Йордан Милев
Бял облак в синия вир (6) (Приказна повест)

Пета глава
Слонът разплита всичко

Малко преди да станат тези удивителни събития, господин Червените ботуши, прибрал ботушите си под мишница, летеше блажено по небето.

Разтвореше ли криле — забравяше всичко.

— От високо светът изглежда по-друг! — каза Надраго Сърце. — Синее. Аз си мислех, че е зелен.

„Така е! — искаше да каже щъркелът. — Всеки има свой поглед за него!“

Но къде се е видяло жаба да млъкне. Ту го хвалеше, че лети като гълъб, ту му разказваше врели-некипели, които го унасяха в сън.

— През ланина година…

— Каква е тази ланина година? — попита той през зъби.

Тя се поправи:

— През миналата година всеки пръв танц беше наш.

Господин съветникът не издържа. Понесен от спомени, с широко отворен клюн той каза:

— Така е! Така е!

Нещо цопна край двамата братовчеди. Те подскочиха от страх.

— Олеле-мале, хванаха ни! — извика Инат и хукна да бяга.

— Кой ни е хванал, не бой се! — успокои го Вари го-Печи го, който забеляза, че това, което цопна във вира край тях, не беше никакъв царски гвардеец, а Надраго Сърце.

Инат спря. Вдигна далекогледа и го насочи към цар Фе. Той викаше ядосано, размахваше телефонната слушалка. Мар се въртеше като побъркан.

Насочи своя далекоглед и Вари го-Печи го. Беше му интересно да наблюдава всичко през лупа.

Вчера, когато малкото щъркелче им предложи последното перо от опашката си, те не се забавиха да направят това, което беше казано. Инат го взе, размаха го и започна: „Щърко, щърко дългокрак…“

Техният приятел долетя. Тогава веднага му поискаха два далекогледа, с които наблюдаваха сега какво става покрай цар Фе.

— Бре, да му се не види — вайкаше се Мар от другата страна на блатото, — не стига, че ни наблюдават, но и нещо ни плетат!

— На кука ли? — попита Фе.

— Нашите неприятели ни плетат нещо — повтори Мар.

— Как! — ядоса се Фе. — Нали забраних в цялото царство да се плете с дървени игли.

Мар се изпоти, докато обясни:

— Когато те наблюдават отдалече, значи, че нещо са ти намислили.

Фе не се предаваше:

— У нас вече никой не носи такива чорапи. Ходят само с полонови. Попитай Първия ми съветник — и той това ще ти каже! А ти — плетат, та плетат.

— Царю! — обади се Мар. По гласа му личеше, че се моли: — Не по-лонови, а най-лонови… Трябва да изпратим съдията да разузнае — нали затова е съдия: да прецени точно какво става и какво трябва да се прави.

А сега да се върнем отново при Инат и Вари го-Печи го.

Господин Червените ботуши продължи да лети, без да забележи, че Надраго Сърце вече лежеше във вира на двамата братовчеди. Той се издигаше нависоко, после падаше като топка надолу и държеше клюна си отворен. Толкова му беше приятно, че реши за миг да опъне и ботушите си: това беше особен полет, наречен „царски“, и той го правеше само когато беше сигурен, че го наблюдава Фе.

Този път царят не го забеляза, но и щъркелът не видя, че наближава телефонните жици, които опасваха двореца като тънки повои. Съветникът затвори очи, премижа от радост и… ги преплете до една.

— Какво е това — попита Инат, който се беше поуспокоил, че няма наблизо царски гвардейци, — нещо се белее като звезда на телефонните жици?

— Прилича на бяло знаме — каза Вари го-Печи го и задържа далекогледа си към него.

— Значи — разсъждаваше Инат, — някой е решил да се предаде още преди да е започнала войната.

— Той е страхливец!

— Може би е победен?

— Приятно е да преследваш победения враг.

— Победен или не — само страхливият се предава.

