Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (1) (Веселите приключения на две българчета)

Веселите приключения на две българчета

Дядо Мирчо седеше на търкулнатия до прага на воденицата камък и дремеше. До него тихо предеше старият сънлив котарак Черньо. Той крадливо поглеждаше ластовичката, която унесено кършеше песен върху низкото сухо клонче на цъфналата вишна, и не шаваше. Веселите кречетала пееха нейде дълбоко във воденицата, а старите карабалийски камъни тежко хруптяха върху едрото зърно.

Слънцето, като голямо бистро око, поглеждаше от Липов рид и унасяше в сладка дрямка и дяда Мирча и небетчиите — мливари, що бяха насядали върху аръшите^[1] на колите.

Тази сутрин ние с Димча бяхме подранили с кравите. Предния ден донесохме на дяда Мирча един бъкел вода чак от Буков дол, и той обеща да ни разкаже приказката за двете българчета Чичо Пей и Асма Бей.

Дълго стояхме под вишната да го чакаме. По едно време дядо Мирчо се размърда и ние, радостни, се наканихме да му се обадим. Ала той опря лакът на другото, коляно и отново засумтя.

Но ето че от долния път заскрибуца кола и свърна към воденицата. Дядо Мирчо се събуди, разтвори очи и се озърна. Но преди да види колата, забеляза нас, усмихна ни се и рече:

— Ха-а-а! Вие вече сте дошли. Разбирам. За приказката сте подранили. Не съм забравил, че ви се врекох. Само че ще почакате да посрещна най-напред госта. А до тогава, я завърнете кравите, че ей ги хи-и-и край яза. Ще го развалят. Пък водата на пролет е силна и само чака да пробие някъде.

Завтекохме се да приберем кравите.

Когато се върнахме, дядо Мирчо ни чакаше на камъка, загледан някъде далеч към Липов рид.

— Ха седнете сега по-близко, — рече той. — И да почвам, че историята на Чичо Пей и Асма Бей е по-дълга и от велики пости. Пък ей на̀ — мливарите започнаха да идат.

То беше отколе, — почна отведнаж бавно и унесено дядо Мирчо. — Да бях тогава, да бях — не бях колкото вас ки.

Живееха по онова време в нашето село, зад къщата на хаджи Михалаки, двамина верни и добри приятели. Единият се казваше Пейчо, Радковият син, а другият — Дуньо, синът на Върба вдовицата.

Пейчо беше румено, русо момче, едро колкото двамина. Имаше сили на брез бивол и беше як като вит бук. Всички деца в село трепереха от него. Пък и остър и свадлив беше. Не дай Боже да се ядоса! Лесно се не насищаше на бой. Затова никой от нас — неговите другари — не смеехме да му кажем противна дума. Подчинявахме му се до един.

Дуньо, наопаки, беше слаб, измъкнат като върли на и благ като бяла овца. Беше нещо все болнав, малко ленив и много сънлив. Сух и свит беше, ала умът му сечеше бързо и дълбоко, като загладен бръснач. И още един недостатък имаше — рядко приказваше. Ала речеше ли да каже нещо, беше всякога умно. Затова, сторехме ли в игра някоя пакост, очите на всички се обръщаха към него. Знаехме, че само той може да ни помогне. Такива едни му идваха в главата — да се чудиш. Затова Пейчо обичаше Дуня много и не даваше прах да падне отгоре му.

Едно само не харесваше Пейчо у своя приятел. Както казах одеве, Дуньо падаше малко ленив и много сънлив. Цяла нощ и два деня да спеше, нямаше да каже — доста беше.

