Йордан Милев
Бял облак в синия вир (13) (Приказна повест)

Дванадесета глава
Чан и Чун се премятат през глави

Сега да се върнем няколко дни назад, за да разберем какво бяха препатили Чан и Чун от мига, когато цар Фе спомена думата „в дранголника!“

По Икиндия беше изпратен до входа на двореца и пуснат да се разхожда със своите кокили. Беше му тъжно да гледа празната шатра — какво представляваше тя без Чан и Чун! Децата надничаха в нея, дърпаха полите й, плезеха му се едновременно, сякаш искаха да кажат, че и те могат да бъдат сиамски близнаци. Правеха му разни фокуси, като мърдаха ушите си или мигаха едновременно. Но По Икиндия, опечален за Чан и Чун, не им обръщаше внимание. Качваше се на кокилите и тръгваше накъдето го теглеше сърцето. А тази посока беше към затвора.

Там го спираше Вълчо.

— Нито крачка напред! — каза той веднъж и започна да ръмжи и се къса. — Махай се или ще ти съдера крачола.

— Ти не можеш да го съдереш! — рече отвисоко По Икиндия. И се наведе, за да му посочи, че крачолът се намира три лакти над неговите уши.

Докато Вълчо ръмжеше и си губеше времето с празни закани, По Икиндия надничаше през зида — искаше да ги мерне с очите си, — но не ги забеляза: те лежаха затворени в най-тясната и най-дълбока килия.

Когато ги доведоха тук, Джав тракна резето, свали големия катинар и започна дълга реч — къде точно трябва да спят, да не вдигат шум, чукайки по стените, за да не безпокоят другите затворници. И след това — как да седят, колко пъти на ден да пият вода… Чан слушаше, слушаше и Чун, но накрая не го сдържа. Той промълви нещо на родния си език.

— Няма да ругаеш царя! — сряза го Джав. — Няма да го петниш!

— Той сам прави това! — намеси се Чан.

— Прави или не — това не е ваша работа… Но я кажи какво си приказва брат ти. Това беше една закана за убийството на нашия цар.

За да не приказва повече, Чан му преведе:

— Когато ти говореше как да правим това, как онова, моят брат каза:

Речта е хубава, щом е безкористна и гладка,

но дваж е по-прекрасна тя, когато е и кратка.

Все едно, че говореха на Джав за ланшния сняг.

Той превъртя ключа и седна пред вратата, като въздъхна облекчено:

— Така ви се пада! Да не се подигравате друг път с царя.

Минаха ден, два, три… Минаха четири дни… Чан и Чун престанаха да ядат: по-скоро нямаха какво да ядат, защото храната, която им поднасяше Джав, не беше за хора като тях. В нея нямаше чер пипер и небет-шекер; кимиони, лимони; чай от лиани и банани; риба естера, дълга два метра.

Така, в глад и мъки, прекараха до деня, когато ги посети цар Фе, преоблечен като скитник-бедняк. И никак не се знаеше как щеше да продължи всичко, ако не беше онова мяу-мяу, което провали царямониала на Фе при посещението му в затвора, замислено от неговия Башдиригент. Трябва сега да признаем, че тази идея — как да се преоблече и къде да отиде — му беше подсказана още преди години от Башдиригента, който тогава вместо да си дирижира работата, започна да учи царя какво да прави и как. А цар учи ли се на ум!

— Де да имам твоя акъл! — му каза тогава цар Фе.

Башдиригента му отговори:

— Когато човек е силен, не е нужно да бъде умен.

Какво се беше случило?

Край реката, впрегнати отново в царския долап, за да поливат градината на Фе, Инат и Вари го-Печи го не сядаха от сутрин до вечер. Но колкото и да работеха те, от ума не им излизаше, че едни други същества — Чан и Чун — се мъчат в царския затвор, че те имат нужда от помощ.

Но каква? Впрегнати в хамутите, с какво можеха да помогнат те?

По едно време Инат включи на заден ход. Включи и не направи нито крачка напред.

— Ти какво? — попита го братовчед му. — И ние ли искаш да отидем в затвора?

