Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (6) (Веселите приключения на две българчета)

Пейчо и Дуньо чираци у майстор Никола
Я гледай какъв късмет! Поликсеновите гъски

Пейчо и Дуньо попаднали този път у най-добрия и най-имотния папукчия — чорбаджи Никола. Той имал тройно повече чираци, които гледал и обичал като свои деца. Скоро обикнал работливите и сръчни Пейчо и Дуньо. За пример ги сочил. И вяра голяма им имал, та ги настанил в къщата си да спят и все тях пращал, кое за стока, кое пари да занесат или получат.

Между чираците на майстор Никола имало едно гърче. Йорго го викали. То било много хитро.

Когато баба Николица в блажен ден или в празник пращала гостба с мръвки, гърчето хитро прегъвало дръжката на лъжицата си и майсторски присягало ту пред този, ту пред онзи, закачало мръвка след мръвка и току завтаряло:

— Я гледай, какъв късмет! Виж ти, какъв късмет!

Забелязали това Дуньо и Пейчо. Веднаж-дваж претърпели. Ала един път, когато гърчето присегнало пред Дуня, хитро измъкнало мръвката отпреде му и рекло: „Гледай ти, какъв късмет“, Дуньо се надигнал на коляно, завъртял му една плесница и казал:

— Я гледай, каква хата̀^[1]!

Гърнето се разревало и скочило да се бие, ала Пейчо го грабнал с два пръста за врата и с един ритник го изхвърлил из папукчийницата.

Но от това гърчето не взело поука. Минало, що минало, започнало пак да хитрува. Когато понякога баба Николица донасяла сухоежбина: сирене, маслини, сланина или плодове, гърчето хем лапало лакомо, хем гледало да не го видят и да смуши от храната в джеба си.

Забелязал това Дуньо, взел стомната, присегнал и напълнил с вода джеба на лакомото гърче.

Гърчето писнало.

— Защо пищиш? — рекъл му кротко Дуньо.

— Защо ми напълни джеба с вода? — проплакал Йорго.

— Защо ли? Защото, който яде, трябва и да пие. Твоят джеб яде, дадох му да си пийне водица, та да му не преседне.

* * *

До папукчийницата на чорбаджи Никола имал бакалница Поликсен гъркът. От него всички чираци от папукчийската чаршия си купували на вересия халва, каба шекер, леблебии, смокини и други неща за ядене. В събота, когато получавали пари, те плащали направения дълг. И Дуньо и Пейчо си пазарявали от него.

Веднаж те останали да дават на Поликсена по два гроша и на края на неделята не му ги платили, не защото нямали пари, ами защото тогава случайно видели дяда Стоичка от тяхното село и дали нему всичките си спестени пари. Дуньо пратил някой и друг грош майци си, че се била задала зима, а Пейчо проводил спестеното на баща си, хем за много здраве, хем да ги зарадва, че не си губи напразно времето в града.

Харно, ама, на другия ден дошел ядосан в папукчийницата Поликсен. Битото гърче, което Поликсен попитал, защо Дуньо и Пейчо не си платили дълга, го излъгало, че те си пратили парите в село и че след една неделя щели да си ходят.

— Плащайте си още сега дълга, — се развикал Поликсен, — или ей сега ще ви взема доламите^[2]!

— Бай Поликсене, — обадил се кротко Дуньо, — смятахме да поискаме днес по два гроша от бай Никола и да ти платим, ама вчера той замина по работа в Габрово. Ще се върне след пет деня. Щом се върне, ще ти се наплатим.

— Не! — викнал гъркът. — Не ви вярвам!

И присегнал да им вземе доламите.

Гърчето потривало радостно ръце, че си отмъстило, а Пейчо налетял върху Поликсена. Но Дуньо го спрял.

— Чичо Пей, остави! Като се върне бай Никола, ще си платим и ще си ги вземем.

Чорбаджи Никола се върнал на третия ден. Сварил скоро да свърши работата си.

Дуньо и Пейчо си платили и си взели доламите.

Минало, колко минало, Пейчо и Дуньо се сдобрили с Поликсена и започнали пак да си купуват туй-онуй от него.

— Бай Поликсене, — казал веднаж Дуньо, — я ми дай една ока царевица. И му хвърлил за нея две пари.

Гъркът се почудил, защо му е на чирачето тая царевица, но не го попитал, а прибрал парите и му дал една ока. Но на другия ден разбрал, защо Дуньо взел царевицата. По обяд, когато си почивали чираците на бай Никола, Дуньо седнал пред работилницата и започнал да хвърля от царевицата на двете Поликсенови гъски. Те се боричкали за зърната и в няколко дни така се привързали към Дуня, че забравили да ходят да се къпят в Янтра, а цял ден лежали пред дюкяна на чорбаджи Никола да чакат Дуня.

Поликсен скритом поглеждал от дюкяна си, но се правел, че нищо не вижда и не знае.

След една неделя Дуньо купил още една ока царевица.

Поликсен я дал, прибрал двете пари и пак го не запитал, защо му е царевицата.

Като видял Поликсен, че Пейчо и Дуньо хубаво хранят гъските му, той престанал да ги храни. Само гледал вечер да ги прибере навреме в курника, че се страхувал от палавците.

Тъй минало цял месец.

Ала една сутрин, цялата чаршия се сбрала да гледа чудо. В края на месеца било. Дуньо и Пейчо дошли рано да отворят дюкяна на бай Никола, и когато гъските, както всяка сутрин, дошли за царевица, Дуньо и Пейчо ги уловили, оскубали ги до перо и ги пуснали. Точно по това време чираците и майсторите отивали на работа. Като ги видели, сбрали се да ги гледат и се превивали от смях. Изскочил и Поликсен с мокри ръце. Той си пробил път и, като видял оскубаните гъски, хванал се за главата.

— Кой стори това чудо? — попитал Поликсен събраните. Но преди някой да отговори, Пейчо се обадил:

— Ние с Дуня. Не можаха да си платят дето ги хранихме цял месец и ние им взехме дрехите.

Чак сега разбрал Поликсен накъде бие работата. Разбрали хитростта и събраните, защото знаели за доламите, които Поликсен им бил взел за дълга. Че като започнали да се смеят, екнала чаршията от смеха им.

Случайно оттам по това време минавал каймакаминът^[3]. Чул смеховете и приближил. Разстъпили се сбраните. Започнали да се кланят. А Поликсен направил най-дълбок поклон и му се оплакал от хаирсъзите Дуньо и Пейчо. Отначало каймакаминът нищо не разбрал, но когато му обяснили, и Дуньо сам му казал, че Поликсен им взел дрехите, защото не могли да си платят два гроша дълг и че, докато се върне майсторът им от Габрово, мръзнали по ризи, каймакаминът тъй се разсмял, че Поликсен започнал да чупи ръце и да завтаря:

— Ами сега, каймакам ефенди, какво са правим?

— Ще платиш борча на гъските, — обадил се преди каймакамина Пейчо, — и ще ти върнем дрехите им, както ние направихме, когато ни взе доламите.

Като чул това, каймакаминът започнал още по-силно да се смее, потупал Дуня и Пейча по гърба и казал:

— Ашколсун, чоджуклар^[4]! На такава глава, такъв бръснач! И отминал, клатейки глава и смеейки се от сърце.