Добре, че се показа мишката.

— Какво спорите — намеси се тя, — какви знамена бълнувате! Не виждате ли, че това е царският съветник.

— Хайде де — не искаше да вярва Инат или просто му беше в характера да се противи, — може да е, а може и да не е!

— Че кой го кара да лети с отворен клюн? — забеляза Вари го-Печи го.

— Карат го, не карат го — това е. Ето как се объркват царските работи.

В същия миг, озадачен от появата на двата тайнствени далекогледа, цар Фе викаше в телефонната слушалка. Но каквито и звуци да издаваше, телефонът мълчеше като заспал. Оттам и оттук — ни звук.

Лалугера припълзя наблизо. Едва си поемаше дъх.

И той разказа накратко какво се беше случило с господин Червените ботуши.

Цар Фе зави от яд.

— А… — след това каза: — Бе… — и така щеше да изреди цялата азбука, ако изведнъж не му хрумна, че трябва само да ругае.

Той повтори толкова високо, че и двамата братовчеди го чуха:

— А… бе… този щърк защо не си затваря устата, когато лети, ами ме заплита като в кълчища? Цар ли съм, или пиле?

— Цар на царете! — реши да му угоди Мар.

Царят беше много разлютен:

— Няма какво да ме правиш на шахиншах… Повикай веднага слона… Точно бях решил и аз да се повеселя, както всички други, а ето че трябва да разплитам заплетени въпроси.

Държеше в ръцете си телефонната слушалка. Като по чудо тя проговори. Но всичко беше толкова объркано, че Фе не знаеше на кое къде да хване края.

— Научи ли? — питаше от дън земя някакъв глас.

— Нищо няма да науча! — отвръщаше му друг. — Когато стана ученичка, тогава ще научавам…

— Научи ли, че е дошъл индийският факир По Икиндия… Водел… две глави…

На Фе му стана ясно какви са тези две глави. И как могат да се водят.

Някакви други гласове прекъснаха този разговор:

— И тогава папагалът казал: ако не искаш да бъдеш папагал, не повтаряй всичко, каквото чуеш! Знанието зависи от учението, уважението — от делата, благополучието — от усърдието, наградата — от случая.

Царят се досети, че някой разказва приказки.

В слушалката продължи да шуми:

— … Ако едната кажела „а“, другата и тя казвала „а“. Никак не бързала да каже „бе“.

Това „а“ — „бе“ страшно ядоса царя. Той се развика:

— Хей, няма да си правиш шеги с мен! С цар шега не бива!

Никой не го чу. Затова пък той слушаше:

— Ето че пристигнах, ваше височество!

Да се чуе глас по жицата — това беше обяснимо, но как можеше да се пристигне по нея?

Цар Фе дълго щеше да се чуди, ако не беше забелязал, че пред него кротко стои слонът, огромен като планина. С две неща се занимаваше той: да гаси пожари и, макар и по-рядко, да разплита заплетени работи. В останалото време сладко хрупаше тревата край Криволичи и гледаше да е по-настрана от царя. Помнеше от баща си: „Бог високо, цар далеко — ето какво трябва да знаеш, скъпи синко!“

Баща му остана в далечните джунгли, а той тръгна по света да изкарва хляба си сам. „Така е по-сладък“ — казваше той, когато го питаха защо не си седи в къщи. Понякога добавяше: „Който е силен, може да живее навсякъде!“

— Заповядвам ти — нареди Фе — веднага да разплетеш всичко! Ще загинем без връзка със света! Някои ни наблюдават с далекогледи, дълги цял метър.

Без да разбере какво е това далекоглед, слонът тръгна към Криволичи. Не го беше страх от нищо. Имаше щедро сърце. Не задаваше излишни въпроси. А каквото вършеше, правеше го смело.

Той натопи хобота си в реката и дълго пи вода. После се запъти към оплетените ботуши на господин Първия съветник. Преди да започне работа, слонът каза:

— Хей, господине, стига си трептял като лист. А подпиши акта…

— Какво е това акт? — запита Инат, защото за първи път чуваше тази дума.