Ние станем сутрин, наядем се и се съберем на мегдана пред къщата на Хаджи Михалаки да го чакаме. Чакаме, чакаме, слънцето отскочи копраля, две, три — него го няма. Почнем да се провикваме, както се провикват по хора и сборове ергените, дано се събуди и се сети да дойде — напразно. Само разлаем голямото каракачанско куче на Хаджи Михалаки и накараме Хаджията да изскочи с чепатия бастун и ни погне към Зайова лъка. Сядахме тогава тук да го чакаме и почвахме да пращаме ту този, ту онзи да го викат. Защото без него Пейчо на никъде не тръгваше. Не ходеше дори в Зайова лъка, ако понякога чепатият бастун на Хаджи Михалаки го не накара насила.

Любимите места за сън и почивка на Дуня бяха през зимата зад печката, а лете — под асмата, която се виеше пред тяхната вехта чардаклия къща. Цяло село знаеше този Дуньов недостатък. И едни казваха, че на сън и леност го кара невярната му болест, а други — лошите езици — разправяха, че Върба вдовицата храни непрокопсан син и отмяна да не чака.

И задето Дуньо цял ден се излежаваше под асмата като бей, Пейчо един ден започна да му вика Асма Бей, па заповяда и на нас да му казваме тъй, а него самия — като най-голям — да наричаме Чичо Пей.

Този прякор не разсърди Дуня. Той продължи да си спи под асмата — и сега, сякаш, много по-сладко и унесено, като да беше истински бей.

А прякорът му пое махалата, мина през градините, мерата и обходи по нивите и чужди и свои. И остана Дуньо да живее с прякора на Пейча.

Ала веднаж Дуньовата майка доведе отнякъде баячка. Бая тя на Дуня, въглени му гаси, на шипка с червен конец болестта му завързва, кръстче във вода му пуща и, мина колко мина, Дуньо се отърси от болестта, като куче от роса, и за една година време стана един левент — да му се не нагледаш. Заедно с болестта си отидоха и сънят и леността му. Стана вреден — селото слиса.

Забравих да ви кажа в началото, че Пейчо не беше нашенче. Някъде от горните села бе — сираче. Чул за него чичо Вело от нашето село и го прибрал. И сторил го свой син, да не е на старост самичък. Ала и тук злото не търпяло. Скоро чичо Вело умрял, и сиракът пак тръгнал да тропа по чуждите врати.

Скитал той ни малко, ни много, спал нощем в плевнята на бай Златил клисаря, докато най-сетне Ганин Радко го прибрал.

Радко имал пет деца, но тогава той държал старата воденица с изгнилия улей, дето е под селото. По онова време тя била едничка в село, та тракала деня и нощя, и не било мъчно на Радко да отгледа край своята челяд и Пейча. А и плодни били годините. Имали зърно хората и идвали да мелят. Пък кой не познавал Радко. И до днес се приказва за него. Господ му бил дал ръце от злато. Най-ситното брашно в нашенско той вадил. През девет села го познавали и от нейде си чак идвали да мелят в неговата воденица.

Растнал Пейчо на бол години^[2], ял дебел пшеничен хляб и порастнал колкото една мечка. А Радко го обичал и му се радвал като на свое чедо.

Отначало Пейчо стоял на воденицата да помага, но по някое време започнал да се задява с мливарите. Тогава той бил вече приятел с Дуня и веднаж, ето как се подиграли с моя дядо, който беше много строг човек.

Отишел дядо на Радковата воденица. Цяла нощ млял и дремал на козиневите чували. А на сутринта, когато натоварил брашното и тръгнал да си върви, след него се развикали Пейчо и Дуньо.

— Чакай, дядо. Босилко, чакай да ти кажем едно много важно нещо!

Както ви казах, дядо беше строг човек и не спрял. Ала Пейчо викнал:

— Ако щеш. Твоя работа! Ти ще загубиш!

Дядо помислил, че е забравил или загубил нещо, та свирнал на воловете и спрял.

— Дядо Босилко, — изюдил уста Пейчо, като наближил, — виждаш ли тези потури? — и показал скъсаните си гащи. — Като тях имам още един чифт, ама не ги нося.

Дядо разбрал подигравката им и замахнал с остена, но де ги да ги стигнеш!

За тази подигравка — да си кажа право — аз бях причина.