Йордан Милев
Бял облак в синия вир (22) (Приказна повест)

Още няколко думи

Момченцето, което се казваше Жорко, притвори старата книга и разтърка с юмруче очите си.

Четеше или мечтаеше — не можеше да си спомни.

Наблизо пасяха овцете, пухкави и бели като къдели, а двете магарета сладко хрупаха бодил.

Шаро подскачаше и лаеше, без да знае защо. Навярно се радваше, че след неговия глас един шарен щъркел развяваше фистана си ту над единия, ту над другия бряг.

Жорко се обърна към реката. В този миг разбра, че до него се е сгушило сестричето му. Без малко да му каже „Чун“, но се сети, че има друго име.

— Ралица, ти ли си? — попита той.

— Ако ти не се казваш Чан, аз съм!

И двамата се загледаха към синия вир.

— Батко, какво е това? — попита тя. — Нещо се белее във водата.

Жорко отново разтърка очи. Наистина — върху дъното на вира сякаш бяха разцъфнали орхидеи.

— Това е сянката на щъркелчето-пощальон — досети се той, — от сутринта лети над нас.

Ралица огледа небето.

— Аз съм Белия облак! — чуха двамата, изненадани от пътника, легнал върху дъното на вира.

— Откъде идваш, накъде отиваш? — попита Ралица.

— Аз съм този, който търси приятели… С вас не е тъжно в това огромно небе…

— Ах, вие! — стресна ги един глас, познат и далечен.

Те се обърнаха удивени: насреща им с широки крачки идваше дядо им Мило със сърце, небето закрило. Краищата на неговите мустаци лежаха в торбата, преметната през рамо.

— Капитане! — радостно извика Ралица.

— Какъв капитан? — учуди се дядо й.

— Дядо — поправи се тя, — ти бил ли си някога капитан?

— Може да съм бил, а може и да не съм бил — отговори старецът.

Не разбра за какво ставаше дума.

— А някой да ти е връзвал мустаците за луната?

— Хайде пък сега…

— Моля ти се, дядо — обади се и Жорко, — бил ли си капитан?

— Нали ви казах — не на шега се разсърди той, — може да съм бил, а може и да не съм бил! Който морето сънува, ще го взема да плува по реки и океани сини, през земи и години.

— Гладна съм! — въздъхна Ралица.

Жорко бръкна в торбичката.

Нямаше нищо там.

— Бре, къде е изчезнала половината пита?

Наблизо Шаро махаше опашка.

— Вместо да четеш, каквото намериш в торбата, изяждаш всичко до кора — скара му се Жорко.

— Така е, когато не ме слушате… — обади се дядо им. — Колко пъти съм ви казвал, стане ли по икиндия — в къщи? И овцете да се издоят, и топло мляко да пиете.

Тримата си тръгнаха, след тях двете магарета, Шаро и овцете с бе-е.

Край реката остана само щъркелът.