Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (15) (Веселите приключения на две българчета)

В Плаковския манастир
Клин чорба за Тосун бей

Като отишли в папукчийската чаршия, Дуньо и Пейчо разбрали, че няма да могат да намерят работа, защото всичко, което поискал още султанът, било отдавна готово, и чорбаджиите-памукчии държали на работа само старите си калфи и чираци, колкото да вадят папуци и обуща за търновчани.

Не бил в Търново и техният стар майстор дядо Никола. Но когато след два дни се върнал, и те му разправили, за какво са дошли, приел ги на работа, докато си намерят другаде място. „Сам аз, — казал дядо Никола, — ще се помъча да ви настаня някъде и добри думи ще кажа за вас“.

И останали Дуньо и Пейчо при своя стар и добър майстор дядо Никола. Пейчо отишел в работилницата, а Дуньо се навъртал из къщата на майстора да помага на баба Николица.

Ала не минало неделя време и Дуньо чул един еленчанин да разправя в Юсеиновото кафене, че пътьом се отбил в Плаковския манастир и от игумена дядо Софроний научил, че старият готвач на манастира — отец Сисой — умрял. Вечерта бил весел, ял, пил, шегувал се с другите братя, а на утринта игуменът, като не го намерил в готварницата, помислил, че старецът се е успал, и отишел да го събуди. Кога отворил килията и погледнал, дядо Сисой изцъклил очи — умрял. И бил със същата весела усмивка, с която посрещал и изпращал всеки. От сърце се оплаквал много години наред старецът и от него, види се, умрял.

И, как се случило, в манастира нямало нито един брат, който да знае да готви. Дядо Сисой, докато бил жив, не обичал да му се бъркат из готварницата. Всичко си вършел сам. Това дошло добре за братята, и те толкова години не назръщали в готварницата, та от гледане да научат да готвят поне някои прости гостби.

Двадесеть дни вече манастирът бил без готвач, и дядо Софроний заръчал на еленчанина да поразпита и, ако му найде някой готвач в Търново — да му го прати.

Като чул това Дуньо, начаса намерил Пейча и казал:

— Хайде, Чичо Пей, стягай се. Заминаваме за. Плаковския манастир.

И му разправил, какво чул в Юсеиновото кафене и че той казал на еленчанина, че познава един добър готвач и ще му каже още утре да замине за манастира.

— А утре ще отидем с тебе там. Аз ще стана готвач, а за тебе ще помоля дядо Софрония да ти намери някоя кърска работа.

— Че ти кога си бил готвач, та за готвач на Плаковския манастир се готвиш? — попитал Пейчо.

— Че нали толкова време на баба Николица помагам. Тя готвеше за тридесет души калфи и чираци. От гледане съм научил да готвя десетина гостби. Те стигат. А с питане може и още да се науча. С тия гостби ще гледаме да изкараме зимата, а за нататък — каквото Бог даде.

На другата сутрин те се простили с дяда Никола и заминали за Плаковския манастир.

* * *

Когато Дуньо и Пейчо се явили при дяда Софрония и му казали, за какво са дошли, старецът поклатил глава и рекъл на Дуня:

— Не ми хващаш очи, ючаче. Малък си. Виж, за другаря ти ще намеря една работа. Него го бива. Пълни ми око. Ще му дам да пасе манастирските кози, че краката на стария козар, дядо ви Тимотей, се подуват и не може да гони тази вироглава стока.

Но когато Дуньо казал на дяда Софрония, че ще му служи една неделя безплатно, за да види, какво му е готвенето, игуменът се съгласил.

Ала още същата вечер дядо Софроний потупал Дуня по гърба и му казал, че го оставя за готвач на манастира и, ако все така хубаво готви и е послушен, ще му брои до Гергьовден 800 гроша и един кат дрехи.

Ще ме попитате, какво е сготвил Дуньо него ден на братята, че така изведнаж го харесал дядо Софроний. Ще ви кажа. Същия ден братята от съседния — Капиновския манастир — наловили много риба от река Сенокос и пратили пет оки на дяда Софрония. Ето тази риба им наготвил Дуньо. Направил им една риба-плакия, та братята щели да си изпоядат пръстите. Дуньо знаял най-добре риба-плакия да прави. И нали бил тръгнал с късмета си, това му се случило най-напред да сготви. От баба Николица научил да я готви така хубаво. Дядо Никола на именния си ден канел всичкия еснаф от Търново, и баба Николица трябвало да прави много тави с всякаква риба. А и обичал си дядо Никола риба, та често бабата му готвела плакия.

Па като пипнал оная ми ти риба Дуньо, че като наготвил една голяма тава от нея на братята. Пък нали е манастир, зейтин колко щеш! Като й ливнал една ока, станала плакия за чудо. И нали повече от месец братята били без готвач и не били хапвали сладко, като сложили онова ми ти червено вино (пък вино се много сгада с риба), че като му ударили едно ядене! А Дуньо ги гледал, и нещо радостно скачало под лъжичката му.

