Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (19) (Веселите приключения на две българчета)

Чорбаджи Нако. Дуньо циганин-решетарин
Колкото сложа, толкова ще извадя. Чорбаджи Нако в клопката

Рано на другата сутрин дружината поела към селото на чорбаджи Нака. Тук те научили, кому какво зло е сторил тоя чорбаджия и му пратили хабер^[1] — да престане да граби своите братя българи. Ала чорбаджи Нако от дума не взел, нито от заплахата се стреснал. Нали с турците коляно до коляно стоял в кафенето и с Естем бея от Търново бил голям приятел — не искал и да знае, кой му се кани. А най-вече на парите си се уповавал. Че богат бил чорбаджи Нако. Жълтиците му били толкова на брой, колкото просото в един конски зобник.

Два пъти Пейчо и Дуньо пращали при него нарочен човек, ала окото на коравия чорбаджия не трепнало. А и нямало, как да го накажат. От селото навън не излизал. Да нападнат къщата му — било мъчно. Много слуги държал, и всички били въоръжени. На другите българи турците не разрешавали да имат в къщите си пушки, ама нали той е чорбаджия — нему Естем бей без пари му проводил пушки.

И продължавал да си върши чорбаджи Нако това, което си знаел. Грабил имота на бедните селяни от десет села. И тъй го вземал, че не можеш дума да му кажеш. Услужвал на бедните селяни с пари. Ама как? Имаш, да кажем, болен човек вкъщи, а в джеба си нямаш пукната пара. Идеш при него.

— Тъй и тъй, чорбаджи… — разправяш му мъката си.

— Добре, ще ти каже той, — хора сме, трябва да си помагаме. Само че, обичам честността и точността. Лихва ще ти взема толкова, колкото и на другите, но след един месец си искам парите. Не ми ли ги върнеш, нивата — онази дето е край реката — ще хвръкне.

Нали ти гори главата, помислиш, помислиш, па вземеш.

И нали е земеделец човек, не чака на края на месеца заплата, че да вземе и даде, като дойде време за плащане и не може да плати — хвръкне му най-хубавата нивица…

— Тя иначе няма да стане, Чичо Пей, — рекъл веднаж Дуньо. — Само с хитрост ще излъжем този корав чорбаджия. Ами слушай. Я забери момчетата, па се скрийте в гората под село! Мръкне ли, ще отивате при Гарванов камък и ще го завардвате. Аз ще ида в село предрешен като циганин-решетарин и ще гледам хем да ви доведа чорбаджията, хем да му вземем барем една тенекия от златото.

— По̀смали, Манго! — рекъл Пейчо. — Това вече, дето казваш за жълтиците — не го вярвам. Виж — да доведеш чорбаджията — вярвам. Дяволит си, може и да го измамиш. Ама дай ми го ти мене и без жълтиците, ще ти кажа браво. Мале-е-е, като дрът пръч ще врещи в ръцете ми!

Един ден в Габерово влязъл циганин-решетарин и седнал пред високия зид на чорбаджи Маковата къща. Той изсипал от торбата си куп бели камъчета и започнал да ги реди и брои.

Събрали се около него селските деца. Погледали го, погледали, па взели, та му разбутали камъчетата. А той — нищо. Събрал ги и отново ги редял, броял и пресмятал.

Минало се, колко се минало, излязъл чорбаджи Нако. Като го видели струпаните около Дунча деца, пръснали се като пилци. Я решетаринът спокойно продължавал да реди и брои белите камъчета.

Спрял се чорбаджията при него. Я Дуньо реди, смята на глас и глава не дига.

— Какво правиш, циганино? — попитал чорбаджията.

— Какво правя ли, чорбаджи, сметка правя. Да ми излезе само права сметката. И аз ще стана чорбаджия като тебе.

И по-голям от тебе мога да стана. Само сметката ми да излезе.

— Ха-ха-ха! — разсмял се чорбаджи Нако. — Умът ти те лъже, решетарино. По-богат от мене в нашия край няма и няма да има.

— Не те лъжа, чорбаджи. Само едно да имам.

— Какво?

— Парѝ. Много парѝ.

— Ха-ха-ха! — засмял се още по-силно чорбаджи Нако. Е, то се знае, че ако имаш много пари, ще станеш богат. То всеки, който има парѝ, става богат.

— Я се наведи малко, — казал тихо решетаринът, — да ти пришепна нещо.

Чорбаджията се навел.

— Чуй, чорбаджи! Зная голямо имане. Във вашенско е. И клечките, които показват, къде е имането имам и шишовете, с които да го намеря. Едно нямам: парѝ.

— Ами защо ти са парѝ? Нали ще извадиш?

— Така ми е казал моят баща, Бог да го прости, че само с парѝ може да се извади това имане. Иначе, ако вземем да копаем, щяло да потъне вдън земя. Не можах да го попитам, защо с парѝ. Като ми каза това, затвори очи и умря. Ала изведнаж много парѝ ми не трябват. Да имам в началото барем пет жълтици. С тях ще изкарам пет. Колкото сложа, толкова ще извадя. След това десет, двадесет и така полека-лека ще ги изкопая всичките. А голямо имане е то. Цял казан. Съгласен съм и да ги деля с някого, който ми даде парѝ да ги извадя.

— Не вярвам аз на циганин, — казал чорбаджи Нако, — ама щом е за пет алтъна, ще ти дам, само че довечера и аз ще дойда с тебе на мястото.

— Че ела, чорбаджи. Защо да не дойдеш. Нали ми си ортак^[2].

