Йордан Милев
Бял облак в синия вир (9) (Приказна повест)

Осма глава
Господин Мар, или сеньор Марколи, надушва и организира залавянето на чичовите си питомци

— Арестувайте тези шарлатани! — викаше Фе, скрит под една пейка, където пазеше главата си, за да не я смажат в настъпилата олелия. — Тези негодници трябва да бъдат обесени!

— Царю — посъвзе се малко Първия съветник, — трябва първо да победиш себе си, а след това враговете! Кой може да владее другите, ако не владее себе си?

Край тях летяха гъски, тракаха саби, трополяха ботуши. Всички се свиваха като какавиди — кой където види.

— Страх ме е — трепереше Фе, забелязал, че го гледат големите очи на сеньор Марколи, или господин Мар, както сам обичаше да се нарича, — страх ме е, Мар. Надуши къде е опасността!

Мар отвърна:

— Царю, страхувай се от опасността, докато я няма, а дойде ли, бори се с нея!

Той го хвана за рамото и го измъкна из прахоляка. Царят се събуди и отново се развика:

— Арестувайте ги, арестувайте ги… Ще запомнят те кога са си правили шеги с царя! Наблизо се чуха тежки стъпки.

— Какво става тук? — попита слонът малко учудено, като забеляза, че наоколо пак нещо се заплита. — Какво сте се свили в черупките си?

— Ние не сме охлюви — направи му строга бележка цар Фе. — За какви черупки бълнуваш, когато виждаш, че царството ми е в опасност?

Слонът беше от тези същества, които често си повтарят: който не бърза, ще отиде далече.

— Да не са ви нападнали разбойници? — попита отново той съвсем спокойно.

Този род хора за него нямаха никакво значение. Беше израснал в джунглата и смяташе едно блато като капка в морето.

Край него продължаваха да се чуват викове:

— Бягайте!

— Тичайте!

— Хей, не се навирай в комина! Ще станеш по-черен от дявола!

Ако беше го чул По Икиндия, веднага щеше да отвърне: „Къде си виждал бял дявол?“

Факирът се свря в комина на двореца. Това беше първата дупка, която му се изпречи пред очите. В шумотевицата някой настъпи бастуна, той го изпусна. Иначе, ако го имаше в ръцете си, кой знае на каква птица щеше да се превърне и от клона на някое дърво да наблюдава неразборията, която така неочаквано настана.

Всичко му беше ясно в този живот. И много магии беше измислил сам. Сега не можеше да си обясни как на мястото на Чан и Чун се появиха две дългоухи магарета и объркаха представлението, на което за първи път присъствуваше цар. И то — цар Фе.

По Икиндия обърна длани към небето, коленичи и с глас, който идеше от дъното на сърцето му, каза:

— Слава на тебе, бедност! По твоя милост станах вълшебник: аз виждам целия свят, а мене сега никой не забелязва!

Край шатрата се чу гласът на цар Фе:

— Арестувайте двете магарета! Арестувайте Чан и Чун! А този шмекер По Икиндия да изяде калая!

Обади се Бухо. Той беше бухал, помощник на господин Първия съветник, и често обичаше да буха съвети — но преди всичко нощем.

Един гвардеец го извика за спешен съвет.

Бухо каза:

— Царю честити, може всичко да гълта един факир, но той калай никога не яде!

Цар Фе веднага нареди:

— Тогава да бъде наложен десет пъти с дървения господ.

Стана ясно, че царят говори за учителя. Изпратиха да го търсят.

— А ти — отново се обърна цар Фе към Бухо, — кажи сега как може да бъде победен врага?

Бухо сложи очилата си, извади изпод крилото си малка книжка и зачете:

— Побеждавай алчния с пари, гордия — с молба, глупавия с притворство, мъдрия — с правдивост!

— Стига — прекъсна го царят, — ами я се залови сам за работа. След пет минути трябва да откриеш По Икиндия и всички останали негодници.

— Загасете луната! — каза Бухо.

Мар, господин Червените ботуши, съдията — лалугер и Башдиригента се спогледаха като втрещени.

— А как ще ги откриеш на тъмно? — попита Башдиригента, който от страх си беше изпуснал палката за дирижиране.

— Много просто! — отвърна Бухо. — Аз виждам само на тъмно. Забравихте ли, господа, че аз съм специалист по тъмните работи? А всичко останало е ваша работа!

