Йордан Милев
Бял облак в синия вир (20) (Приказна повест)

Деветнадесета глава
Цар Фе офейква

Цар Фе се събуди от силен гръм. Прозорците издрънчаха, таванът се разпука. Добре, че над леглото имаше балдахин, та мазилката опъна само бялото му дъно. Той заприлича на цедилник, от който на Фе се прииска да пие суроватка. Беше такъв — науми ли си нещо, нямаше спиране.

Царят погледна през прозореца и извика сърдито:

— Какво стреляш бе, това да не ти е предната линия?

Първия царски съветник се стресна. С различни имена и звуци беше го посрещал Фе досега, но това „бе“ той чу за първи път. И разбра, че е много ядосан. Войната бумтеше. По дол и рид гвардейците гонеха Този Дето Духа, но той дори се шегуваше с тях. Грабваше шапките им, премяташе ги наляво и надясно, а след това — обратно. И пак. И пак. А те се тюхкаха: „Той е страшно як!“

— Нали съм казал, че когато почне ловът, първият изстрел ще бъде мой!

Царят мислеше за лова, който се устройваше тази сутрин. Всичко останало беше работа на други.

Господин Червените ботуши набързо го осведоми, че въпреки смелите набези на гвардейците, Този Дето Духа все им се изплъзва от ръцете. А що се отнася до лова, всичко е вече готово.

Вярно. Тук бяха Мар и съдържателят на странноприемницата. Колкото и да не виждаше за такива работи, беше пристигнал и Лалугера. „Поне с носа си ще мога да надушвам дивеча!“ — мислеше той, доволен, че има място в един царски лов и за такива като него. Един взвод гвардейци вече тичаха из гората. Фау-1, Фау-2, Фау-3 и така нататък повтаряха само втората част на своето име: ау, ау, ау… Това беше оня сигнал, който отново връщаше Старата лисица към дните, когато цар Фе го посещаваше и вдигаше по някое и друго буре.

— Ау, ау! — каза и сега цар Фе, въоръжен до петите.

— Все си мисля — сподели с Мар Старата лисица, — че царят не знае много нашенския език. Веднъж чух как един другоземец му казваше в моята кръчма: „Какъв цар си ти, ти си един другостранец!“ А той отвърна: „Ш-ш-т… Тихо, да не чуе някой!“ А оня пак повтори: „Другостранец, брат, другостранец!“

Преди да тръгнат, цар Фе надигна една дамаджана.

— Виждаш ли — каза пак Старата лисица, — нали ти казвам, че този човек не е като нашите ловджии. Кой съвестен ловец пие, преди да тръгне на лов?

Мар прекъсна този разговор:

— За какъв другостранец ми говориш ти… Не виждаш ли, че това си е един чистокръвен дамаджанец!

Старата лисица не каза нищо. Бяха вече навлезли в гората, когато за миг се стъписа. Едно беломуняво Фау едва не го разкъса, вземайки го по побелялата глава за пръч. Добре, че при последната крачка си беше спомнило: в тази гора няма такива животни, а само рогати елени, сърни и глигани, измъчени до смърт от непрекъснатите набези на дундестия, но много бърз в стрелбата цар Фе. Той стреляше, седнал върху гърба на четиримата гвардейци. Между дърветата нямаше място за неговата каляска.

Царят беше недоволен. Ругаеше наляво и надясно няколко Фаувци около себе си, че бавят сутрешната му закуска.

Когато дойдоха, отново се развика:

— Срам, срам за вас и за цялото царство. Да не можеш да изядеш дори едно кисело мляко.

— То беше кисело, но се превърна в прясно! — заоправдава се най-смелият от четиримата гвардейци. И четиримата стояха на колене.

Тогава се обади неговият Първи съветник:

— Не се гневете, царю! Това разваля апетита… Още със започването на войната киселото мляко започна да се превръща на прясно. А прясното се излива като вода.

— Как — не искаше и да чуе царят, — че ако един цар не изяде сутрин едно кисело мляко, какъв цар е той?

— Той може да е много добър цар — обясняваха съветникът и Мар едновременно, — но у нас е така: киселото мляко се превръща в прясно. Както понякога се пада и нагоре.

Царят стана, взе своето царско паче перо и написа направо върху ушите на Мар: „Обявявам война и на облаците, и на всичко, което се лее като вода!“

И на тази заповед никой не посмя да противоречи. Сега трябваше да се воюва — и на земята, и на небето.

— Напред, към облаците! — заповяда цар Фе. — И към Тоя Дето Духа!

„По-глупав цар от този не съм виждал!“ — за първи път в своя живот си каза учителят. Много лъжи беше преподавал досега и разни приумици беше измислял, но такива неща чуваше за първи път. „Вземи си твоя дървен господ — каза той, без никой да го чуе, и хвърли дървената тояга. — Стига ми вече. Толкова години я размахвах на вятъра!“

Бавно, без да го усетят, той изостана от царската свита и отиде, та се не видя.

