Йордан Милев
Бял облак в синия вир (19) (Приказна повест)

Осемнадесета глава
Двамата братовчеди включват на заден ход

Минаха няколко дена — тревожни и влажни. Настъпваше вече есента, изпълнена с тичане и викане:

— Война. Война с Този Дето Духа!

Понеже всеки ден играеха на война, децата помислиха, че това е нова игра, и чакаха мига, когато възрастните ще им разкажат как трябва да се играе. Но те поглаждаха дългите си бради, сучеха мустаци и казваха:

— Война с вятъра ли… Празна работа… Човек, като си няма работа, това върши.

Гвардейците тичаха — кой с кон, кой пеша, — прескачаха се един друг. Затова други добавяха:

— Тия пак започнаха да си играят на прескочикобила.

— Не — обаждаха се трети, — решили са да се надпрепускат в кушия.

— Защо се е скарал с вятъра? — зачуди се Инат, когато чу, че царят е обявил такава война. — Какво му пречи?

Вари го-Печи го не отговори. Идеше му да каже: „Не знам, знам само, че от това водно колело ми дойде до шия!“, но си замълча.

Бяла точка се показа в небето, след това започна да расте, стана колкото бяла кърпичка, поръбена с червена везба.

— Хей, братко — обърна се той към Инат, — да не би милият облак, който изплака душата си от мъка, да се връща отново при нас!

Инат погледна към дъба, после пак към небето. Беше към обед и слънцето му пречеше да разбере какво е.

Ех, да знаете колко голяма беше радостта им, когато край тях кацна малкото щъркелче-пощальон и заплака със сълзи, а седеф и бисер закапаха към вира!

— Няма ги, няма ги вече! — хълцаше щъркелчето. — Няма ги вече нашите приятели.

— Кои? — зачудиха се едновременно и двамата.

— Нашите мили приятели Чан и Чун!

Инат и Вари го-Печи го също наведоха глави. Нещо им залютя на очите. Много дни ги беше пекло слънцето, но те не помнеха да са усещали такава горещина в сърцето си. Видяха ги само два пъти — дотогава само бяха чували за тях, — но веднага разбраха, че са добри и нещастни.

— А за къде заминаха? — попита Вари го-Печи го.

— При хората, които вярват в чудеса! — отвърна щъркелчето и избърса с крило последната сълза, която не искаше да се удави във вира.

— Трябва да включим на заден ход! — каза Инат. — Време е.

— Какво значи това? — попита щъркелчето, защото беше още малко и нищо не разбираше от техника.

Вари го-Печи го му обясни!

— Да включиш на заден ход, значи да вършиш работи, които на теб харесват, а не само да играеш по чужда гайда.

— Цар Фе свири ли на гайда? — учуди се щъркелчето, защото никога досега не беше го виждало да я надува. Та каква гайда имаше в двореца, но обикновено на нея свиреше Мар, и то по ноти, научени в други страни.

— Включвайте, приятели, включвайте! — повтори Инат.

— И за мен ли се отнася? — попита щъркелчето-пощальон.

— И за теб, и за всички.

— Но аз не мога, аз летя… Не мога да летя обратно. При вас е по-друго.

— Ти можеш да летиш, където ти видят очите! — каза Инат и показа небето. — Там няма посоки. Всички са еднакви.

— А не само да разнасяш писма — допълни неговият братовчед.

— Ох, че съм забраванко — сепна се то, — за какво бях дошло, за какво се разприказвах.

То повдигна дясното си крило и оттам падна малък бял плик с кратък надпис: „За двамата братовчеди.“ Точно под него някой беше написал със същите букви: „За двамата братовчеди.“

„Сигурно е забравил, че е надписал писмото, и затова втори път е направил това!“ — помисли Инат.

Щъркелчето улови погледи му, разбра за какво мисли и каза:

— То е от двама души и е за двама.

— От кои? — попита Инат.

— От Чан и Чун.

