Йордан Милев
Бял облак в синия вир (8) (Приказна повест)

Седма глава
По Икиндия показва невиждано нещо

Голям страх изживяха двамата братовчеди.

Сгушени в папура, сърцата им щяха да се пръснат, когато дочуха, че цялата царска гвардия е хвърлена в претърсване на района. Никой не ги беше поканил и беше по-ясно от луната, че техните далекогледи, дълги по цял метър, бяха предизвикали голямата бъркотия на царския празник.

Още повече, че слонът беше вече разплел всичко заплетено.

Хукнаха да тичат, накъдето им видят очите. Бягаха и залягаха, крачеха и плачеха с душа, от скръб присвита, и риеха с копита. Когато нямаше вече къде да се дянат, призори забелязаха една огромна шатра, разгърнала шалварите си край двореца. Стори им се, че е купен сено.

— Ето го нашето скривалище! — каза Инат.

— Тук никой не може да ни открие — обади се и Вари го-Печи го.

Двамата се гмурнаха едновременно. Бяха страшно изморени. И заспаха непробудно като магарета, заровени в сено.

Цяла нощ По Икиндия обикаля по тези места, край къщи и колиби, надникна сред дворове и стаи. И все повтаряше; „Насам, насам, господа… ще видите невиждано нещо…“ А през това време неговите сиамски близнаци Чан Так и Чун Инак се търкаляха из широката шатра, която им служеше за дом и за място, където По Икиндия ги показваше на любопитните хора. По този начин изкарваше по някоя и друга пара, за да преживеят.

Когато се родиха Чан и Чун, баща им — богат и свадлив човек, но с евтин характер — поиска да ги хвърли в морето.

— Що за чудо е това — развика се той, — аз едва щях да изхранвам само един, а той взе, че се роди двоен. Значи трябва да харча два пъти повече… Да се удавят!

Дори и не искаше да чуе за сълзите на майка им.

Слугите ги понесоха към морето. И те бяха бедни, но имаха милостиви сърца. Чудеха се какво да измислят, за да ги оставят живи.

По това време по тези места минаваше По Икиндия. Всички в неговия род бяха магьосници, укротители на змии, заклинатели на огньове. Някои от тях гълтаха саби и ножове като памук. Ядяха чаши и паници. Други закусваха с ибрици.

Щом видя двамата близнаци, и като научи, че ще ги хвърлят в морето, той падна на колене и започна да се моли на староиндийски: „Морибилан, стиривиджан…“ Слугите се уплашиха. „Бог говори чрез неговата уста“ — си казаха те. И се разбягаха като ужилени от коприва.

— Скъпи мои! — каза По Икиндия.

— Чан!

— Чун! — обади се и брат му.

— От днес нататък вие ставате мои синове. Ще пътуваме и ще удивляваме хората. Понеже сте двойни, всяко дете ще ви обича двойно повече.

Чан и Чун пътуваха и лудуваха. Бяха радостни, че над главите си имат покрив.

Татко По Икиндия се грижеше за всичко останало.

Не се смущаваха, че трябва да се показват на познати и непознати. Ако единият си извадеше езика, и другият вършеше същото; щом Чан кажеше „а“, Чун не казваше „бе“.

Понякога, когато на Чан му се приспиваше, той молеше Чун: „Затвори си очите, че през тях минава светлина и не ми дава да заспя.“

Търколеше ли се единият, и другият трябваше да върши същото. А когато закусваше единият, другият, колкото и да не беше гладен, не можеше да устои пред всичките лакомства, които купуваше татко По Икиндия: черен пипер и небет-шекер; кимиони, лимони; чай от лиани; банани; риба есетра, дълга два метра.

А що се отнася до страх, тази дума хич и не искаха да чуят. Страхува ли се човек с две сърца и четири ръце! С четири души едновременно можеха да се борят.

И нямаше да се изплашат никога, ако, както си лежаха в леглото призори след царския бал, нещо не надигна чергата на шатрата. Показа се първо една умна глава с големи очи и уши, след това още една умна глава — със същите очи и уши…

— Олеле, тате — каза Чан, — това е чудовището Ракшаса с две глави, което иде да ни накаже за всичко лошо, което сме направили.

— Олеле, тате — повтори и Чун, — това е самият Брахма с две глави!

