Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (10) (Веселите приключения на две българчета)

Вампир за баба Калуда

Същия ден ние се събрахме в Дуньовата градина за погребение. Погребахме гарджето в изградено с плочки гробче, изтумбихме го отгоре, а Пейчо направи бяло дървено кръстче и го побучи откъм главата му.

Мина време. Един ден се бяхме събрали в Зайова лъка. Изведнаж Пейчо ме извика и рече:

— Мирчо, видиш ли, батьовото, баба Калуда къде праши надолу по пътя? Иди я настигни и й речи: „Да знаеш, бабо Калудо, какво зло ти са сторили Дуньо и Пейчо. Да вземат онзи ден да накарат техния чер котарак да прескочи умрялото гардже таман три пъти, та да вампиряса.“

— Мира няма да й даде, — думат. — Ще я мачка нощем и в къщи, и в път, и на къра.

А Пейчо ходил в Петльово при Вида билярката, та донесъл един черен петел, дето е лупен от яйце, снесено през Тодоровата неделя.

— Ще го вържа да попее три деня на гроба на гарджето, — вика Пейчо, — та вампирът, вместо на четиридесетия ден да стане на деветия, И тогава ще видим, къде ще се дене това лошаво бабище.

Запредох аз надолу по пътя и настигнах баба Калуда при Калипетровата чешма. Пои телето си. Забравих да ви кажа, че тя имаше едно теле. Годиначе ли беше, по-голямо ли — не мога да ви излъжа. Никой не знаеше, откъде го беше взела баба Калуда. Едни думаха, че го е откраднала от някое село, а други — че й го били харизали от някой манастир.

— Бабо Калудке, — казах аз, като я настигнах, — да знаеш, какво зло ти готвят Дуньо и Пейчо.

И взех, та дума по дума й разправих всичко, каквото ми беше заръчал Пейчо.

Брей, поразниците! — викна уплашена баба Калуда. — Гледай ти, какво им дошло на ума! Ами сега? — затюхка се тя.

А аз се връцнах и дигнах прах след себе си към Зайова лъка, гдето ме чакаха Дуньо и Пейчо.

— Е? — попита отдалече Пейчо.

— Много се уплаши, — казах на пресекулки от умора аз.

— Браво! — викна Чичо Пей. — Добре я свърши. От днеска нататък те обявявам за мой човек.

До това време аз ходех скришом от дяда с Пейча, но нито Пейчо, нито Дуньо ме смятаха за техен другар.

Като чух тези думи, додскочих от радост и усетих, че гащите ми станаха тесни, а салтамарката започна да ме стяга под мишниците: сякаш изведнаж пораснах. Тъй ми подействуваха думите на Пейча.

Но за това да ви не разправям.

На деветия ден, рано сутринта, ние се събрахме в Зайова лъка. Тъй ни беше заръчал Пейчо. След малко дойдоха Пейчо и Дуньо и домъкнаха една голяма шарена любеница.

— Какво ще правим, Чичо Пей? — попитахме ние.

— Търпеж и малко приказка!

Па затегна той едрата диня между краката си, извади големия габровски нож, с който беше отсякъл черното ухо на Юмер циганчето, и отряза отгоре любеницата. После поотвори още малко дупката да може свободно да бърка вътре и започна да вади зеленото й месо. Подир туй извади от пояса си една желязна лъжица и бавно започна да я остъргва. А когато я изстърга, изряза на любеницата очи, нос, уста и каза:

— Ей това ще е вампирът на баба ви Калуда.

Направи Чичо Пей вампира, а той стана толкова страшен, че, макар да ви казах от какво е, да го бяхте видели, щяхте да сгреете конците!

Вечерта залегнахме у Дуньовия двор всред буренака да чакаме. По едно време, ето я баба Калуда иде с телето. Затвори го в обора, повъртя се вън-вътре, па се прибра, и ние чухме, че подпря вратата с кросното. Поседяхме още малко, докато си легне и я унесе сън (пък то, дърто, сън за колко го улавя), па Пейчо стана, промъкна се като смок до вратата и я замандали отвън.

После се върна и рече:

— Хайде, Асма Бей, качвай се на покрива, че си по-лек и на пръсти стъпяй, да те не усети бабичището!

Дуньо се качи на едрия Пейчов гръб и като котка се покатери на низкия покрив. Присламчи се до комина, запали голямата лоена свещ и я забучи в любеницата. После заспуща полека в комина завързаната с връв любеница и започна да ръмжи като мечка. Ръмжеше страшно с дебелия си глас до стената и Пейчо.

По едно време — ела да видиш! Като се развика онова ми ти бабичище:

— Олеле, Божичко, света Богородичке, вампир! Тичайте, бре хора християни, че вампир е дошел да ме гази!

Скоро усетихме, че дърпа вратата, но като не можа да я отвори, взе да вика и се тюхка:

— Божичко, как съм я запънала, пущината! Или не мога да я намеря в тъмнината!

Пищи оная ми ти баба, та се дере.

— Стига! — викна Пейчо.

Дуньо измъкна любеницата и я запрати в буренака, гдето стоехме ние. Тя се пръсна и свещта угасна.

Дуньо леко скочи от покрива, а Пейчо отмандали вратата, прескочи плета и дойде при нас.

Кучетата се бяха разлаяли и тук-там засветкаха газеничета.

Заобаждаха се гласове:

— Какво има, бе, какво е станало? Какво разлая така грозно кучетата?

В това време изскочи и баба Калуда, че като задра гърло:

— Тичайте, бе хора! Тичайте, че вампир ме гони!

Насъбраха се съседите и започнаха да я разпитват. А тя:

— Страшна работа, ма сестрици!

— Кое, ма бабо Калудо?

— Вампирът, кое! Ей с такова е на главище, колкото големия лин на Хаджи Михалакя. А очите му, като кринчета. И светят. За устата му не питайте. Като разпалена пещ. А зъбите — тесли.

Ние се превивахме от смях в буренака. Драго ни беше, че в страха вампирът се е сторил толкова страшен на злото бабичище.

Разтърчаха се комшиите, бял камък за страх й намериха, презкалбучкаха я за уплах, баяха й, па я прибраха да прекара нощта у чичови Тотьови.

А ние един по един се измъкнахме от Дуньови и се разотидохме.