Йордан Милев
Бял облак в синия вир (16) (Приказна повест)

Петнадесета глава
По Икиндия говори с една звезда. Отново заедно

Избягали от затвора, Чан и Чун дълго се премятаха и смятаха, че така е много по-добре — да се премяташ презглава и да си правиш каквото искаш, вместо да стоиш на четири крака в страшно тясната килия на цар Фе.

— Ужасен тиранин! — спомни си Чан.

— Ужасен тиранин! — повтори и Чун.

Нямаше дума, която да не повтори след брат си. Чун беше готов не само да повтаря след него, но и да направи всичко, което Чан правеше. Само гласовете им не бяха еднакви. Пееха на два гласа. Чан — първи, а Чун — втори глас. Нещо повече. Чун не беше такъв добър певец като брат си. Успяваше само да повтаря по-гласните звуци, като а-а-а, след това о-о-о, а когато минаваха покрай двореца, Чун пригласяше у-у-у.

Спряха край Криволичи, измиха очите си. Когато Чан реши да се изкъпе, Чун, ще не ще, трябваше да се гмурне с него в синия вир.

— Чакай малко — помоли той брат си, — да си затворя устата, че току-виж съм нагълтал някой клен. А знаеш колко е неприятно да се яде сурова риба.

В джунглите, където се бяха родили, те ядяха само сушена. Затова, когато се къпеха по тези места, внимаваха да бъдат винаги със затворени уста. Веднъж малка каракушка-кротушка влезе така неочаквано в устата на Чун, че чак Чан го заболя коремът. Наложи се баща им По Икиндия да направи няколко магии, за да излъже каракушката-кротушка да се върне обратно във вира.

— Къде ли е сега татко? — въздъхна Чун, загледан в далечината, където двамата братовчеди въртяха водното колело на цар Фе. — Сигурно му е много мъчно за нас!

Страхуваха се да се доближат към тях. Много добре помнеха до каква бъркотия се стигна, когато се видяха и четиримата под купола на бащината къща. Бояха се да не ги зърне цар Фе отново. Не се знаеше какво ще каже Лалугера.

Прочел мислите на брат си, Чан рече:

— Този съдия никак не вижда през деня.

— Защо не му дадат една лампа? — попита Чун.

— Сигурен съм, че той не вижда и през нощта.

— Е, тогава — въздъхна Чан — за какво е на слепеца лампа?

— Не си прав, братко! Трябва да се учим дори и от слепеца: той никога не пристъпя, преди да е опипал мястото с бастуна си.

— И той ли има бастун като на татко?

— Става дума не за магически бастун, а за обикновен, на който се подпира, търсейки пътя.

Един облак закри слънцето. Падна сянка върху Криволичи. Папурът зашумя. Двамата се сгушиха един в друг, скриха се зад шипковия храст, който ги дръпна и им напомни, че трябва да бъдат внимателни. Ами ако Джав ги следи?

— Татко, татко — въздъхна Чан, — къде си сега?

С душа, от скръб обзета, той се хвана за двете близки дървета, тънки и мили като кокили.

Откакто останаха в затвора, По Икиндия не можеше да си намери място. Сън не го хващаше. Той ставаше през нощта, обуваше кокилите си, високи чак до небето, и тръгваше. Ако някоя звезда се изпречеше пред очите му, молеше я да се отмести малко, за да мине.

— Не можеш ли да свалиш тези кокили — казваше тя, — и тогава върви.

— Не, това не е възможно! — отвръщаше той. — Спрял съм край едно блато и ако ходя без кокили, има опасност да затъна до гуша.

— Добре, че при нас няма вода — рече му през тази нощ най-хубавата звезда, — само някой облак от време на време ни забражда и ни пречи да виждаме какво става на земята.

— Ти как се казваш? — попита я По Икиндия. По блясъка, който излъчваха очите й, той се досети, че има много добро сърце. И е умна.

— Наричат ме Вечерница — отвърна тя. — Когато си сам и няма с кого да си говориш вечер, идвай при мен, ще ти разкажа звездни неща.

Призори, след дълго ходене, По Икиндия се спря, заслепен от звезден блясък.