Па прибрал чорбаджи Нако предрешения Дуньо в къщата си, нахранил го добре и дълго с него кроили, по кой път да тръгнат, та да не ги види никой.

А когато си стъмнило хубаво и селото затихнало, чорбаджи Нако и Дуньо минали през задния двор на чорбаджийската къща и през нивите, през нивите — стигнали до Гарванов камък.

— Сега, бай Нако, едно, ще те помоля: да почакаш малко настрана. Като вадя парите, ти не бива да си при мене. Нали ще изрека едни думи, с които ще отключа имането. Тъй де, нали за пет алтъна не бива да издавам такова голямо имане. Виж, друго беше, ако бяхме взели един шиник жълтици. Тогава можех пред тебе да кажа всичко, да извадим от имането един шиник, да взема от него половината и да си вървя. Де е видял циганин половин шиник алтъни. Като взема тях, каквото остане в казана, вземай — няма и дума да ти кажа.

— Е, че изкарай тогава без мене барем пет алтъна, да ги видя истински ли са, па тогава може и цял шиник да донеса с колесника и още тази вечер да извадим всичкото имане.

— И тъй става, — рекъл Дуньо и се запътил към камъка.

Зад камъка лежал Пейчо, а малко по-настрана момчетата му.

— Пейчо, зашепнал му Дуньо, докато не донесе чорбаджи Нако шиника с алтъните, няма да мърдате. Нали чу, какво рекох преди малко? Когато дотътри шиника, ще скочите и ще го уловите.

Докато Дуньо разправял това на Пейча, чорбаджи Нако напрягал слух да чуе, какви са заклинателните думи. Па като не можал нищо да разбере, рекъл на ума си: „Бре, че много думи! Че той и да беше ги казал пред мене, нямаше да ги запомня. Ами нека да донесе алтъните да ги видя, че да бягаме с него вкъщи, да напълня един шиник жълтици, да ги сложа в един козиняв чувал, па да ги кача на колесник, и докато се разсъмне, да извадим всичкото имане“.

А Дуньо измъкнал от пазвата си пет алтъна, овалял ги във влажната пръст, поприказвал си още малко с Пейча, па изтичал при чорбаджията и извикал:

— Виж, чорбаджи, истински ли са?

— Истински, истински, — ококорил учудено очи чорбаджията. От най-истинските са, ами хайде, докато има време, да идем у дома, да докараме с колесника един шиник жълтици и изкараме имането, че утре някой ще види копаното и ще дойде да рови. То и без туй по село се знае, че около този камък има заровено имане.

— Браво, чорбаджи? Хубаво си намислил! Че то, ако вземем да вадим толкова имане по пет по пет алтъна, виделото ще ни свари. Пък чу ли, колко заклинания трябваше да изрека за пет жълтици?

Па забързали за село с чорбаджи Нако.

Като отминали, Пейчо и момчетата наскачали.

— Брей, голям ум, голямо чудо е тоя наш Дуньо, брей! Един ден, дай Боже да се освободим от турците, цар ще го направим.

Минало, колко минало, затрополил колесникът на чорбаджи Нака.

— Всякой по местата си! — заповядал Пейчо, — и никой да не е мръднал. Щом чуете Дуньо да рече — „Хайде чорбаджи!“, ще скочите, ще заградите изедника, а ти, Димитре, да си готов с въжето да го вържеш за дъбичката.

Когато след малко колесникът спрял, и Дуньо рекъл:

— „Хайде, чорбаджи, да свалим шиника!“, Пейчо изскочил с момчетата, уловили чорбаджията и го вързали.

Заковал клинци чорбаджи Нако от страх. Разбрал измамата, ала нямало накъде.

— Стояне, я бърже запали фенера, — викнал Пейчо, — да видя тоя непрокопсан българин, дето род продава и сиромаси обира, за да благува! И дето от дума не рачи да земе!

— Ти ли, бе турско мекере, разплакваш бедните селяни на толкова села! Не стига ли му на този беден народ поганското тегло дето тегли, ами и ти, — креснал Пейчо и измъкнал габровския нож.

Но Дуньо го спрял.

— Не барай човека, Чичо Пей! Нека си живее. Яз съм сигурен, че като видя ножа, умът му дойде в главата. Има едни такива хора. Докато не видят лошото, от лошото се не отказват. И — ако в един месец не върне заграбените ниви на всички бедни българи, нека види какъв ще му е краят. А шиника със златото, чорбаджи, ще вземем ние.

Сега го отвържете и със здраве. И дано е запомнил всичко, което му казах, та да не става нужда пак да идваме да му го повтаряме.

— Ха, целувай ръка на мене и на всички момчета да ти простим, бе турско мекере! И се махай от тук, че както ми трепери ръката!… — креснал му Пейчо.

Само Дуньо не дал да му целуне ръка чорбаджи Нако.

— От мене ще търсиш прошка, — казал Дуньо, — когато науча, че си върнал земята на бедните селяни. И запомни: Не сториш ли го — такъв капан ще ти скроя, че нивга не ще се отървеш. Хубаво го помни!

На другия ден чорбаджи Нако не отишел в кафенето, с турците кафе да пие. Той разпратил свои хора по село да му повикат онези, на които бил заграбил нивите.

Цял месец вървели хора от селата, чорбаджи Нако да им обажда, че им връща нивите. И всекиму давал за спомен по една жълтица от скътаното злато.

И тъй се променил, че дошел ден, български комити в къщата си да прибира.

Даже Дуньо и Пейчо с момчетата си веднаж нощували у него.