Двамата взеха писмото и го държаха с радост по няколко минути — първо Инат, а след това и Вари го-Печи го. Не го отвориха, докато щъркелчето не им каза:

— Довиждане! Бъдете живи и здрави…

— Довиждане, довиждане — отвърнаха те, — ти ни донесе такава радост!

— Как се казваше това, което трябваше да включа? — попита щъркелчето, когато вече разкъса въздуха.

— На заден ход — обади се отдолу Инат.

— Сега как летя? Вижда ли се отдолу?

— Сега летиш, както ти казва сърцето.

— Не ни забравяй! — чу се и друг глас от земята.

— И мен! — изписука нещо край тях.

Те се обърнаха с изненада. Край тях стоеше мишлето Никакво. Малко, пухкавичко, с умни очи и много подвижна опашка. Докато да се обърнат пак, щъркелчето се стопи в небето — отлетя където му види сърцето.

— Какво ви донесе то? — попита мишлето.

— Писмо от Чан и Чун.

— А ти откъде видя?

— Бях тръгнало напред, но като чух за какво си говорите, реших да опитам и аз назад.

— И как ти се струва? — попита Инат.

— Не е много лошо — отвърна мишлето. — Особено когато трябва да се върнеш при приятели.

— Чети! — каза Инат на Вари го-Печи го и му подаде писмото.

— Забравил съм си очилата — отвърна той.

Изчерви се от лъжата, която каза. Вярно, знаеше да чете, но от много работа забрави всичко… Мислеше, че е време да тръгне пак на училище. Да работи се беше научил, сега трябваше да се научи и да чете.

Инат също не познаваше буквите. Като изрече, че и той си е забравил очилата, помоли мишлето да им прочете писмото на Чан и Чун.

То беше умно мишле и знаеше още от дядо си, стария Мишок, че когато го молят за хубави неща, не трябва да отказва. Взе плика, разпечата го и след като срича по няколко пъти по редовете, за да свикне със сиамския им диалект, прочете: „За Инат —

Където никой не те среща,

където няма поглед драг,

където няма дума веща —

да не пристъпва твоя крак!“

— А какво пише за мен? — попита Вари го-Печи го.

През това време Инат мислеше: „Колко умни са тези Чан и Чун! И колко много са ходили на училище, за да подредят писмото си така!“

— Какво пише за мен? — нямаше търпение братовчед му.

Мишлето прочете:

И не се впрягайте веднага,

не се превръщайте в глупци,

а като стари мъдреци

живейте както се полага!

Всичко му беше ясно, само това „не се впрягайте“ много го затрудни.

— Какво значи то? — попита той.

— Много неща! — отговори Инат като индийски философ. — Да не се впрягаш в колелото на цар Фе, да не се впрягаш, когато носиш тежък самар, да не се впрягаш… да не се впрягаш… да не се впрягаш…

Инат повтори същото толкова пъти, че братовчед му го достраша да го попита: „И все пак какво значи то?“

Той беше от онези магарета, на които всичко трябва да се обяснява по няколко пъти. „Но като започна да уча, много да уча — това няма да се случва!“ — каза си той.

— Нали вече включихме на заден ход! — завърши обяснението си Инат. — Тръгваме назад!

— Къде? — трепна мишлето. То се страхуваше, че може да остане само. И още — никой досега не беше му дал едно бяло перо, с което да търси приятели. Дори още котката Черна не беше намерило и не знаеше дали щеше да се съгласи вместо да се мразят, да си играят на котка и мишка. — Къде?

— Назад!

— Където сме се родили.

— Назад!

— Да се родим втори път.

— И да правим това, което трябва да правим.

— Ще ме вземете ли и мен? — обърна се с натъжен поглед мишлето към Инат. Той отвърна:

— За мишле като теб винаги има място.

Край тях мина вятърът. Той завъртя такава весела ръченица, че и на тримата им мина през ума: „Много го интересува, че някой му е обявил война! Щом си силен — нищо няма значение.“