Йордан Милев
Бял облак в синия вир (4) (Приказна повест)

Трета глава
В която царят играе шах, а щъркелчето-пощальон подарява последното перо от своята опашка

Цар Фе се събуди в двореца и сладко се облиза. Езикът му висеше като пешкир.

Какво ли сънува тази нощ? Напрягаше ума си, но нищо не можеше да си спомни.

Той тръсна глава. По дяволите! Длъжен ли е един цар да помни, когато за това си има помощници! И седна пред шахматната дъска. Обичаше да играе сам.

Пред вратата се чу потракване на ботуши. Веднага се досети кой е. Когато откри щъркела в блатото и реши да го назначи за пръв съветник, последният каза: „Царю, аз съм бос, можеш ли да имаш такъв съветник?“ „Вярно е, че си бос — отвърна му тогава, — но си дългокрак. Можеш с широки крачки да изпълняваш заповедите ми. Освен това ми харесваш: гледаш от високо.“ А оня упорствуваше: „Но аз съм бос, нямам ботуши, нямам сабя.“ „Щом служиш на царя, всичко ще имаш!“

— Влез! — каза цар Фе.

Вратата се отвори. Господин Първия съветник се поклони и поднесе своите почитания:

— Трак-трак, трак-трак!

„Пак-пак, пак-пак“ — искаше да каже царят, но се сдържа. Пък и нямаше време, защото черният кон се беше устремил към бялата царица. Изрече само по навик:

— И какво стана след това?

Това беше въпросът, след който Първия съветник започваше да разказва за своето есенно пътуване до остров Крокодил. Едва ли имаше някой в царството, който да не знаеше тази история.

— … По суша ми беше лесно — каза Първия съветник, — но по море — страшна работа. Трябваше да вия гнездо върху комина на кораба. Есенният вятър надуваше своята гайда. Чакаше ме слънцето на остров Крокодил.

— Бре, какво ми пуши в каютата! — зачуди се веднъж капитанът, който управляваше кораба с мустаците си.

— Сигурно боцманът си е забравил лулата — подсети го помощникът му. Той имаше длъжност помощник-капитан и понеже беше добър моряк, отговаряше само когато го питаха. Четеше много, защото знаеше: пропадат знанията без дело, пропада човекът без знания, потъва корабът без капитан.

Двамата затарашуваха по пода, обърнаха леглото, на което спеше капитанът, разглобиха компаса. Стрелката тутакси отлетя на север като лястовичка.

Нямаше никаква лула.

— Капитане, капитане! — викна през това време боцманът. — Пускай котвата. Навлезли сме в морето на мъглите.

— Какви са тези мъгли? — недоумяваше капитанът.

— И аз не знам — сви рамене боцманът и дойде да отвърже от кормилото мустаците на капитана, — навярно скоро ще ни нападне някой ураган. Току-виж сме се блъснали в остров Крокодил.

Тримата се защураха объркани по палубата. Щяха още дълго да се щурат, ако капитанът не беше забелязал моя пъстър фистан над комина.

— Хей, готованко — кресна той, — ти ли си запушил комина? Ще се задушим от дима.

— Шах! — каза цар Фе и радостно потри ръце. Скоро царицата щеше да падне в плен.

Щъркелът продължи:

— Капитанът така се закашля, че корабът се разлюля два градуса северна ширина. Престорих се, че не чувам.

Капитанът взе капитанската тръба и викна колкото тръбата му държи:

— Да се махаш оттам, ще ти скъсам ушите!

Ядосах се и отговорих:

— Аз да не съм непослушно дете, че ще ми скъсаш ушите? Можеш само да ме оскубеш!

Капитанът продължи да вика:

— Къде си видял на корабен комин гнездо да се прави? Ще загинем от пушек. Не виждам кой мустак да засуча.

Отново се провикнах:

— А откъде да знам, че това е кораб; помислих, че е бяла къща, която плува в морето!…

— Шах! — не се стърпя цар Фе. На царски език това означава „Стига!“ И много пъти той го бе прекъсвал точно на това място.

— Царю — каза Първия съветник, — нетърпимо е да наблюдаваш игра на шах, когато е забранено да подсказваш!

В разгара на тази шахматна битка Инат, впрегнат в градинарското колело, напрягаше уши, замислен за котката Черна. Къде ли да я открие? Защо мишката иска да я изяде?

— Сигурно някъде лежи по гръб — каза Вари го-Печи го.

— Котка по гръб не лежи — обади се братовчед му. И на свой ред попита: — А защо името на царя е от две букви?

— За удобство — отговори другият, — когато се казваш Фе, можеш по-лесно да офейкаш, ако ти се случи нещо лошо. Или ако нямаш време да си кажеш името…

Двамата прекъснаха този спор, защото нещо изтрака над главите им. „Бре — заключи Инат, — още някой дъб е отишъл по дяволите!“

Спряха. Погледнаха към небето. Нямаше никакъв облак. Само щъркелчето-пощальон беше се изправило над дъба и переше с клюна си като с автомат.