— Не! — отвърна Инат. — Сетих се нещо, но не мога да си спомня точно какво.

Инат беше добро магаре, нищо не забравяше, само че много трудно си го спомняше.

Нещо хубаво се въртеше в главата му. Леко и нежно. Бяло… Изведнъж той се удари с копитото по главата и изкрещя от радост.

— Сетих се, сетих се! — развика се той.

— Какво си се сетил? — попита братовчед му.

— Къде е перото?

— Кое перо?

— Това, което ни подари малкото щъркелче-пощальон… Спомняш ли си как казваше, че можем да му бъдем приятели. То търсеше приятели.

Пет минути мисли Вари го-Печи го. Накрая каза:

— О, спомних си… — И затича към папура.

Разгърна го. Увито в листа от лападец — като с кадифе, — пред очите на Инат трепна бялото перо, последното от опашката на щъркелчето-пощальон.

Инат го пое нежно, поглади го като нещо скъпо и каза:

Щърко, щърко дългокрак,

искаш ли да дойдеш пак,

искаш ли да тръгнеш с нас —

край реката Криволичи

твоя чуден поглед птичи

ни е нужен за компас.

Не мина и час и над реката се зададе едно малко бяло облаче, превързано с червена панделка през корема. То приближи, приближи… и тогава двамата братовчеди видяха, че пред тих стои щъркелчето-пощальон, което навсякъде имаше нужда от приятели.

— Ето ме при вас — каза то и три пъти се поклони: един път — на Инат, втория път — на Вари го-Печи го, а третия — на реката.

Щъркелите по тези места умееха да уважават всичко, което им беше скъпо.

Един през друг, надпреварвайки се и задъхано, двамата му разказаха всичко за бала — как техните далекогледи объркаха цялата история. След това — за цирка на индийския факир По Икиндия… и цялата дандания след това. А когато заговориха за Чан и Чун, в очите им блеснаха сълзи, по-бистри и от седеф.

— Как може да се помогне на Чан и Чун? — запитаха се те едновременно, макар и да не бяха сиамски близнаци. След това допълниха последователно:

— Може ли човек да бъде свободен, ако приятелят му е в затвора? — каза Инат.

Братовчед му завърши:

— Да си свободен — значи да имаш много приятели.

По-нататък нещата се развиха така:

Дълго обикаля щъркелчето-пощальон над високите затворнически зидове. Уж носеше писма, а разузнаваше как може да се влезе при Чан и Чун. Откъде?

Мина оттук, прелетя оттам — но затворът беше голям!

„Има само един начин! — помисли си то. — Това може да направи същество, което се провира.“

Тогава на помощ дойде мишлето Никакво. Уж нищо и никакво мишле, но и то можеше да помогне. Щъркелчето измисли хитър план за освобождаването на Чан и Чун. Той се състоеше в следното: вместо да се разхожда край Криволичи и да търси — не знам защо — котката Черна, мишлето трябваше да се провре под зида на затвора, да се доближи до килията на Чан и Чун и най-неочаквано да започне да мяука, когато вратата на килията им е отворена. Всички в тези земи знаеха от какво се страхуват царят и неговите тъмничари.

Трябва да признаем голямото умение на малкото мишле. То изпълни чудесно каквото му беше казано. Още повече, че започна да мяука в оня миг, когато беднякът-скитник — цар Фе — искаше да узнае от Чан и Чун какво мислят за него.

— Мяу-мяу — каза то, когато забеляза как хукнаха да бягат Джав и беднякът-скитник. — Мяу-мяу.

Нямаше по-неприятно за този цар и по-страшно от една котка, която не казва нищо особено, а мяука.

Чан и Чун само това чакаха. Като видяха, че Джав и цар Фе се изпариха като дим, хванаха се за ръце — дясната с лявата — и тръгнаха подир ситните стъпки на мишлето.

— О, мило мишле — благодареше му Чан, — ти не си никакво малко мишле. От днес нататък ти си едно Голямо мишле.

От радост те започнаха да се премятат през глави.