Щом дядо Софроний го похвалил, Дуньо не можал да си намери място и на часа отишел при Пейча да му каже, какво е рекъл игуменът.

— Ами на мене, какво ли ще плати, дето ще му паса лудите кози?

— Ех, Чичо Пей, на тебе, на мене — все едно. Каквото получим, ще го делим. Нали се наредихме до Гергьовден. Това стига. А тук ядене ще се яде, та ушите ни ще пукат. Манастирът богат, ще се окладем като шопари. Ти разглежда ли, каква стока има по двора? Само десет шопара грухтят в кочините зад манастира, а отделно има три свини с малки прасенца. Пък кокошки — не питай! Козите и другия добитък го знаеш.

И останали двамата палавци в Плаковския манастир Св. Илия.

Ала на беден човек колко му е късметът! Минало, що се минало, случило се на Дуня бела.

Еленският Тусун бей отивал за Търново и замръкнал при Плаковския манастир. Като видял хубавия манастир, решил да пренощува в него. Задумкали тежката кована порта сеймените, които придружавали бея. Наскачали калугерите, излязъл игуменът да посрещне гостите.

Разположили се ония ми ти турчоля в стаята на дяда Софрония — искат ядене.

Изтичал дядо Съфроний при Дуня и рекъл:

— Дунчо, стягай се, моето момче, че тези поразници ядене искат. Ще изпоядат сума манастирска стока.

— Колко души са? — попитал Дуньо.

— Еленският бей с четирма души сеймени.

— А, само пет души ли са! Тогава не бой се, дядо. Ще ги нахраня, без да заколя нито едно манастирско добиче. Хем ще ядат гостба, дето в живота си не са яли, нито пък някога ще ядат. Но попитат ли те, от какво е, ти кажи, че готвачът ти е нов от Търново и не казва, от какво я готви. Рядка гостба е тя — кажи им. Само за важни гости се прави. А сега иди при тях, та ги почерпи с ракия и гледай да ги забавиш барем час, час и половина. Толкова време ми трябва.

Игуменът се спуснал да черпи гостите с ракия, а Дуньо повикал Пейча, взел един остър нож и го завел зад манастира.

— Сега чуй, Чичо Пей! Ти ще ловиш шопарите за зурлите да не квичат, ама здраво да стискаш, а аз ще им изрежа върховете на ушите и опашките. Обещах на дядо Софрония да нахраня гостите, без да заколя нито едно от манастирските добичета. Ще ги нагостя аз тия поганци с кълцани свински уши и опашки, та и техният Мохамед да ги хареса.

Па изрязал Дуньо ушите и опашките на всичките шопари, изпърлил ги, накълцал ги на ситно със сатъра, накълцал и бели картофи на дребно, сложил керевизови корени, магданос, джоджен и кърска чубрица, па ги сложил да врат. После ги запържил с краве масло и пратил гостбата на гостите.

— Каква е тази манджа, бе папаз^[1]? — попитал беят.

— А че клин чорба я нарича моят готвач, беим. Готви я в редки случаи. Само когато имаме важни гости като вас. И един особен е. Никога не казва, как и от какво прави това чудно ядене. Запитам ли го, намръщи се и рече:

— Аз съм се пазарил да ви готвя, дядо Софроний, не съм се пазарил майсторлука си да ви казвам. То ако взема да разправям всекиму, как и кое от какво правя, трябва гладен да ходя.

— Прав е! — казал беят и продължил да сърба вкусната чорба.

Яли гостите, наяли се, поблагодарили и легнали да спят. А сутринта рано се дигнали и заминали за Търново.

Като ги изпратил, дядо Софроний тръгнал да обиди манастирската стока. Когато отишел при кочините да погледне шопарите, що да види? — Ушите и опашките на всички шопари изрязани.

Изтичал той да съобщи това чудо на братята и да ги попита, кой може да е сторил това чудо.

Дуньо тогава излязъл от готварницата и рекъл:

— Ние с Пейча ги изрязахме. С тях нахранихме снощи гостите. Клин чорба на турците сварихме. Нали, дядо, ти обещах, че ще ги нахраня, без да заколя нито едно добиче и ще ги нагостя с гостба, дето не са яли, нито някога ще ядат. Та нагостих ги снощи аз със свински уши и опашки, да ме помнят, и самият Мохамед да им завиди.

Че като се залюлял от смях добрият дядо Софроний. Закискали се и калугерите.

— Ами как не квикна нито един шопар, бе Дунчо? — смеейки се питал дядо Софроний.

— За тази работа ще питаш Пейчовите ръчища. Малеее, като цигански клещи са! Ама от най-големите. Той ги стискаше за зурлите, а аз им режех ушите.

