Йордан Милев
Бял облак в синия вир (2) (Приказна повест)

Първа глава
Двамата братовчеди

Преди много, много години, когато някои хора се раждаха двойни и се наричаха сиамски близнаци, кукувицата не мътеше по чужди гнезда.

Срещнеха ли се двама шахове — по цял ден играеха шах. Привечер победителят предлагаше: да се обединим — ще станем два пъти по-силни. А щом се видеха двама мъдреци, единият казваше: да разменим мисли — ще станем два пъти по-умни.

Крокодилът не плачеше с крокодилски сълзи. Той лапаше всичко, без да пита, и се смееше до насита.

Тогава в големия род на Марковци се роди едно обикновено магаре, с каквито бяха пълни земите на цар Фе.

Бащата, старият Марко, въздъхна тежко и рече:

— Какво да се прави! Щом си се родил магаре, ще носиш самар.

И го поглади по гърба. Ушите на новородения висяха, дълги цял лакът.

Обади се майката:

— Какво, че са големи? Ако не може добре да приказва, ще може добре да слуша!

Те бяха бедни същества, които носеха най-големия товар. Седнеха ли да ядат — в устата си усещаха само бодил.

С бодила расна-порасна и техният син.

Събра се целият род. Вдигна се прахоляк — до небето. Трябваше да го кръстят. Скоро щеше да тръгне на училище. А къде се е видяло и чуло ученик без име. По онова време преди да започне урокът, всеки ученик казваше три пъти името си.

От едната страна стояха бащата, майката и чичо Мар. А от другата — роднини, съседи, леди, миледи и други техни братовчеди. Между тях беше и Вари го-Печи го. Откъде можеше да знае той колко небивалици щяха да преживеят двамата?

— Да го кръстим с името на лъва — каза майката, — товарът ще му бъде по-лек!

— Не! — отсече бащата. — Къде си виждала лъв с магарешка опашка?

Тя се натъжи. Искаше синът им да не прилича на тях и да не се храни само с магарешки бодил. Но какво можеше да каже повече! Не знаеше дори името си да напише.

Примири се:

— Щом баща му, дядо му, прадядо му и всички от неговия род се казват Марко, защо и той да не се нарича така?

— Не! — отново се възпротиви бащата.

Той беше клепоух, но много упорит по характер. Наведеше ли врат, никой не можеше да го накара да тръгне.

— Ако го кръстим Марко — продължи бащата, — децата, които вместо „р“ казват „л“, ще му викат Малко. А той ще стане едно Голямо магаре.

— Нека го наречем Марколи!

Всички познаха гласа на чичо Мар. Наскоро се беше върнал от чужди земи, където остави последните две букви от името си. Отличаваше се и с друго. Често говореше, но не винаги на място. Станеше ли дума за някого, веднага добавяше: „Непоносимо е лятото за дебелака.“ А когато се сбогуваше, изричаше: „Последната капка прелива чашата!“

— Да го наречем Марколи! — повтори Мар.

— И това име не става!

— Защо?

Бащата отвърна:

— Щом го чуе някой, ще си помисли, че не става дума за име, а за въпрос: Марко ли? И веднага ще побърза да си отговори: О, той наистина е Голямо магаре!

— Добре! — съгласи се чичото. — Щом има нещо, няма нищо! Не напразно се казва: изтърваната риба е винаги голяма.

Никой не се досети за какво говори. Затова се обадиха:

— Така е! Така е!

Този разговор щеше да продължи дълго, ако не беше се намесил неговият братовчед Вари го-Печи го.

— Какъв ден сме днес?

— Игнатовден! — каза майката. Тя броеше дните по имената на светите четиридесет мъченици. Отпред назад и обратно.

— Чудесно! — зарадва се бащата. — Да го наречем Игнат?

Трепнаха ушите на чичо Мар. Той не дочуваше добре, но това не му пречеше да се смята за най-умен от всички. И след като слухът му не беше уловил буквата „г“, тържествено провъзгласи:

— Добре! Нека се казва Инат. Едно име, което много ще му приляга.

Всички магарета нададоха такъв рев, че не се разбра дали някой не беше против.

Двамата братовчеди тръгнаха на училище. Скоро настъпи зимата — студена и мрачна. Инат започна да закъснява. Учителят си замълча един път, два пъти, а на третия ден му се скара:

— Къде се луташ в тази мъгла?

— Навън е страшна поледица — отвърна Инат, — едва-едва се добрах. Направех ли една крачка напред, следваха две назад.

— Как! — ядоса се учителят. — Тогава ти трябва да си далече от училището!

— Не — уточни Инат, — от време на време вървях обратно!

Отначало тетрадките им бяха изпълнени с такива кривандулки, заврънкулки и други първолашки качулки — не ти е работа. Само по пеене не срещаха никаква трудност: още от първия учебен ден им пишеха само шестици, макар че не винаги пееха по ноти.

И дълго щяха да продължават така, ако през един от часовете вместо „Боже, пази царя…“ не запяха „Боже, мрази царя…“ Така ги бяха подучили техните приятели.

Учителят, гащат петел, скочи като ужилен.

— Как смеете — изкукурига той, — как смеете да обиждате негово царско големство?

Дебелата показалка, която учениците наричаха дървен господ, изплющя по гърба на Инат.

— Но нали той е голямо куче?

— Как? — прегракна учителят. От страх да не чуе някой тази дума, той се преметна презглава.

— Ами да — спокойно допълни Вари го-Печи го, — нали, когато говорел по телефона, не казвал ало, ало, ало, а ау-ау-ау!

На другия ден пристигна царска заповед. Учителят се опита да я прочете, но се оказа, че си е глътнал езика.

Дойде лично първият съветник на царя — господин Червените ботуши, — придружен от съдията — лалугер, наричан от всички Лалугера. Край тях ситнеше и съдържателят на странноприемницата „Старата лисица“, където цар Фе обмисляше повечето от държавните си дела. Първият съветник беше щъркел, който се различаваше от другите си събратя по това, че когато си отвореше клюна, за да разказва за своите някогашни есенни пътувания до остров Крокодил, забравяше да го затвори. Затова някои от поданиците го наричаха Голям Лала.

Голям Лала разкъса плика, сложи очилата и бавно прочете заповедта:

— За нечувана обида на негово царско големство… — Тук първият съветник прочете смутено имената на Инат и Вари го-Печи го и след като премигна няколко пъти, завърши — двамата се осъждат на доживотен труд в градината на цар Фе!

Като високопоставена особа той смяташе, че навсякъде жабите са без пари.

На свой ред Лалугера допълни:

И на двамата братовчеди

край роднини, съседи,

сред градината стара

да се сложи самовара

и се впрегнат в долапа, защото

много дни, как мълчи колелото.

А къде сте видели и чули

цар без пресни марули!

* * *

Завъртя се градинското колело. Вратовете на двамата братовчеди закоравяха. Те присядаха понякога на кратка почивка. Веднъж Инат каза:

— Гледаш го, уж цар от две букви, а лае. Лае срещу всекиго. Как може тогава да не го смяташ за куче? Но аз се кълна в своето копито, че ще разкъсам този хамут!

— И моя, драги братовчеде — обърна се Вари го-Печи го.

Двамата се извърнаха. Край тях шумеше река Криволичи. За върха на клонестия дъб, който растеше наблизо, беше закачил ръкава си един облак — черен-начумерен, лют-надут, без да мирише на барут.