калуда си взе грях на душата и го уби.

— Защо? — запитахме учудени ние.

— Ще ви кажа. Зло бабище беше тази баба Калуда. От старост беше изкуфяла, а от скитане по горите билки да бере — съвсем беше подивяла. Живееше до Дуньови. Един порутен плет ги делеше. Завираше се в една схлупена и запустяла къщурка, покрита с позеленели плочки. Дворът й беше разграден и втънал в едър буреняк, в който се въдеха жаби и слепоци. Зад къщурката й имаше няколко криви, диви сливи, а отпред — една череша-саморастка. Млада череша беше, ала баба Калуда продаваше от нея по сто оки сушени череши.

— Брей-й-й! — учудихме се ние. — Как тъй, бе дядо Мирчо, от една череша да продава сто оки череши, хем сушени.

— Чакайте, ще ви кажа. Баба Калуда беше стара. Лягаше с кокошките и се будеше с петлите. В тъмно се дигаше и чук-чук, поемаше преди слънце по къра билки да бере. Ала преди да наскубе билките, и преди работният народ да излезе на работа, тръгваше по хорските градини, напълваше голямата си върбова кошница от людските череши, слагаше отгоре малко билки и треви и през горния път се прибираше в село. И нали хората цял ден са улисани в работа по полето, кой я виждаше, какво реди и суши по напечените плочи на къщурката си. Харно, ама, скришно до век не остава. Угадиха я нашенци и почнаха да я закачат.

— Бабо Калудо, — думаха й те, — много род роди тая твоя саморастка, ма. От кога си забрала и сушиш, а още сума плод тежи по клоните й.

— Я-я-я I — обаждаха се подучените деца, — саморастката на баба Калуда червени череши ражда, а тя черни и бели суши.

Баба Калуда сещаше на къде бият детските задевки, но нищо не отдумваше. Ала ядосат ли я много, озъбваше двата си пожълтели зъба:

— Не знаете ли да мълчите, бре поразници проклети! Марта да ви скъса дано!

И започваше да нарежда, като гладен циганин пред чорбаджийска порта, клетва подир клетва. Триста клетви знаеше проклетото бабичище.

Макар всички да знаеха, че баба Калуда бере от чуждата стока, освен задевките, нищо друго й не правеха. С краденето тя се препитаваше, и нашенци бяха доволни, че не им досаждаше с просия. Пък беше стара и изкуфяла, та я жалеха.

Та, тази баба Калуда погуби изтъщеното гардже на Дуня.

Научило се бе гарджето да каца по керемидите на баба Калуда и да си зобва по някоя и друга от омекналите бабини Калудини черешки. Стиснатото бабичище видяло гарджето. Па като отворило една уста, че като занареждало:

— Хаирсъзи с хаирсъзи, не можа̀ корем да ви скъса в Търново, я Янтра да ви отвлече, ами се върнахте с това гардже крадливо, та ми изпояде хубавата стока!

Не люти се, бабо Калудке! — успокоявал я Дуньо. — Животинче. Разбира ли ти? По върховете на нашите череши гледай още колко плод има, ама на̀ — на чуждото налита. Но аз ще ти ги върна.

— Ба, ще ѝ ги върнеш! — обаждал се Пейчо. — Чунким тя не ги краде, ами…

Стиснала двата жълти зъба баба Калуда и нищо не рекла. Ала след пладне, когато Дуньо захъркал под асмата, а Пейчо бил на воденицата, баба Калуда се покатерила на покрива, скрила се с една върлина зад широкия комин и зачакала.

След малко гарджето прехвръкнало и скок-подскок — право при черешите на баба Калуда. Па ги зананизвало сладко-сладко една подир друга. А проклетото бабичище изотзад, изотзад, че като го свраснало с върлината!

После баба Калуда се разкрещяла като луда и се спуснала да го вземе.

Скочил сънен Дуньо и, кога погледнал — гарджето в ръцете на озверената баба Калуда. И, докато се сети, как да й се помоли, тя му откъснала главата и я хвърлила в краката му.

Откъснатата глава прозяпала веднаж-дваж, червена струйка кръв полазила по ръба на човката й, езичето прежълтяло се изпънало, и очите й се затворили. А Дуньо забравил бабичището и ревнал да реве над откъснатата глава, като над умрял човек. После се спуснал да обади на Пейча.

А през това време баба Калуда събрала набързо черешите от покрива, заключила ги и се загубила по село.

— Жива ще я одера! — викнал Пейчо, като видял главата на мъртвото гардже. — Ще я запаля да изгори! — крещял той.

— Сакън, Чичо Пей! Да не си направил такова чудо — думал Дуньо. — Къде ще се денем сетне от хорски срам. Цяло село нас виновни ще изкара, че за едно нищо и никакво гардже човек сме убили и къща запалили. Ще рекат: „Хаирсъзи ги изпратихме в Търново, убийци се върнаха“. Не бива. А на проклетото бабичище ще си отмъстим, та ще ни помни.