Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (18) (Веселите приключения на две българчета)

Килифарският чорбаджия Крумчо ефенди. Краденото масло
Дунчо и Пейчо отвличат маслото на Крумча ефенди

Рано сутринта на манастирската врата се похлопало. Всички скочили. Уплашили се, защото помислили, че турската власт е подушила в манастира момчетата на Пейча. Дядо Софроний не дал да отворят, докато момчетата и Пейчо не прескочат зида зад манастира и не изчезнат в Балкана. Но когато отворили, в манастирския двор влязъл Килифарският чорбаджия Крумчо ефенди да предлага на братята масло. Имал събрано две качета. Ала дядо Софроний не рачил да го вземе.

— Имаме си, — рекъл той. — Козе масло си имаме.

Като се върнал дядо Софроний и разправил на братята, за какво е идвал чорбаджията, отец Павел се обадил:

— Че ние нямаме масло, отче игумене. — Хубаво беше да бе го взел.

— Аз такова масло, дето е взето от гърлото на сиромасите, не ям. Ти знаеш ли кой е Крумчо ефенди? Че той лъже бедните българи да им вземе и последната бучица масло уж за Тосун бей Еленски или за Търновския паша, а после отива с ратая си в Търново да го продава и пълни кемера си с жълтици.

Като чул това, Дунчо рекъл:

— Ето ти сега една работа за нашите момчета. Само че ще трябва и аз да бия път с тях до Търново. Па се вдигнал, та при Пейчовата дружина.

— Хайде на работа, момчета! Днес ще направя първия опит в Търново. Разбира се, в самия град ще влезем ние с Пейча и още един — Благой да кажем, защото е по-здрав, а вие ще ни чакате накрай града, пръснати из Св. Гора.

И повел Дунчо дружината през преките пътеки за Търново.

Когато отишли на пазарището, чорбаджи Крумчо още не бил дошел. Ала след малко — ето го дофтасал, стоварил двете качета масло и заповядал на ратая да откара талигата в хана.

Дунчо и Пейчо това и чакали. Те се приближили до чорбаджията и го попитали, какво продава.

— Масло, — рекъл Крумчо ефенди.

— Я да го видим, — казал Дунчо.

А като го прегледал, казал:

— Сега чуй да ти кажем, чорбаджи. Ние сме ратаи на дяда попа от долната черква. Той ни заръча да стоим тука и да му намерим едно-две качета масло, че щял да го праща в Горна-Оряховица на един свой роднина бакалин. Харно, ама сега е в черква, на утринна, та ще трябва да отидем с тебе в черквата, да те види дядо поп и го почакаш до след разпус, да ти плати. А маслото, за да го не носим в черквата и го връщаме пак назад, този мой другар ще го пренесе в поповата къща. Той е вторият ратай на дяда попа.

— Ами за цената? — попитал чорбаджията.

— За цената дядо поп каза да се не пазаряваме. Колкото — толко. Маслото му трябва много, та ще плати и по-скъпичко. Ти няма да искаш жълтица за оката я!

Съгласил се чорбаджи Крумчо и отишел в черквата.

— А сега, чорбаджи, ти ще чакаш тук, пред женския притвор, а аз ще отида в олтара, да му кажа да се подаде на олтарните врата и те види. Ти щом го забележиш на вратите, изляз напред, покажи се и се тупни по гърдите, за да разбере, че ти си масларят. После, като пустне черква (а то колко остава да пустне), дядо поп ще те повика да ти плати.

Дунчо оставил чорбаджията да чака и право в олтара.

— Извинявай, дядо попе, че ни в туй, ни в онуй време идвам, ама работата ми е такава. Довел съм ти един мой вуйчо. Щракнат е нещо в ума, та съм ти го докарал да му четеш за здраве, че ние в село си нямаме черква. Ето ти една бяла меджедия. Почети му повечко, та дано даде Бог да му мине.

Като видял бялата меджедия, попът, рекъл:

— Че да му чета, бе козум, защо да му не чета. Дано рече Бог да оздравее.

— А сега, дядо попе, покажи се на средната врата да те види вуйчо! Който се тупне по гърдите, той е. След отпуск на черква, моля те, не забравяй да го повикаш и му почетеш. Цялата меджедия вземи, само, дядо попе, повечко му почети. А аз ще отида да посвърша друга работа.

— Ща̀, ща̀, ще му почета. Ти върви си гледай работата!

И излязъл дядо поп на олтарните врати да види болния вуйчо.

Крумчо ефенди, като го видял, изскочил напред и се тупнал по гърдите.

Дядо поп заклатил глава. Значи: „Бива, ще ти чета“.

А Дунчо приближил чорбаджията и рекъл:

— А сега, чорбаджи, аз си имам работа и ще си вървя, а ти, рече дядо поп, да почакаш още малко. Ей сега ще свърши.

Като излязъл от черква, Дунчо бързо напуснал града, намерил Пейча и момчетата, и по същата пътека се върнали в манастира.

Слисал се дядо Софроний като ги видял с качетата масло. А като чул по какъв начин го взели, смръщил вежди и казал:

— Не харесвам постъпката ви! Аз ви казах още отзарана, че крадено масло не искам да влиза в манастира. А сега вие ми носите масло два пъти крадено.

