Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (2) (Веселите приключения на две българчета)

Дунчо скача по-високо от тополата

Над село, при Биков рид, имахме лозе. В него дядо беше насадил круши, ябълки и всякакъв плод. Един ден, помня добре — на Петровден беше — дядо ми каза:

— Мирчо, я иди, дядовото, на лозето, та набери една кошничка от петровките крушки, да си поразквасим устата с баба ти Вела. Па стъпвай на по-ячките клони, да се не счупи някой и да паднеш.

Аз грабнах кошничката и припнах към лозето. Брах само от върха най-зрелите. Напълних догоре кошничката и поех назад.

При Рачовия кладенец, до тополата, ме пресрещнаха Пейчо и Дуньо. Аз вече ги познавах, ала не смеех да другарувам с тях, защото дядо не даваше.

— С такива хаирсъзи^[1] да те не виждам! — кресна ми веднаж той, като ме видя да се навъртам край тях. — Аз хаирсъзин внук не ща!

Пейчо и Дуньо чуха това и скърцаха зъби, а аз наведох глава и свих към къщи.

Та, бях започнал да ви разправям — при Рачковия кладенец ме срещнаха Пейчо и Дуньо.

— Здрасти, Мирчо! — казаха ми те, като наближих.

Поздравих ги.

— Какво носиш в кошницата?

— Крушки за дяда и баба.

— Зрели ли са?

— Зрели са. От върха ги брах.

— Брей, беки узряха вече! — викна Пейчо. — Я да ги видим?

Подадох им кошницата. Пейчо взе една и лакомо я изяде. — Брей, че сладки! — рече той. — Малко топли, ама нищо. — Мирчо, — обади се Дуньо, — видиш ли ей тази топола, колко е висока? — и ми посочи тополата до кладенеца.

— Висока е, — казах аз.

— Висока е тя, ама аз мога да скоча по-високо от нея.

Погледнах тополата, на която върхът се беше вбил в небето, поизгледах и Дуня и рекох:

— Не можеш!

— Не мога ли? — викна Дуньо. — Да се хванем на бас по една шапка круши.

Знаех, че никой не може да скочи високо колкото една топола, та се съгласих.

Хванахме се. Дуньо си плю на ръцете, позасили се, скочи две педи високо и викна:

— Видя ли? Дай крушите!

— Видях, — казах аз. — Не можа̀ да скочиш колкото тополата.

— Скочих аз, колкото скочих, — каза Дуньо. — Я накарай сега тополата да видим, тя може ли да скочи колкото мене! Аз ти казах, че мога да скоча по-високо от нея.

Разбрах хитростта на Дуня. Разбра я и Пейчо и викна:

— Не се мислѝ, ами ни напълни шапките!

И подложи рунтавия си калпак, голям колкото копаня. После пресегна, взе Дуньовата шапка, та нареди и нея.

Видях, че лесно няма да се отърва и рекох:

— Аз обещах само на Дуня. Неговата шапка ще напълня.

— Не! — кресна Дуньо. — Басът беше по една шапка. „По една шапка“, — казах аз. Значи — моята и Пейчовата.

Нямаше какво. Напълних шапките им.

Когато погледнах в кошничката, на дъното останали три круши смачкани. Заплаках.

Как ще ида при дяда с празна кошничка. Пейчо ме видя и рече:

— На̀ ти от мене пет круши, ама не зная разбираш ли от добро.

— На̀ ти и от мене пет, — каза Дуньо, — па си върви.

Седнах под тополата и почнах да се чудя, какво да правя.

Точно се наканих да се върна и набера други круши — гледам — откъм село се зададе дядо. Видяло им се, че съм се забавил много, и баба го проводила да види да не съм я паднал, я.

Ами сега? Ни напред — ни назад. Па накрая, страх не страх, отидох при дяда и му разправих всичко.

Дядо нищо не рече. Хвана ме за ръка и ме поведе към къщи.

Когато разправи на баба всичко, чух, че тя каза:

— По̀врага му и крушите и намярата! Нали го найде жив и здрав.

На другия ден дядо видял на мегдана Пейчо и Дуньо и ги погнал с тоягата да им отупа праха от скъсаните гащи.

От тогава, и задето дядо ги нарече хаирсъзи, те му имаха зъб и сега му отмъщаваха с тази подигравка.