Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (11) (Веселите приключения на две българчета)

Смъртта на баба Калуда

Още същата нощ втресло баба Калуда. А на другия ден лежеше на сайванта у чичови Тотьови болна.

Тъй прележа тя три-четири деня. А през това време дядо поп идва да светява вода в къщурката й, та да пропъди вампира.

Така успокоиха баба Калуда и на петия ден се прибра в къщата си.

Но не бяха минали две недели, случи се друга беда на баба Калуда.

Излязла тя един ден в Малкия герен да пасе телето си. Ала като видяла, че тревата е изпоскана и прегоряла, дръпнала телето и го завела край Кабаивановите ниви.

Пуснала го да пасе по синора. Но, подухал малко хладният вятър под сенките, доспало й се. Вързала тя, както друг път, телето за кръста си, дръпнала се под една круша дребница, поиздърпала и добичето да не може да стигне чуждата нива и засумтяла на шарената сянка. Телето пасло що пасло, напасло се и се удрямало на слънце. По някое време, къде го намерил един пусти стършел, та го ухапал. Че като пощръкляло онова ми ти лудо теле, че като вирнало опашка и повлякло от три дни заспалата баба Калуда. Пък силно и едро бе пустото! Па я влякло, влякло, та й раздрънкало старите кокали. Хеле, видели хора, притекли се и я отървали. Ала от влаченето ли, от въжето ли, дето я стискало през корема, залежа се баба Калуда и на деветия ден умря.

Но, който я попиташе, докато лежеше, от какво й се случи това чудо, тя все едно и също нареждаше:

— От вампира, ма сестрици, от вампира! Господ да порази онези хаирсъзи, дето ми сториха тази пакост за пустото гардже! Нека да не бях го барала! Да беше ми изяло всичките сушилки, ала това чудо да не беше се случвало. Ох, Божичко, защо ме не прибереш, ами ме мъчиш още!

— Какъв ти вампир? — раздумваха я събраните. — Пощръкляло добичето, пък младо и силно, повлякло те.

— Не-е-е-е-е-е-е! Не е! Не е от стършела! Вампирът пусти го е притиснал и уплашил. Господ да порази пустата магьосница от Петльово, дето им даде черното петле!

— Оставете я, тя бълнува! — започваха да си думат събраните, като чуваха баба Калуда да приказва за магьосници, за черен петел, за вампир. И си отиваха.

— Дядо Мирчо бе, ами защо баба Калуда не вързала телето за крушата, ами го вързала за кръста, — питахме ние.

— Ха-де! Умът е хубаво нещо, ама който го има! А баба ви Калуда, както ви казах в началото, не беше съвсем с ума си. Пък и защото понякога палави воловарчета й отвързваха телето, когато я видеха да спи под някое дърво. После й се смееха, когато тичаше като луда да го търси. А Пейчо и Дуньо тук нямаха вина. Напусто ги навеждаше баба Калуда.