Йордан Милев
Бял облак в синия вир (11) (Приказна повест)

Десета глава
Съветите на Чан и Чун

Чудо на чудесата! След толкова мъки и страх Чан и Чун бяха осъдени да станат царски съветници. И то не на кого да е, а на Фе.

Той ставаше сутрин от сън и всеки път си казваше: „С две глави край мене ще бъде по-друго. Ако едната е глупава, другата ще е умна.“

По улици и мегдани тръгнаха глашатаи. Биеха барабани с длани и викаха безспир из царската шир:

— Кой за каквото жали — да дойде в царските зали! Кой за каквото има да пита — да омеси житена пита и кокошка да изпече! В двореца с такъв колет — ще получи най-мъдър съвет! Съвет от Чан и Чун, които не пушат тютюн. За всеки е отворена вратата!

— Чудо на чудесата! — повтори днес Фе и заповяда на своя Пръв съветник да се направи списък на всички глупци в царството. — Един по един ще ги викам тук и ще ги уча на ум. Точно работа за Чун и Чан.

Всеки, чул глашатаите, дойде в двореца. Най-близо до царя застанаха Мар и господин Първия съветник. Пристигна Башдиригента. Повикаха слона. И той седна до трона. Намести се удобно пред Чан и Чун и царският писар. Влезе Бухо. Пристъпи обущарят, готвачът и накрая палачът.

Много искаха да видят с очите си и да чуят с ушите си чудото на чудесата — съветник с две глави!

Бедните останаха навън. Щяха да ги викат един по един. Царската зала се оказа тясна за тях. Там стърчеше като колец бащата на съветниците Чан и Чун — По Икиндия. Стъпил на своите кокили, той можеше да вижда всичко през прозореца.

Цар Фе имаше папагал — жълт и пухкав като възглавница, — но не му харесваше това, че повтаря само две думи. А имаше къде-къде по-чудни папагали!

Когато го видя кацнал на рамото на своя стопанин, Фе се зарадва. „Дали не е този — помисли си той, — за когото чух от преплетените телефонни жици? Тогава оня казваше: «Знанието зависи от учението, уважението — от делата, благополучието — от усърдието, наградата — от случая!» Я да го купя. Може пък да е той!“

Нареди да го донесат. Папагалът кацна на рамото му. Царят поглади пухкавата му перушина. После се обърна към Чан и Чун:

— Видях го на пазара, хареса ми и приближих да чуя колко струва. Всичко си имам, само папагал ми липсваше. „Трийсет жълтици!“ — каза стопанинът му. „Мигар ти струваш трийсет жълтици?“ — обърнах се тогава към него. „Съвършено вярно!“ — отвърна той.

Цар Фе отново плъзна ръката си по неговите криле. Всички слушаха.

— Скъпо не скъпо, броих жълтиците и го донесох в двореца. Но, о, чудо, от тогава до днес, каквото и да кажа, той винаги повтаря „Съвършено вярно!“ Ха сега, мои съветници, кажете ми какво да правя? За нищо не става. Ще си изгубя ума да слушам по цял ден само тези две думи! Каква глупост направих! Дадох за такъв Перушан трийсет жълтици!

— Съвършено вярно! — обади се папагалът.

Всички около царя се спогледаха.

Продума Чан:

— Тук няма какво да кажем.

— Всичко е ясно! — допълни Чун.

„Умни са — помисли Мар, — манна небесна да беше паднала, нямаше такава радост да ни сполети!“

И още повече наостри дългите си уши.

Влезе дългоопашато куче и подви опашка пред трона. На Чан и Чун им се стори, че много прилича на Фе. Само царски дрехи му липсваха.

— Голяма мъка е легнала на сърцето ми — започна то, без да разкаже къде се е родило и на кого служи. — Срещнах лъв и му рекох: „Хайде да се преборим!“ А той даже не ме погледна. Тогава му се заканих и тръгнах по света да разказвам на зверовете, че лъвът се уплаши от мене… Но сякаш камък нося в гърдите си! Защо той дори не пожела да ме види?

Чан каза:

— Той е предпочел да му се смеят за този страх. За него това ще бъде по-приятно презрение от страна на лъвовете, отколкото, че се е борил с куче!

„Бре — стъписа се Фе, — с тези шега не бива. Приказки от петстотин и половин нощи ли ми разказват, или така са се родили — с ум!“

Известиха да влезе следващият.

По килима към трона заситни дребен селянин с котка под мишницата. Мустаците й стърчаха като антени, насочени към небето на мишия свят. Селянинът свали шарената като циганско петле шапчица от главата си и се оплака:

— Мира не ми дава тази котка. И не пада по гръб.

— Котка по гръб не пада! — намеси се Чун.

Оня продължи да въздиша:

— Седна да ям — мяука. Дам и на нея. Изяде го и отново мяука. Дам й още. И това изяде, и пак: мяу-мяу. Ще ме подлуди.

Чан каза:

— Има само един начин да се отървеш: седни на нейното място и започни да мяукаш. Нека тя ти даде да ядеш.

Всички пак се спогледаха. „Бре… бре“ — повтаряше си Фе и малко остана да започне да бреца.

Мар се наведе към Башдиригента и му каза на ухото:

— Ето, това се казват съветници. Говорят така, сякаш четат само хубави книги!

Пред Чан и Чун застана просяк, преметнал торба на рамо, пълна с въздишки. Ако не беше шареният повой, впит в рамото на бедняка, тя сигурно щеше да отлети като облак.

