Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (4) (Веселите приключения на две българчета)

Дунчо и Пейчо ратаи
Пуйката — курбан

Като чул за тези задевки, Радко решил да даде Пейчо някъде ратай.

— Да пояде чужд хляб, та да му дойде умът в главата, — казал ядосан той.

И го дал у бай Стоименови, дето имат къща на горния край на селото. Но де ти може Пейчо без Дуньо? Поратайкувал той ден-два, па повикал Дуня и го накарал да се глави ратай у бай Къдрьови. Един плет делеше бай Къдря от бай Стоимена. Палавците са направили сметка, поне вечер да са заедно.

И на другия ден, скъпо-евтино, Дуньо станал ратай на бай Къдря.

Бай Къдрьо беше лошав човек — и крадеше и много заядлив беше. Всички го знаеха. Но най-добре го познаваше бай Стоимен, който беше много благ и честен човек. И, изгубеше ли му се нещо, знаеше, че през нощта Къдрьо е прескачал плета. Но не отваряше дума, че Къдрьо обичаше да се кара и беше готов да стори нова пакост. Горката буля Къдрьовица, от негов срам без време отиде в черната земя!

Минало, що минало, една вечер бай Къдрьо повикал Дуня и му рекъл:

— Дунчо, видя ли отзарана у бай ти Стоимена какви пуйки бяха плъзнали? Имат барем петдесет. Тази вечер не можеш ли докачи някоя, та утре да се нагостим на нивата.

— Свършвам я тая работа, бай Къдрьо, — рекъл Дуньо. — И две да искаш, две улавям. Само кажи!

— А бе, една за утре стига. Само гледай да те не угадят я кучетата, я той.

— Няма, — казал Дуньо. — Кучетата ме познават, а пък и тлъстите пуйки лежат низко, та лесно ще докопам някоя. Само че, — дяволито подметнал Дуньо, — не е ли грехота бе, бай Къдрьо? Чужда стока…

— Ами грехота! Не е! Отде накъде той да има петдесет пуйки, а аз само десет. Не му ги ща всичките я. Една от петдесет няма и да се познае…

По някое време, през нощта, Дуньо домъкнал пуйката. Къдрьо радостно я поел, застъпил бързо краката й, и я заклал. Па се запретнали с Дуня, та я оскубали, опърлили и сложили под връшника да се изпече. А на сутринта я смушили в торбата и отишли да орат Голямата нива отвъд реката.

Орали, що орали, а умът им все в пуйката, закачена в торбата на крушата.

Дошло пладне. Отпрегнали добитъка, пуснали го да пасе край Делчова дъбрава и седнали да пладнуват. Бай Къдрьо сложил пуйката върху торбата и поискал от Дуня ножа да отреже хляб.

— Брее! — викнал Дуньо. — Ножът ми остана у Пейча. — Дадох му го одеве, — когато ходих да наливам бъкела. Нямаха с какво да си издялат нова чивия, че старата им изгнила и не държи.

И Дуньо се спуснал към нивата на бай Стоимена.

Бай Стоимен и Пейчо пък орели отсам реката, в низкото.

Той излъгал. Ножът бил в пояса му — скрит дълбоко. Ще видите сетне защо.

— Бай Стоимене, — рекъл Дуньо, като стигнал, — прати ме бай Къдрьо да ви поканя с Пейча на обяд. Моят стопанин имал обречена една пуйка на тоя ден, та снощи я закла и ви кани.

— Че какъв е този курбан в работен ден — учудил се бай Стоимен.

— То, бай Стоимене, не бива да казвам, ама ще ви разправя. Само да не ме издадете с Пейча. Присънило се зимас на моя господар, че в Голямата нива има заровено имане. Като се изпролетило, бай Къдрьо отсял дъбова пепел, посипал я по заник-слънце зад хамбара и на лягане се помолил на онзи дух, дето му се присънил, да му даде знак върху пепелта, какъв курбан иска имането. На сутринта намерил върху посипаната пепел отбелязани два едри пуешки крака.