— Все си мисля, като го слушам сега — продължаваше да шепне Старата лисица, — пък и друг път мислех същото: този цар не е никакъв другостранец, а е дамаджанец. Война ли води той днеска, или е в ловна треска? И тези негови Фау-та — за какво да лаят по-напред: за него или за границите на царството, за които не мисли нито един свещеник!

Той имаше предвид онези свещеници, които бяха сложили тамян в кадилниците си, готови да прекадят душата на първия, загинал за цар Фе.

На просеката между два бора едър елен заплете рогата си. Цар Фе си каза: „Един цар трябва да умее не само да ходи на лов, но и да води война. Защото…“

— Защото — обърна се той към Първия съветник — не е ли ловът една малка война, където силата на оръжието не винаги е най-справедлива!

Чу се гласът на един Фау, застанал край елена:

— Ау, ау…

— Благодаря ти за верните чувства! — обърна се към него Фе. А след това продължи: — Знай, скъпи съветнико, че когато спечелим войната, ние ще ходим на лов не само тук, но и по другите земи.

Царят заповяда да отрежат рогата на елена и да ги сложат в спалнята му. Към това започнаха да се стремят и помощниците му.

Трябваше да млъкне, понеже към него дотича един гвардеец.

— Царю — изрече той, — най-старият ловец абдикира.

— Каква е тази дума? — обърна се той към Мар. Така правеше и друг път, защото Мар знаеше няколко никому неизвестни думи.

— Той казва, че най-старият ловец е избягал! — обясни Мар.

Фе нареди:

— Да му се издигне паметник!

— Но как, царю — Първият съветник се опита да се намеси, — това е един избягал; човек, който бяга от нас…

— Винаги съм обожавал тези, които бягат — каза Фе, — не мога да търпя заседналите на едно място. Бягането е здраве.

„Не е с всичкия си!“ — помисли Мар, но не посмя да го сподели с никого. И той, както другите, побягна, воден от новата мисъл за царя.

Наближаваше вече обед, а само един беше заслужил за паметник. Царят се готвеше да обядва, когато при него дотичаха двама други гвардейци.

— Царю! — каза първият.

— Царю! — каза вторият.

— Казвайте веднага за какво сте дошли! — сряза ги той.

Дадоха им да изпият по няколко глътки вода, защото езиците им бяха залепнали от тичане.

Първият започна:

— Нашите войски отстъпват!

Вторият продължи:

— Ще заповядате ли къде да се скрият от Тоя Дето Духа.

— Вето! — заповяда Фе. — Вето!

Като из земята край царя изникна Башдиригента. Опитал се да дирижира настъплението, сега той нямаше сили да се справи с отстъплението.

Като чу думата вето, той си помисли, че царят леко е пийнал, и при тези лоши донесения попита със страх: „А какво ще стане с Фето?“

— Фето винаги ще бъде цар! — каза, без много да се замисли, Башдиригента.

Мар трябваше да обяснява:

— Цар Фе казва, че забранява на войските да отстъпват. Той им налага вето.

Не разбрали докрай всичко, и двамата гвардейци израпортуваха в един глас:

— Тогава нека да дойде с нас да го наложи!

— Марш оттук! — изрева Фе.

И те отидоха, та се не видяха.

Щом се поуспокои, Фе каза:

— Когато един цар каже вето, това значи — нито крачка назад!

Няколкото останали край него помощници тръгнаха с широки крачки напред.

Но какво стана? Гората зашумя. Чу се подземен тътен. От надвисналите облаци се изля вода като из котли. Зададе се огромна вихрушка. Тя — фюу-фюу — зафуча, зави и извади с корените няколко столетни буки. На Фе се стори, че целият горски свят е тръгнал срещу него. С ужас разбра, че край него е останал само Първия му съветник. Какво стана с другите, не можеше да си обясни.

Фюу-фюу — духаше вятърът и помиташе всичко пред себе си. Не ловци бяха тръгнали на лов, а сякаш горският свят беше започнал да ловува срещу ловците. Когато видя, че една пушка е насочена право към него, царят разбра, че е гол. Едва успя да си каже името и офейка, без да помисли дали след това ще му издигнат паметник.

Когато бурята премина, господин Червените ботуши се посъвзе, отърси перушината си и каза, знаейки, че никой не го слуша:

— Ето какво е предимството името ти да е само от две букви. Имаш време да си го кажеш, преди да офейкаш… А какво би било, ако пред тях се прибави и едно „ка“. Би се превърнал на кафе. Иди да гадаеш тогава по неговата утайка защо си започнал войната!

Това бяха последните му думи като Пръв царски съветник. И трябва да признаем, най-умните!