Йордан Милев
Бял облак в синия вир (14) (Приказна повест)

Тринадесета глава
Цар Фе насочва мислите си в права посока и разбира защо стават всички бъркотии

Още неуспял да се преоблече в царските си дрехи и да седне на трона, на Фе донесоха, че Чан и Чун са избягали от затвора. Не е необходимо да обясняваме, че това направи сеньор Мар. Както знаете вече, една от неговите задачи беше да надушва мислите на хората, да следи какво правят те.

— Изчезнали са, царю — каза Мар, — видели са ги как се премятат през глави и дим да ги няма.

— Какъв дим? — зачуди се Фе. — Пак ли някой е подпалил нещо?

— Дим да ги няма!

— Този шарлатанин По Икиндия да не е почнал да прави отново магии и да ги е превърнал на дим?

— Не, царю, така се казва — дим да ги няма! Видели ги само край затвора как се премятат през глави.

— Да се премятат и да ми се махат от главата. Де да имах и аз две глави — да видиш дали няма да се преметна.

— Вие сте прав — съгласи се Мар, — когато човек има само една глава и се преметне през нея, има опасност да му стане лошо.

— Колко дена им оставаха още да лежат? — попита пак Фе.

— Избягаха на осмия ден. Някакъв дрипльо се въртял пред килията и дрънкал врели-некипели.

Царят го изгледа с такъв страшен поглед, че Мар спря да дърдори за неща, за които не го питат.

Обади се Фе:

— Значи остават им още двадесет и два дена… Да им са халал. И без това килиите в нашите затвори са само за по един човек. Трябва ли само за тях сега да се впускаме в ненужно строителство. Откъде да им взема двойна килия?

— Може да се намери! — Мар реши, че трябва да подскаже някакво правилно царско решение. — Ако не може да се построи, можем да съборим стената между две килии и тогава — ето килия за сиамски близнаци.

— Сеньор Марколи — каза Фе, — когато посетих за първи път шатрата на индийския факир По Икиндия, той прочете следното стихотворение в моя чест. И досега то стои написано там на най-видно място. Ето го:

И нека да не е от род слугата, да не струва,

но уважаван ще е вред, у царя щом слугува.

Цар Фе го повтори — бавно и тържествено, — за да може Мар по-добре да го запомни.

— И затова аз казвам — завърши той: — за да бъдеш уважаван и ти, не ми предлагай неща, които не бива да правя.

— Ти всичко трябва да правиш, царю! — възпротиви се Мар. — Един цар може всичко да прави.

— Може всичко, но не и да разрушава. Той трябва да строи. Струва ли си — запита Фе — за нищо и никакви сиамски близнаци да разруша една стена от моите най-здрави неща?

Тази мисъл накара Фе да реши, че всички държавни работи трябва да извършва само в права посока.

— И още — подзе отново Фе, — сега не е ден да се занимавам със сиамски работи. След малко започва царямониалът.

Тази дума накара Мар набързо да се извини и да се изниже, както се казва при такива случаи, като попарен. Чуха се царските тръби, трополене на колела, но не и на коне. В царската каляска при тържествени случаи се впрягаха четирима гвардейци, а техните щъркови възможности позволяваха на царя да не пътува по прашните пътища, а да лети.

Така беше и сега. Пред входа на двореца стоеше царската каляска. До нея — Башдиригента. В минутите, когато царският оркестър не свиреше на бала или не репетираше нови песни в чест на Негово величество, Башдиригента дирижираше царската каляска.

— Заповядайте, царю! — каза Башдиригента и отвори вратата на каляската. — Първо левия крак, а след това десния.

Това допълнение той казваше винаги, защото понякога царят си объркваше крачката и вместо в каляската се намираше под колелата й. Гвардейците — колкото и да бяха се клели във вярност — се подплашваха, тръгваха в галоп и царят трябваше търпеливо да изчаква, докато върху него минат всичките колела.

Този път не се случи това. Гвардейците литнаха напред. Башдиригента заплющя с камшик над главите им.

Цар Фе седеше блажено в каляската и чакаше наближаването на мига, когато щеше да започне тържественият марш.

Пътуваха не повече от два часа. Гвардейците укротиха крилете си; Башдиригента каза тпр-тпр и след това няколко пъти: иш, иш, иш.

— Нали съм казал, когато започвам царямониала, да няма кокошки край мен! — забеляза Фе.

Отвърна господин Червените ботуши, който беше организирал посрещането и всичко останало:

— Тук няма никакви кокошки, царю! Оградихме още от вчера избата. Всичко е готово да ви посрещне.