И днес прави курбан, та дано изрови имането. Цяло гърне злато лежало в нивата му.

Като казал това, Дуньо смигнал на Пейча и се спуснал назад по пътеката.

— Че като е тъй да отидем, Пейчо, — казал бай Стоимен и започнал да отпряга.

А през това време Дуньо бързал по пътеката и пущал тук-таме из нея по някоя от приготвените от по-рано ябълки и орехи.

След малко бай Стоимен и Пейчо тръгнали към бай Къдрьовата нива. Като навлезли в пътеката, бай Стоимен, който вървял напред, гледа — всред пътеката една едра ябълка.

— Я гледай, каква хубава ябълка лежи на пътеката, — викнал той на Пейча. — Как не я е забелязал Дунчо?

— Ето там още две, — посочил с пръст Пейчо. — Ето и орехи и колко много!

— Бре, бре, бре! Че кой ли ги е изсипал, без да усети, — чудел се бай Стоимен и се запретнали с Пейча да събират пръснатите плодове.

А през това време Дуньо се върнал запъхтян при своя господар и викнал:

— Бай Къдрьо, ще си патим! Чичо Стоимен научил за пуйката. Видиш ли ги по пътеката с Пейча? Идат и събират камъни. Каквито са разлютени, ей сега ще ни пребият.

Дигнал се уплашен бай Къдрьо. Гледа — наистина бай Стоимен и Пейчо идат по пътеката, навеждат се, събират нещо и го слагат в поясите.

— Бре, ами сега! — викнал уплашен той.

— Сега, здрава ни гърбина! — рекъл примерено Дуньо. — Но чакай! Може да отървем боя. Ти, бай Къдрьо, бягай в къщи да заровиш перушината. Забравих къде я оставих — на сайванта ли, до хамбара ли — забравих. Ще я найдеш. Аз пък ще се покача на крушата и ще смуша пуйката в клонака, докато бай Стоимен и Пейчо прегазят низкото дере.

Уплашеният бай Къдрьо си плюл на петите и се изгубил зад Делчова дъбрава. Отишел да заравя перушината. А Дуньо седнал кръстомноги и започнал да нарязва хляба и разкъсва пуйката.

След малко, ето ги дошли бай Стоимен и Пейчо.

— Ами где е стопанинът ти? — попитал отдалеч бай Стоимен.

Дуньо стрелнал дяволито с очи Пейча и рекъл:

— Как го не молих, бай Стоимене, да не отива. Но той като рече „Не, та не. Без вино, — каза, — пуйка не върви, нито курбан става. Тю, как забравих!“ И отиде в село за вино. Молих го да ида аз, но не ме пусна. Нали знаеш, по себе си не хваща и на другите вяра. Страх го е да му не открадна нещо, или да не изпия някоя паничка вино. Ала ми заръча да го не чакаме. „Гостите, — каза, — не бива да си губят златното време. Почвайте! Пуйката е голяма. И за мен ще остане“.

Бай Стоимен помислил, помислил и, нали го чакала много работа, приседнал и поканил Пейча. И, уж поглеждали за бай Къдря, уж похапвали, пък кога погледнали накрая — презполовили пуйката. А когато хубаво се наяли, Дуньо, като домакин, рекъл:

— Па добре похапнали, бай Стоимене, и ти, Пейчо. Прощавайте, че без вино ядохте. Види се, нещо се е случило на моя стопанин, че закъсня.

— Нищо. И без вино беше сладка, — казал бай Стоимен.

— Чуждото всякога е сладко, бай Стоимене. Само че този път на моя господар му преседна.

— Защо? — попитал зачуден бай Стоимен.

— Защото… и разправил Дуньо от игла до конец всичко. Какво го учил Къдрьо, и как той уловил, вместо от бай Стоименовите пуйки, една от пуйките на своя стопанин, как я изпекли и всичко. „С една дума, — завършил Дуньо, — излезе волът рие, на гърба му пада“.

Като разбрал бай Къдрьо от кои пуйки е уловил Дуньо, още същия ден го, изпъдил, без да му плати.