Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (13) (Веселите приключения на две българчета)

За една крава — сто

Запорил пак дядо Пройчо широките ниви на Хаджи Глигорча, залял едър пот над чуждите бразди и търпеливо зачакал да минат още три години.

В къщи се не върнал вече. Че тежка била думата му. Като камък. Каже ли я — никой не може да я отмести.

А баба Пройчовица, със забита на кръст писана хурка, цял ден скиташе от синор на синор, да дири тлъста паша за дъртата си крава. Ала стара стока закрепва ли се да пасе, като млад добитък. Дърпа тя, скубе едрата трева, наглъща я цяла, па току се умори, присвие се нейде на сянка и започне да я преживя. А баба Пройчовица, като я види да легне, помислюва, че не харесва пашата, изважда хурката и я подкарва друго пасище да й търси. И скиташе цял ден от синор на синор, та нито тя работа виждаше, нито кразата се напасваше.

Тъй мина много време. Смееха се нашенци на баба Пройчовица, късаше се от яд дядо Пройчо. И паднеше ли му път някога край къщата си да мине, заобикаляше я. Дотолкова му бяха отмилели и дом и баба, заради пустата крава…

Един ден дойдоха в село трима таксидиоти. Вие може да не сте чували за таксидиотите. Това са гръцки калугери, които в наше време ходеха от село на село да събират дикизма и харизма^[1] за манастирите. Влязат в село, че като тръгнат от къща в къща по просия. Събират те за Бога, за света Богородица, за света Петка, за всички светии и най-много за себе си. Обещаваха на бедния народ, че ако хариже някой добитък на манастира, ще молят Бога да му прати много берекет в къщата, и така скланяха богобоязливците да ги даряват — едни с овни, други с телци, агнета, шилета, овце, крави, та дори и с волове.

От къща в къща, най-подир таксидиотите се отбили при баба Пройчовица. Видели да преживя крава пред къщата и започнали да се молят да им я хариже.

— Не може, — рекла баба Пройчовица. — Тя ми е едничка и си я чувам да ми откути две волчета, че ако не — дядо ви Пройчо няма да се върне нивга вкъщи. Знам си го аз него. Уж е хрисим, уже благ, ала каже ли дума — дъбов кол забие.

И разправила на калугерите глупавата баба от игла до конец историята за кравата. Разбрали таксидиотите, че бабичката не е с ума си и че лесно ще я слъжат, та рекли:

— Та, значи, тъй ти рече твоят дядо: „Докато не махнеш тая дърта шуга, няма да се върна вкъщи“. Щом е така, бабо, ти вземи, та ни харижи кравата. С това хем на дядото си ще угодиш, хем на Господа ще услужиш. А Господ вижда всичко и за едно връща сто.

— Не ща аз сто! Само двечки да рачите да помолите Бог да ми прати, ама млади, на — вземете я!

Нахранили таксидиотите с още един куп обещания глупавата баба и подбрали кравата й.

На другия ден цяло село научи за това. И всички, дни наред, все за това приказваха. Хеле, като научиха, какво са й обещали таксидиотите…

Узнаха за станалото Пейчо и Дуньо, които познаваха хубаво баба Пройчовица, знаеха за нейната крава и за сръднята на дяда Пройча.

— Брей! — плесна се по челото Дуньо. — Как се улучихме този ден на работа из къра! Щяха да си отидат от село, както бяха дошли, гърчолята му с гърчоля, ама на! Другото каквото са взели, халал да им е, ама виж, как хитро са подлъгали глупавата баба, та й взели едничката крава. То можеше да й не роди волчета, ама нали струва пари! Все можеше да прихване някоя пара от нея. Но нали е с хитрост, с хитрост и ние ще им платим! Само че, още сега трябва да тръгнем по следите им. И Дуньо поведе Пейча. Къде ходиха, как научиха, коя посока са поели гръцките калугери — не можах да науча, но ги намерили в едно село да скитат от къща в къща и да лъжат народа. Даже чули с ушите си, как калугерите уверявали простите хорица, че ако дадат за манастира едно добиче, Господ ще им върне сто.