— По жѝво, по здраво — поклони се той.

Беше беден, но имаше богата душа. Не се скъпеше на добри думи. Започна да се оплаква от царския писар.

Мар примижа, напрегна ума си и си спомни, че дошлият сиромах се нарича Бе-е. Този същият, чийто син царският писар записа преди време под името Хахо. А Бе-е каза тогава: „Вие ще видите, господа, че синът ми не е никакъв Хахо, а едно напълно разумно същество!“

Той продължи да говори:

— Отидох при писаря — и погледна към него, седнал до трона. — Помолих го да ми напише писмо. А той каза: „Не мога, болят ме краката!“ „Че как — удивих се аз, — моля те да ми напишеш писмо, а не да го отнесеш. Какво общо имат тук твоите крака!“

Беднякът каза, че нищо не разбирал от тези приказки на писаря и че нямал причина да отказва на една такава малка молба.

Чан се наведе към Чун. Сподели нещо на лявото му ухо. Чун се наведе към Чан. Каза нещо на дясното му ухо. След този кратък съвет Чан проговори:

— Вярно е, че краката му не участвуват при писането на писмото. Но почеркът му е толкова нечетлив, че никой освен него не може да го разбере. И щом напише на който и да е писмо, получателят го вика да му го прочете.

Пристигна царският готвач, наречен Печеното прасе. Много малко беше ходил на училище, но много ястия знаеше да прави. Видът му напълно отговаряше на името. Сега имаше само един въпрос към Чан и Чун. Щом изгрухтя — шията му висеше в три ката, — рече:

— Кога трябва да се храни човек?

От години го мъчеше тази мисъл. Всички около Фе ядяха непрекъснато. С капа или без капа — кой каквото налапа.

Сега отговори Чун:

— Богатият се храни, когато е гладен, а бедният — когато намери какво да яде!

Печеното прасе си отиде, макар да не му стана по-ясно в главата. За първи път чу думата „бедният“ и си помисли, че това е някаква благородническа титла.

„Но защо — запита се той — този човек се храни, когато намери какво да яде? Мигар си няма готвач?“

Нямаше кой да му отговори.

Дойде ред на царския обущар. Най-изкусният по тези земи. Той взе някога мярка за ботушите на господин Първия съветник. Ботуши, ушити от него, носеше и цар Фе.

Обущарят слуша, слуша и щом видя, че е на ред, попита:

— Следвате ли вие самите всички съвети, които дадохте тук?

— Не! — отвърна Чан. Чун ги допълни:

— Мигар ти носиш всички ботуши, които шиеш?

Нещо трепна в сърцето на Фе. Стори му се, че тези сиамски близнаци могат още повече да объркат царските работи. И щеше да прекъсне тяхното царско съветничество, но в този миг се обади Башдиригента:

— Необясними работи стават из тази земя. Някой идвал да ме търси вчера. Нямаше ме в къщи. А той написал върху вратата „Магаре“. Как да си обясня това?

— Сетих се — каза Чан, — той е написал върху вратата своето почетно звание. Да си спомниш кой те е търсил.

— И още продължи да разказва Башдиригента, — вървя вчера из пазара и гледам един дрипльо; спре пред този продавач, спре пред онзи, пита ги нещо — навярно колко струва това или онова — а след това каже: „Няма ли поне малко съвест у теб!“

— Намери го и му кажи — отговориха двамата на два гласа, — че тази стока не се намира!

— Бре… бре! — промърмори Фе. — Тези ми се виждат опасни!

Той се готвеше да изрече нова заповед, но пред двамата застанаха Мар и Бухо. Бяха намръщени един към друг. Личеше: скоро се бяха карали.

Започна Мар:

— Отсъдете, царски съветници, ще се изколим! Цяла година спорим с Бухо и все не можем да решим кой е прав!

— И ти си прав! — каза Чан, обръщайки се към Мар, без да изслуша за какво спорят.

— И ти си прав! — обади се и Чун, поглеждайки към Бухо.

Двамата спорещи се спогледаха учудено и си отидоха, превити в кръста.

Цар Фе не можа да се стърпи. Даде знак да млъкнат всички. Чу се неговият мелодичен глас.

— Как можахте — попита ги той, — как можахте, без да ги изслушате, да прецените, че и двамата са прави? Толкова години натрупах, такова чудо не видях!

— Ти също си прав, ваше величество!

— Ти същи си прав, ваше величество!

Този двоен глас го стресна. Побоя се да им задава повече въпроси. Помисли, че По Икиндия ги е превърнал на папагали. Не като неговия Перушан, който знае да казва само: „Съвършено вярно!“

— Вие ме лъжете, приятели мои! — сдържа гнева си цар Фе.

— Ние те възхваляваме, царю! — казаха те.

Този път царят излезе от кожата си.

— Вън! — развика се той. — Вън! Ще ми разправяте старовремски притчи… Кой има сега време да слуша такива неща!… Вместо цял месец съветници, цял месец — в дранголника!

С последната дума си служеше, когато нямаше друго какво да рече.

Нещо се свлече край прозореца на царската зала. Две кокили легнаха върху близкия храст. Трима гвардейци намериха По Икиндия и го поляха с три ведра вода. Той плачеше и говореше на староиндийски. Но никакви мъдри думи не можеха да спрат неговите сълзи.