— А какво значи това: иш, иш, иш?

— Особени башдиригентски знаци, господарю, които позволяват на гвардейците да се заковат на място.

Цар Фе забрави, че трябва да стъпи първо с левия крак, а след това с десния. И без малко да се намери под колелата на каляската, но за всеобща радост на присъствуващите тя беше спряла и той падна само в ръцете на своя Пръв съветник.

„Той винаги му е в ръцете!“ — помисли си един от гвардейците, но не посмя да го сподели с никого.

Помогнаха му да се изправи. Тръгна надолу. Към винарската изба.

Няколко пъти в месеца правеше така. Когато привършваха по-важните държавни работи, цар Фе сядаше в каляската и се насочваше към някоя винарска изба. Това на дворцов език означаваше царямониал.

Засвири музиката. Той се наведе, за да не се блъсне в дебелата греда, надвиснала над челото му. А след последното стъпало се изправи. Огледа с поглед всичко, строено пред него.

— Какъв ред, какъв порядък! — забеляза той.

Като по конец пред него лежаха прясно боядисани, стегнати в ламаринени обръчи бъчви, батлаци, бурета, качета, каци, делви, бутилки, грънци, паници и ибрици.

И всичко — до горе пълно с вино.

Някъде в дъното на избата видя съдържателя на „Старата лисица“. Все не можеше да си спомни името му. И понеже помнеше много добре името на кръчмата му, така се обръщаше и към него.

— Да дойде Старата лисица! — заповяда той.

Башдиригента даде съответния знак. Господин Първия съветник го изпълни в най-къс срок.

— Стара лисицо — обърна се към кръчмаря цар Фе, — не се свирай в края на царямониала, но я прочетете царския ми указ!

Намеси се господин Червените ботуши:

— Господарю — подшушна той, — указът трябва да се прочете накрая, а сега трябва да приемете парада.

— Готов съм! — съгласи се Фе.

Един от редките случаи, когато той се съгласяваше.

Оркестърът продължаваше да свири. А Старата лисица назоваваше една по една всяка бъчва: колко тона вино съдържа, от какво грозде е направено то, на кой баир е расло.

В този миг Фе дълбокомислено забеляза:

— Напразно някои казват: що ти трябва на баир лозе!

— Напразно!

— Напразно!

— Така е! — чуха се няколко одобрителни гласа.

— А виното в тази бъчва — каза съдържателят на „Старата лисица“ — е направено от един по-особен сорт грозде…

— Кучешко! — каза на ухото му Башдиригента.

Фе се спря.

— Четете! — заповяда той.

Кръчмарят разгърна големия царски свитък, изкашля се два пъти, за да не прекъсва по време на четенето, и започна тържествено:

„Аз, цар Фе… всемогъщ, един и същ… заповядвам: от днес нататък и во веки веков виното да ми се поднася не в чаши, бурета, а направо — в бъчви!“

Той наистина вдигна една бъчва и я изпи до дъно. Натовариха го в каляската, без да го подсещат с кой крак най-напред трябва да стъпи. Фе захърка. Когато се събуди на трона си, извика своя Пръв съветник и каза:

— Сега всичко ми е ясно.

Господин Червените ботуши беше сигурен, че поне в този миг още не всичко му се е прояснило в ума, но не искаше да му противоречи. При това навън отдавна се беше мръкнало.

— Сега всичко ми е ясно! — повтори Фе.

Като царски съветник, и то Пръв, все пак господин съветникът трябваше да попита за какво става дума.

— Сега ми е ясно — продължаваше да си говори царят — защо стават толкова много бъркотии в моето царство!

Червените ботуши застана мирно.

— Няма заплетена работа в царството — каза той, — която нашият слон да не може да разплете.

А царят, сякаш и не е чул, продължаваше да си говори същото, като започваше пак отначало:

— Сега вече ми е ясно защо в моето царство стават толкова бъркотии!

— Защо? — попита съветникът.

Това беше царско откритие, което накара господин Червените ботуши дълбоко да се замисли.

— Ако се родиш в гората — приказваше Фе, — ще бъдеш чам, бук, дъб. Но представяш ли си, скъпи съветнико: ако лисиците започнат да се кръщават вълци, а вълците — лисици, в света ще стане една такава бъркотия, та няма да може никой да разбере: вълк ли среща по пътя си, или лалугер?

— Кой ме вика? — чу се зад вратата.

Това беше гласът на съдията — лалугер, който имаше една слабост, от която не се отучи до края на живота си: обичаше да подслушва.

Никой не му обърна внимание. За господин Първия съветник беше ясно, че трябва да се свика тронният съвет.