До вечерта те ходили след калугерите. А като се мръкнало, таксидиотите завели събрания добитък при другия, който бил затворен в един стар ъгъл накрай село и се върнали да вечерят при селския поп — грък. Дуньо и Пейчо това и чакали. Влезли те в ъгъла, хванали кравата на баба Пройчовица и я повели. Тръгнал подир нея и другият добитък. И нали кравата на баба Пройчовица била свикнала вечер на ечмена и царевична попара, като навлязла в пътя и угадила, че върви към село, забързала. А подир нея — и другият добитък.

Знаели Дуньо и Пейчо, че кравата ще отведе всичкия добитък у баба Пройчовица, та свърнали пряко през нивите да го причакат пред къщата й, да не би някой да ги види и издаде хитростта им.

Когато видели, че чердата напълнила двора на баба Пройчовица, Дуньо викнал:

— Пейчо, кравата на баба Пройчовица не бива да остава в къщата й, защото ще обърка работата. Улови я и я откарай, та я вържи зад вашата воденица! Дай й малко ярма и бърже пак се върни!

Пейчо не разбрал, защо трябва да лови кравата, но я уловил, направил, каквото заръчал Дуньо, и се върнал.

Па като се запровиквали двамата палавци:

— Ставай, бабо Пройчовицеее, ставай, че Господ ти връща за твойта дърта крава — сто млади добичета! И овни, и крави, и овце, и какво ли не още!

Скочила бабата. Гледа и не вярва на очите си. Па изнесла каквото сенце имала да ги нахрани. Ала толкова добитък изхранва ли се лесно?

На сутринта, ето ги довтасали запъхтени калугерите. По стъпките уловили дирите на добитъка и тук-там, намерили го.

Господ здраве да ви дава, баби! — викнала баба Пройчовица, като ги видяла да влизат в къщата й, — че ми сторихте такова добро. Гледайте, колко добитък ми прати дядо Господ за кравата, която ви харизах. Хубаво ми викахте, право ми думахте, че за едно, Господ ще ми върне сто. Ето сега целия двор ми напълни със стока. Почакайте да повикам дядо ви Пройча! Ще ви черпи той, като види, колко добитък му е пратил Бог. Па и да вземе грижа да видим, къде ще настаним толкова стока.

Спогледали се калугерите. Ами сега? Какво ще правят с това глупаво бабичище. Единият се сетил и рекъл: — Да вземем и да й върнем кравата и, докато не е дошел дядото, да си откараме добитъка, че не знаем, на какъв човек ще налетим.

Потърсили кравата — няма я. — Ето ти сега друга пакост, — рекли таксидоиотите. — Отново се замислили калугерите, па накрая рекли:

— Чуй, бабо, тази стока е чужда. Тя е на манастира и снощи е побягнала.

— Кого ще лъжете? — викнала бабата. — Ако е чужда, защо не е отишла в някой друг двор, ами в моя? Моя си е стоката — не се мъчете да ме лъжете!

Тогава се обадил най-старият калугер и казал:

— Харно, бабо, нека е така, както ти думаш. Само не бива да забравяш, какво ни каза, когато ни хариза кравата. Нали рече, че не щеш сто, а само две млади волчета. Ето ти тези две, прибери ги и хвали Господа.

Дуньо и Пейчо през това време били влезли вече в двора и слушали препирнята.

— Тъй е, бабо, прави са калугерите, — рекъл Дуньо. — Две си поискала, две ще вземеш. Само че ние ще ти ги изберем.

И Дуньо и Пейчо избрали две от най-хубавите волчета, завели ги в обора, па изпратили по живо по здраво калугерите.

Благодарили от сърце таксидиотите на двамата палавци, без да угадят, че всичко те са скроили. И заминали си доволни, че са се отървали само с две даначета.

На другия ден Пейчо и Дуньо завели на бабата и дъртата крава. — На ти я! Господ ти я връща, че е много стара, — казали те, — и вкарали и нея в обора.