Маял се Тосун бей два деня при търновския паша и на третия се върнал в Елена. Още същия ден той повикал своя готвач Емин ага и му казал:

— Днес, Емин ага, ще ми направиш клин чорба.

Емин ага опулил очи.

— Какво пулиш очи? Най-хубавата чорба е това. А до сега ти нито веднаж не си ми правил от нея. Ядох аз такава чорба в Плаковския манастир и, като си помисля за нея, лиги ми потичат. И сега можеха да ми потекат, ама много пихме в Търново, та ме гори за вода.

— Ами аз, бей ефенди, такава чорба нито съм чувал, нито ял, нито пък зная да готвя.

— Тогава толкова ти струва готвачеството, — креснал беят. — Как може манастирският готвач да готви по-хубаво от готвача на Еленския бей? Още сега да се махаш от очите ми! А вие там, ей сеймени, — викнал той на тримата сеймени, които си почивали на сянка, — идете тоз час в Плаковския манастир и ми доведете готвача на калугерите!

Същия ден докарали Дунча в къщата на Тусун бея.

— А бе, защо сте ми довели това хлапе, бе? — викнал Тосун бей на сеймените.

— Това е готвачът, бей ефенди.

— Ха, тъй ли е, бе чоджук^[2]? Ти ли си готвачът на Плаковския манастир?

— Аз, ефенди, — рекъл Дунчо.

— Ти ли ни сготви клин чорба оная нощ, когато бяхме в манастира?

— Яз.

— Ями ти си дете. От где си научил да готвиш тъй хубаво?

— Баща ми, бей ефенди, беше готвач, Бог да го прости!

— Браво и на баща ти, и на тебе! Я сега чуй, моето момче, какво ще те питам. Кажи ми право, какво ти плаща игуменът, гдето им готвиш?

— До Гергьовден съм пазарен за 80 гроша и един кат дрехи.

— Аз ще ти дам двойна плата да останеш при мене.

— Че защо да не остана, бей ефенди, да остана, ама имам повече от месец да служа още на дяда Софрония. Да си доизслужа при него, да си получа париците и новия кат дрехи и ще дойда.

— Знаех си аз, че ще вземеш да се запъваш тъй, затова пратих сеймените да те докарат. То, ако папазите не ядат още един месец от твоите гостби — не могат. Ще останеш ти тук, а пла̀тата ти от игумена ще взема аз и ще ти я дам. Само едно нещо трябва да знаеш. В мойта къща не може да стои друговерец. Яз съм правоверен турчин, и моите хора трябва да носят моята вяра. Затова още днес ще викам ходжата да те потурчи.

— Недей, беим, недей, аго! — замолил се Дуньо. — Много години в една вяра съм вярвал и един обичай съм следил. Няма да мога да пазя вашите обичаи, ни вярата ви да следвам както трябва, че у вас е едно, а у нас — друго. Вие, като влизате вкъщи, изувате обущата си и сядате с шапки, а у нас е наопъки: вкъщи влизаме с обуща, а си сваляме шапките. Вие си пущате бради, а си бръснете главите, пък ние бръснем брадите си и си оставяме коси. Ние пишем от ляво на дясно, а вие — от дясно на ляво. У нас мъжете носят гащи, а жените сукмани. У вас и жените и мъжете носят гащи, та мъжете изглеждат като жени. Най-сетне, ние имаме толкова празници и всички ги знаем, кога са и всички ги тачим, а вие имате един байрям и го не знаете кога е, а чакате чак от Стамбул да ви кажат.

Всички мислили, че беят ще се ядоса от тия думи и ще накара да накажат Дуня, но той се засмял и казал:

— Ще се научиш, момчето ми, ще се научиш; С този ум, дето го имаш, три пъти турчин можеш да станеш.

Между това започнал Рамазан байрям — Велики пости за турците. Тосун бей наредил веднага ходжата да потурчи Дуня и да започне да пости заедно с всички правоверни. Защото и турците постят, както и ние. Те не ядат нищо, нито пият, докато не изгреят звездите.

Започнал и Дуньо рамазана, ала един ден го уловили да яде посред бял ден в кухнята пържено пиле и го завели при Тосун бея.

— Тъй ли пазиш вярата ни? — викнал разлютен набожният бей. — Знаеш ли, че за това смърт ти се пада?

— Прощавай, бей ефенди! — казал кротко Дуньо. — Какво искаш от мене? Аз толкова години носих в сърцето си моята, християнската вяра, и я продадох за нищо, та станах турчин. Как тогава мога да пазя твоята вяра, която нося само от няколко деня?

— Изпъдете от къщата ми този дявол! — викнал беят. — От него турчин не става. Не му ща клин чорбата, когато вярата ми тайно ще погазва.

И Тосун бей се прибрал в конака — в пост и молитва да дочака най-големия мохамедански празник — Рамазан байрям.