— Драги братовчеде, трябва ли всичко да ти обяснявам? Повече трябва да четеш. Тогава и повече ще знаеш.

Все пак Вари го-Печи го разказа, че когато се случи нещо лошо или някой наруши законите на царството, трябва да подпише, че наистина е извършил лошото.

— А който не знае да пише? — запита отново Инат.

— Той трябва да ходи на училище!

Тогава се обади господин Червените ботуши:

— Какъв акт да подпиша? Не виждаш ли, че съм се усукал като прежда, а ти ме караш да пиша!

Майсторът по разплитането на заплетените неща не каза нищо повече. Потопи хобота си в Криволичи. Насочи го нагоре. Пое дъх колкото една вихрушка. И към нещастния съветник полетя такъв воден гейзер, че баня като тази той нито помнеше, нито щеше да види.

Зън… зън… звъннаха жиците и всяка взе да си гледа работата. И да си знае думите.

Съветникът се изтърси като мокър щъркел, избърса ботушите си и първите му думи след това бяха:

— Къде си, скъпа?

— Тук съм… тук съм! — обади се от вира Надраго Сърце.

Зарадван, господин Червените ботуши кацна край брега, за да й поднесе горещите си извинения.

Винаги, когато изпуснеше някого от високо, дълго му се извиняваше.

Слонът набързо взе подписа. Забеляза за миг двамата братовчеди — искаше да ги запише за свидетели, — но вниманието му беше отвлечено от нещо, което цвърчеше в краката му. Беше мишлето. То отново търсеше и се заканваше на котката Черна. Когато го поръсиха с капчица вода, мишлето се зарадва:

— Добре, че най-после заваля. Не се живее в суша!

— Как се казваш? — поиска да го заговори слонът. Той обичаше да говори с такива, които са по-малки от него.

— Кой, аз ли? — цвръкна мишлето.

— Ти, приятелю.

— Името ми е Никакво. Едно нищо и никакво мишле.

— Че как така ще се наричаш Никакво! — чудеше се слонът. Хоботът му още не беше изсъхнал и блестеше под звездите като бамбук. — Може ли нещо да се нарича Нищо?

— Може, може — изписука мишлето. — Когато си малък, името ти няма никакво значение.

— Че как да няма значение? В едно староиндийско стихотворение, което помня от своя баща, се казва:

От словото се ражда слово,

а името — от имена.

Така от зърното отново

пораждат се зърна.

— Как тогава се обръщат към теб?

— Просто — мишле. И нищо повече. Ей, мишле… Или — ало, мишле… А царят ми вика: а-у, а-у, а-у, мишле. Да умреш от страх. Друг пък — милото ми мишле. Така е по-удобно. Без име.

— Как така?

— Така — продължи да си цвърчи мишлето. — Аз пък съм запомнил от дядо си, стария мустакат Мишок:

Макар и в къщи да са се родили,

вреда ни носят мишките и страх.

Към котките оставаме ний мили,

защото полза имаме от тях.

— Това не е точно така! — опита да се защити слонът, учуден, че и мишлето разбира от староиндийски стихове.

— Така е, така е! — продължи мишлето. — Нали тази дума по цял ден се повтаря от господин Червените ботуши. А що се отнася до мен, така е по-удобно. Без име. Друго е да се казваш Слон. Стъпваш от високо и хич не му мислиш кой ще ти попадне под краката.

Стана му много тъжно. Него, който беше толкова внимателен, че и муха не искаше да настъпи, винаги го смятаха за груб, понеже имаше огромен ръст.

А сърцето му беше по-нежно и от лотос.

И онези от вас, които по сърце приличат на него, нека повече не четат. Много чудесии и много мъки се изсипаха като дъжд след това.

Но кой можеше да предположи, че ще се случат?