Царят вече нямаше нерви да слуша тази безкрайна разправия. Не обичаше подчинените му да се карат пред него. В такъв случай казваше: „И ти си прав, и ти си прав, и ти си прав!“

Кавгата утихваше. Но сега Фе беше много изплашен, пък и ядосан, за да ги миропомаже. Само каза троснато:

— Я се махай с твоите „тъмни работи“, остави ни да свършим и ние нещо по-ясно… Мар, тука ли си?

— Тук съм, царю!

Той удари две-три копита напред. Царят му заповяда:

— Надуши всичко и организирай залавянето на тези негодници! Давам ти един час срок… Ако през това време не ги откриеш, ще ти отсека опашката!

Всеки сви опашката си.

В същото време в папура на Криволичи Инат и Вари го-Печи го въздишаха. Още не можеха да се опомнят как бяха попаднали под купола на цирка, кога бяха заспали, какво беше това невиждано нещо, за което говореше оня с магическия бастун! И защо ги караха да кажат само „а“, когато може да се изрече и „бе“. Или да се изпълни един дует: такъв, какъвто само те могат да изпеят.

— Бедни ми братовчеде! — въздъхна пак Инат. — Защо всеки си прави шега с нас, когато нашият самар е най-голям?

— Може би защото вършим най-тежката работа! — каза Вари го-Печи го.

Инат продължи:

— Глупакът за всичко жали, само не за…

— … своя ум! — побърза да каже Вари го-Печи го.

— Не — каза Инат, — исках да кажа… и за нас!

— И ни смятат за глупави.

— Така е, понеже ядем само бодил!

— А какво друго, ако ми е позволено да запитам? Кой ни дава друго?

Инат отвърна:

— Както и да е, трудно можеш да преодолееш себе си. Постави кучето да царува, то пак ще си гризе обувките.

— Ти за Фе ли говориш? — попита Вари го-Печи го.

— Не говоря за никого. Казвам само каквото мисля.

— Вярно, че Фе беше с обувки, но аз нямах време да забележа гризани ли са те, или не?

— Ако не са гризани сега, ще ги изгризат след това! — каза Инат и трепна с уши, защото му се стори, че папурът подозрително се поклаща.

Стори му се, че някой души наоколо.

Инат завърши мисълта си:

— Ти си достойно същество, скъпи мой братовчеде, но си нещастно!

— Мигар не знаеш — каза Вари го-Печи го, — достойните са винаги нещастни.

Папурът отново се размърда.

— А, ето ги хубавците — чуха гласа на чичо си Мар, — коскоджамити магарета, а се сврели като мишки в папура!

Двамата братовчеди нямаха време да се обадят. Няколко царски гвардейци, предвождани от тъмничаря Джав, им сложиха юларите, насуровакаха ги с една върбова пръчка и ги поведоха към царската тъмница.

Там вече ги чакаха Чан Так и Чун Инак. Понеже бяха двойни: тук да намерят дупка, там да открият скривалище — нямаше и нямаше. Чан легна в някакъв трап, но над него остана да стърчи десният крак на Чун. Забелязаха го гвардейците, хванаха го двама от тях и започнаха да го теглят. Но когато вместо левия те издърпаха още един чифт, перушината им се изправи на главите.

— Какво е това Ватерло? — изкрещя първият гвардеец, който беше и най-страхлив. — Да не е станала тук някаква историческа битка?

Всички се слисаха, когато пред тях застанаха, ококорили четири очи, сиамските близнаци Чан и Чун.

Чан избърса носа си от полепналата пръст, сви вежди, намръщи се и… ап-чхи — кихна толкова силно, че Чун едва не падна на земята.

Подкараха ги веднага към дранголника на Джав.

— Чакайте да кихна и аз! — запротестира Чун. — Ей, какви неразбрани гвардейци! Когато чуете, че брат ми киха, трябва да почакате и аз да сторя същото. Нямат време дори да кихне човек.

Последен доведоха По Икиндия. Бяха го смъкнали от комина. Изкъпаха го в Криволичи и тя потече мътна от саждите, които бяха полепнали по дрехите и лицето му.

В отделна килия затвориха бастуна, който, както знаете, беше магически, и всички царедворци се страхуваха да не се добере По Икиндия до него. Имаше опасност да ги превърне на маймуни.

А орелът харпия не обича да яде нищо друго освен маймуни. И то — царски!