— Помести се да мина! — помоли той звездата, изгряла пред него.

— Аз не ти преча… Цяла нощ осветявам твоя път. Така по-леко вървиш.

На По Икиндия му се стори, че познава тази звезда. Все пак не беше много сигурен и затова реши да я попита:

— Ти как се казваш?

— Наричат ме Зорница!

— Зорница… За първи път чувам това име, а ми се струваш страшно позната. Приличаш ми на една Вечерница, която срещнах снощи.

— Аз съм същата звезда — каза тя. — Вечер ми казват Вечерница, а сутрин — Зорница. Името ми е различно, но винаги съм една и съща. Звезда.

— И мен искат да ме прекръстят — спомни си По Икиндия.

— Как! — учуди се звездата.

— Цар Фе е решил, че поданиците му не трябва да носят много дълги имена. Така не можел да ги запомни.

— Че за какво му е да ги помни? — попита тя.

— Не знам… Човек никога не може да знае какво иска царят. Решил да се казвам само По. Никак не можел да разбере какво е това Икиндия! Че как ще се казвам само По или Най? И накрая Нанай.

— Какво е това Нанай? — запита звездата.

Тя живееше толкова високо, че не винаги дочуваше всички думи, които се говорят долу.

— Това значи нищо. А човек е все пак нещо… По-скоро ще напусна този край, отколкото да сменя името си.

Разсъмна се и По Икиндия не забеляза къде изчезна неговата любима звезда. Дълго гледа по небето, пита и разпитва, но тя сякаш беше потънала вдън небе. А слънцето беше още много далече, за да го пита за такива неща. Трябваше цяла сутрин да вика, за да стигне гласът му до него.

Когато реши да тръгне, едва не се спъна. Колкото и да повдигаше левия си кокил, той не се помръдваше. Опита и с десния — същата работа. Сякаш бяха заковани в земята. И без малко да се пльосне във вира на Криволичи.

— Бре, Чандакарман — каза той нещо на староиндийски. — Аз съм един Вараручи, а ето каква работа ми се случи!

Ставаше дума за едно много зло същество и че той — По Икиндия — е склонен да изпълни всякакви желания само и само да го пусне.

— Хей — викна той отново към земята, — да не си Джалапада, който само край водата напада?

Пак никой не отговори. По Икиндия се опита да тръгне, но веднага разбра, че това е невъзможно. В същия миг отдолу долетя двугласо желание:

— Слез… Слез при нас и ще видиш кои сме!

Много магии знаеше По Икиндия. От вещици и вампири разбираше. И със змии говореше. Но не беше срещал същество, което да говори на два гласа.

Беше много високо, за да разбере какво става долу.

— Пусни поне единия ми кокил, за да мога да сляза по другия.

Разбра, че и оня долу е Вараручи, готов да изпълни всяко желание, каквото и да се случи.

Щом усети, че десният му крак е свободен, той го освободи от дървения прът, хвана се след това за левия и започна да слиза като по върлина: хоп, хоп, хоп.

Още нестъпил на земята, той падна в прегръдките на Чан и Чун.

— Мили татко — викаха те и така го прегръщаха, че едва не го задушиха, — мили татко, ние отново сме заедно.

— Чакайте, чакайте — молеше той, — прегръщайте ме първо единият, а след това другият; така — едновременно — ще ме задушите. Ох, ох… чакайте да си поема дъх. Ето, прегърни ме, Чан, а сега и ти, Чун.

Той поемаше дъх с пълни гърди и не можеше да им се нагледа. Не вярваше на очите си, че отново са при него.

Като ги милваше — единия с едната си ръка, а другия с другата, — той им каза нещо на староиндийски, но те не го разбраха. Още не знаеха добре този древен език. Помолиха го да повтори, но той ги поглади по бузите и каза:

— Нищо, нищо… когато пораснете — ще го научите. И всичко ще научите. Сами. Човек, докато е жив, трябва да се учи. Най-сладка е тази храна, която си добил с честен труд.

И той ги поведе към своя дом от черги, където им предложи да ядат колкото си искат: чер пипер и небет-шекер; кимиони и лимони; чай от лиани и банани; риба есетра, дълга два метра.