Каквото викаше единият, и другият го повтаряше като първолак.

Те се свиха в ъгъла, изгубиха гласовете си, можеха само да ръкомахат. Но към кого да отправят тези четири ръце, когато Брахма вече беше пристигнал. А татко По Икиндия го нямаше.

И така, привечер на първия ред край сцената в шатрата седна господин Червените ботуши. До него — сеньор Мар. Появиха се по-късно съдията — лалугер, Башдиригента, съдържателят на странноприемницата „Старата лисица“, чието име никой не помнеше вече и го наричаха Старата лисица, един учител с дървен господ в ръката си, щъркелчето-пощальон. Дойдоха и няколко царски особи от тези, които се бяха сгушили под трона. Те се бяха посъвзели от страх и сега бързаха да видят „невижданото чудо“.

Появи се и гвардейският взвод. Засвири музика. В шатрата на По Икиндия влезе цар Фе, съпроводен този път от тъмничаря Джав. Трябва да се признае, че Фе още се страхуваше от станалото на бала и за всеки случай покани Джав да бъде по-близо до него. Една от тъмниците беше пригодена за царско скривалище.

— Господа — каза По Икиндия, — който има очи, да гледа, който има уши, да слуша, че от слепи и глухи ми дойде до гуша. Нещо невиждано ще се покаже пред вас: двоен човек, две глави, четири ръце.

Цар Фе се обърна към своя Пръв съветник.

— Ех — въздъхна той, — де да имах и аз две глави: когато едната гледа, другата може да спи. Ако е глупава едната, другата ще бъде умна.

— Ваше височество — забеляза щъркелът, — не само това: когато две глави мислят едновременно, ще бъде по-добре за поданиците.

— Стига с тези поданици — смъмра го Фе, — да си гледат там работата, а ти виж как може да конфискуваме Чан и Чун.

— Как да ги конфискуваме! Какво е това конфискация?

— Искам да кажа… да им заповядаме да станат царски съветници. Представяш ли си царски съветник с две глави! За първи път на земята. Ако едната е глупава, поне в другата може да има малко ум.

Щъркелът се хвана за главата, но трябваше със съжаление да разбере, че му липсва втората.

— Това не може да стане — каза той.

— Защо? — попита царят.

— Защото По Икиндия за отмъщение веднага ще ни превърне на маймуни. Коя маймуна има нужда от умен съвет? — попита щъркелът.

Индийският факир прекъсна спора.

— Господа — каза той и отметна огненочервената черга, която служеше за завеса, — господа, ето ги пред вас Чан и Чун.

Факирът даже не погледна към тях. Беше сигурен, че всичко е в ред.

Но… нали казах да не четете повече. Стига!

Гостите устремиха очи. Що за чудо? Какъв ти Чан Так и Чун Инак! Лицата им се сториха странно познати. Бяха ги виждали някъде, но никой не искаше да се издаде, че не разбира от сиамски близнаци.

— Виждате ли, царю? — попита По Икиндия, който продължаваше да стои с гръб към сцената. — Ей сега единият ще каже „а“ и другият ще каже „а“.

Цар Фе, както знаете, седеше на първия ред и му се стори, че нещо го лъжат очите. Той се усъмни:

— Струва ми се, че съм късоглед. От толкова близо никога не съм наблюдавал.

— Ето ви един далекоглед! — каза По Икиндия.

Даде далекоглед и на господин Първия съветник.

Царят дълго се взира. Всички мълчаха и гледаха като онемели. Той сподели:

— Че тези близнаци си приличат като две магарета.

Взря се в далекогледа и царският съветник. Той потвърди:

— Царю, винаги забелязвате всичко точно… Та това са нашите две градински магарета — Инат и Вари го-Печи го.

Факирът се обърна светкавично. Наистина пред него дремеха две магарета. Помисли, че някой е омагьосал Чан и Чун. Изрече бързо: „Морибилан… стиривиджан…“

Този път магията не хвана.

Магаретата си останаха магарета.

Инат се събуди от настаналия шум. Сръга с копито братовчед си… В този миг рипнаха и близнаците. Размахаха се глави, ръце, копита. Хвръкнаха далекогледи.

Цар Фе не помнеше такава бъркотия. Нямаше да запомни. И такъв позор — да му показват две магарета като сиамски близнаци!

Невиждано нещо!