— Ама чакай, дядо игумене, да ти разправя. Вярно е, че ние с хитрост вземахме маслото на чорбаджията, ала ние ще си го платим на онези селяни, от които той го е брал.

— Как ще ги научите, кои са?

— Това е най-лесното. Пратих три от момчетата. Те ще разберат, от къде какво е вземал чорбаджията, и ще раздадем на онези, от които го е събрал, колкото гроша им се полага. А парите за маслото, дядо игумене, ти ще платиш на нас, тъй че в манастира няма да се готви с крадено масло, а с масло, което сме си купили от онези, които са се трудили да го изкарат.

Усмихнал се дядо Софроний. Поклатили глави и другите братя.

— Виж, тъй се съгласявам, — рекъл дядо Софроний. — Ала докато не платите маслото на бедните селяни, няма да готвим от него. А сега бягайте в гората, да не би на връщане чорбаджията да се отбие в манастира и ви види.

— Не вярвам, дядо Софроний, да се върне скоро. Той сега ще ходи да се оплаква на каймакамина, че ще търчат заптиета, ще търсят, ще разпитват. През нощта, ако мине, ще мине. А ние през това време няма да сме тук, а горе, на козарското пасище. Ще чакаме трите момчета, които пратих в селото на чорбаджията да платят маслото.

— Ами пари като не съм дал.

— Аз им дадох. Нали имам пари. Ти забрави, дядо, платата, дето ми прибра от тебе Тосун бей и от която имам да ти връщам. Че нали не можах да си дослужа. Цял месец и повече имам още да ти служа. Ала, дядо, сега не мога да остана тук. Не бива да оставям другарите си. За мене се вдигнаха те, и аз да ги оставя — не бива. Та ще ти върна от парите, колкото гроша трябва.

— Не бива. То се знае, че не бива. Не трябва да ми връщаш и от парите. Всички в манастира сме доволни от тебе и ни е мъчно, че не можеш и занапред да ни си готвач. Но тъй трябвало да стане.

Дуньо и Пейчо се вдигнали да вървят на козарското пасище.

Ала дядо Софроний ги спрял.

— Чакайте, — рекъл им той, — къде ще вървите, преди да сме си уредили сметката за маслото?

— Това ще направим утре, дядо, когато момчетата се върнат и кажат, че са го платили.

— А бе, аз имам вяра на момчетата. Ще го платят те. Чакай да ви го платя. И на добър час. Пък ако ви се случи да ви потрябва я хляб, я друго нещо за ядене — заповядайте! И дано Бог ви закриля.

Па си взели прощка с дяда Софрония и с другите братя двамата приятели и поели към козарското пасище, да дочакат тримата другари, които заминали да платят маслото.

* * *

Когато свършила черковната служба, дядо поп се показал от олтара и махнал с ръка на Крумча ефенди. Чорбаджията, който бил влязъл вече в черквата и само чакал попа да се покаже, приближил. А дядо поп повдигнал епитрахила, заметнал главата му и разтворил молитвеника да му чете за здраве.

Но слисаният чорбаджия се дръпнал назад и рекъл:

— Какво ме завиваш, бе дядо попе, — ти гаче не можа да ме запомниш. Хем два пъти се тупах в гърдите.

— Нищо, козум, нищо. Господ е добър и ще ти помогне. Само се понаведи да ти изчета една късичка молитва. Ха, понаведи се!

— А, бе дядо попе, каква молитва ще ми четеш! Аз за молитва не съм дошел, а да си прибера парите за маслото. Две качета масло имаш да ми плащаш, а ти си взел молитва да ми четеш. Я по-добре ми начети паричките, че път ме чака!

— О-ле, о-ле! — рекъл на ума си попът. — Много е зле човечецът! Не за една бяла меджедия, а и за десет да му чета — няма да може да се управи. Но парите взех, чакай пак с добро да помъча. И присегнал да го покрие с епитрахила.

Па като се разядосал оня ми ти чорбаджия, че като се развикал:

— А бе, дядо попе, а бе ти за луд ли ме вземаш, за какво! А бе аз съм масларят, бе, който ти продаде двете качета масло. Маслото го вземаха твоите ратаи и го отнесоха вкъщи.

И разправил чорбаджията на дяда попа всичко от началото до края.

Чак сега и попът и чорбаджията разбрали, че са хитро измамени.

Разтърчал се тогава Крумчо ефенди. При каймакамина ходил, на пашата се оплакал, ала било късно, пък и нито каймакаминът, нито пашата пратили да търсят двамата хитреци, защото него ден тази случка много ги развеселила.

— Чунки, — рекли си те, — той не го е крал, ами седнал да плаче. Браво на момчетата, че са можали. На такава глава, такъв бръснач.

Късно през нощта се върнали трите момчета, които успели да раздадат дадените им от Дунча грошове. Същите донесли новината, че Габерският чорбаджи Нако бил още по-голям изедник. Научили това от един старец, който имал дъщеря, женена в онуй село.

Като чул това, Дунчо рекъл:

— И неговият ред ще дойде. Ще помисля довечера и за него. Ако намисля нещо — утре поемаме към него край.

Дълго стоял Дунчо през нощта и пресмятал, как може да отвлече жълтиците на чорбаджи Нака. И измислил.