— Добър ден! Добър ден! Добър ден!

Това беше неговият щърков поздрав към тях.

— Хей, къде толкова рано? — попита Инат.

— Разнасям покани за бала… — каза щъркелчето. Двамата замълчаха. Дори Вари го-Печи го си помисли, че става дума за бала слама, и без малко да запита: „А мигар други ядат такова нещо?“, но не продума.

— О, че сте недосетливи — разсмя се щъркелчето, — цар Фе устройва бал.

— Какво е това бал? — не можеше да си спомни Инат.

— Особен празник в царското блато. Един път в месеца.

Инат искаше да запита: „А какво прави през останалото време?“, но добави:

— За нас няма ли покани?

— Не! Вие може само да го наблюдавате.

… Харесваха му и двамата. Колкото и да бяха тежки хамутите им, стори му се, че са кротки и добри и винаги говорят само истината.

„Бедните — помисли си царският раздавач, — те не могат да хвърчат като мене, но са умни и честни. Пък и на земята има толкова хубави неща…“

До гуша му беше дошло да разнася само царски покани — днес за бал, утре за лов. Понякога му се искаше да захвърли всичко в някой комин на кораб, за който постоянно разказваше баща му — вече се досещате, че става дума за господин Червените ботуши, — но то никога не видя такъв. И пак разнасяше царската поща, а бързите телеграми изпращаше по клюновата азбука.

Каза им, преди да отлети:

— Само с добри и честни същества можеш да бъдеш приятел. А такива винаги си правят подаръци.

— Ние сме бедни… Нямаме какво да ти подарим! — почти едновременно извикаха те.

— Аз ще ви подаря.

— Ние също търсим приятели — обади се натъжено Инат. — Имаше един Облак, който плуваше сам в небето и търсеше приятели. Но този клонест дъб го закачи. Толкова сълзи проля, че не остана нищо от него. Твоят баща, господин Първия съветник, сряза ръкава му.

Щъркелчето се засрами. Клюнът му почервеня още повече. Усети, че ще заплаче, затова побърза да каже:

— Ето ви едно малко перо. Последното от моята опашка. Толкова много раздадох, а никой не ме повика до днес. Потрябвам ли ви, размахайте го и кажете:

Щърко, щърко дългокрак,

искаш ли да дойдеш пак,

искаш ли да тръгнеш с нас —

край реката Криволичи

твоя чуден полет птичи

ни е нужен за компас.

И аз веднага ще дойда.

— Какво е това компас? — попита Инат, когато белият раздавач се изгуби от погледа им.

— Компас ли? — повтори Вари го-Печи го, защото и той гледаше как една бяла точка се стопява под слънцето. — Не съм виждал какво е, но съм чувал, че когато тръгнеш на път, той е най-верният от всички приятели. Никога няма да те заблуди.

— А на какъв език говори?

— Той не говори, а само с желязна ръка показва накъде да вървиш!

Докато Инат въздишаше и си представяше как върви след една невидима ръка, а конят на цар Фе беше пленил бялата царица, към двореца се приближи Мар. Там никой не му казваше чичо. Наричаха го „сеньор“, както беше пожелал, защото не можеше да търпи местното „господин“.

Сеньор Мар отговаряше пред царя за две неща: да надушва мислите на хората и да следи имената на новородените да не превишават по дължина с повече от две букви името на цар Фе. „Две и две прави четири — повтаряше Мар. — Който е щедър, не е нужно да е смел.“

— Царю! — каза той, като затвори вратата зад гърба си и падна на колене. Шахът беше прибран. — Четиридесет пъти режи и един път мери!

Това беше неговият поздрав, който много се харесваше на Фе. Той смяташе Мар за един от най-умните свои помощници.

Цар Фе нямаше какво да допълни. Мълчеше и господин Първия съветник.

— Мислят хората — каза Мар, — мислят даже и когато спят. Това наричат сънища.

— А какво мислят? — попита Фе.

— Не всяка мисъл мирише на добро.

Тук Фе шавна с опашка. Мар се доизказа:

— Някои мисли миришат на колендро.

— Сигурно някъде из царството вали град — досети се Фе. Той завърши с една мъдрост, научена от Мар: — Те ти глупост Спасовден!

— Така е, царю, ти — ден, ти — нощ! И с кръщаването всичко е в ред, само един Бе-е ни затрудни малко. Той наведе рога и каза: „Никога синът ми няма да се казва Ха — така му бяхме предложили, — да знаете колко ме интересува, че някакъв си дундест цар се казва Фе!“ После се изсмя: „Хо, да му се не види и глупавото име!“ Царският писар записа името на сина му: Ха-хо. А Лалугера — още по-просто: Хахо. Но Бе-е протестира: „Вие ще видите, господа, че синът ми не е никакъв Хахо, а едно напълно разумно същество!“ Трябваше да му изправим рогата, за да знае как се изпълняват царските заповеди. Ето защо аз винаги казвам: не се захващай за никаква работа, захванеш ли се — доведи я докрай!