Йордан Милев
Бял облак в синия вир (21) (Приказна повест)

Двадесета глава
През девет села в десетото. Начало вместо край

Двамата братовчеди вървяха вече няколко дена през девет села в десетото.

— Назад, братовчеде — казваше Инат, — по-смело, по-смело!

Това не беше никакво назад, а на техен братовчедски език означаваше: „Напред! Пълен напред!“

Зад тях вървеше мишлето Никакво. Толкова време бяха прекарали заедно! Колкото и ситни да бяха крачките му, то не искаше да ги остави.

— Не е ли време да те кръстим? — шегуваше се Инат.

— Да имаш собствено име! — упорствуваше и Вари го-Печи го.

А мишлето се смееше:

— Добре ми е и така. Никакво. Без име като че ли е по-добре. Никакъв свещеник не може да ти държи поименна сметка.

То се замечта:

— Представяте ли си, ако някой се казва Еди Как Си! При първия удобен случай могат да му кажат: Еди Как Си е много глупав. Или — Еди Как Си е голям шмекер. А когато си едно обикновено мишле без име, нито глупав, нито шмекер прилягат по род и число към теб. Не могат да ти кажат и Шушумига.

— Ти да не си се учило от Чан и Чун? — попита Инат.

— Никога! — отвърна мишлето.

— А с По Икиндия виждало ли си се?

— Само веднъж, когато вместо едно врабче аз излязох от шапката му, а той помисли, че е объркал магията. След това каза на врабчето да се покаже оттам, но то, горкото, толкова се беше уплашило от мен, че не посмя човката си да извади. Дори, да не повярваш, навря се в моята миша дупка… За какво ме разпитваш? — попита на свой ред мишлето.

Инат отвърна:

— Така ми приказваш, че сякаш и ти си от Индия.

— Оттам са моите прадеди — без много да се замисля, отговори то. — И цветът на лицето ми…

— Така е, така е — обади се щъркелчето, което летеше два метра над тях. — Трак-трак! — повтори то на родния си език.

Щъркелчето ги настигна по пътя и не пожела повече да се разделя с тях.

— И аз искам в десетото село! — каза то. — Щом ще бъда с приятели, за мен навсякъде е хубаво.

Тук трябва да признаем, че двамата братовчеди и мишлето първи се сетиха за него. Още когато отлиташе от тях, когато им даде писмото на Чан и Чун и до него долетя един глас: „Не ни забравяй!“, то разбра, че раздялата им не е за дълго. На другия ден, както си разнасяше пощата, долови далечно, но познато ехо:

Щърко, щърко дългокрак,

искаш ли да дойдеш пак,

искаш ли да тръгнеш с нас…

Ехото се загуби, но щъркелчето вече знаеше, че това са двамата братовчеди, в чиито гласове усещаше и гласчето на малкото мишле.

Полетя към тях, но не ги намери край водното колело. Погледна насам, прелетя натам и отново чу:

Край реката Криволичи

твоя чуден поглед птичи

ни е нужен за компас!

Те го викаха да бъдат заедно, да ги води със своя полет през девет села в десетото.

— Сигурно е много хубаво там? — питаше сега щъркелчето и просто не можеше да повярва, че няма вече да носи тежката царска поща.

„Без крила останах от нея“ — каза си то, защото никой не му отговори веднага.

Двамата братовчеди мислеха за друго. В главите им още се въртеше водното колело на цар Фе. Тогава, когато решиха да включат на заден ход, Инат каза на братовчед си:

— Не е ли време да завъртим колелото на нашия живот!

— Ти си прав! — отсече и Вари го-Печи го. — Какво ме интересуват мен — и той каза името си — разни Фетовци, Фаувци, та цял живот трябва да въртя глупавото колело на един цар! Пфу.

Той искаше да плюе по името на царя, но понеже откакто се беше родил имаше юзда в устата, успя да изплюе само нея.

Разкърши рамене и Инат. От щранговете му не остана и помен. Дори и не помисли, че ще спре водата, че ще пресъхне долапът и ще изчезнат жабите в него. Нека да мислят щъркелите, как ще живеят без тях!

— Братовчеде, братовчеде! — развика се изплашен Вари го-Печи го. — Какво правиш?

— Не виждаш ли?

— Виждам, но трудно мога да разбера какво губиш!

— Единственото, което губя, е това колело… Тръгвай, тръгвай с мен през девет села…

— В десетото!

И друг път Инат му беше говорил за него. Там, където щяха да останат във времето на приказките и щяха да си живеят свободни и радостни, и да имат много приятели.

Тогава той разкъса и хамута, който цял живот го беше стягал за шията, и тръгна след своя братовчед. Дойде и мишлето. Настигна ги щъркелчето. Преди да се мръкне на третия ден, огромен бял зъб светна на пътя.

— Олеле, това е носорог! — уплаши се мишлето. — Не ме е страх от зъба му, защото неговият врат е дебел и трудно може да се наведе; страхувам се да не ме стъпче. Той е много грубо същество.

Разнесе се такъв смях — гръмък и добродушен, — че четиримата веднага се досетиха: „Така добре може да се смее само слонът.“

— Аз съм, аз съм — превиваше се той от смях и пазеше единствения си зъб да не счупи и него, — където вие, там и аз!

След малко започна да хълца:

— Само че не мога да пристъпя, помогнете ми!

— Какво има? — попита щъркелчето.

— Нещо се е заплело в краката ми.

— Ох, кой ме дърпа? — обади се нечий глас, подобен на морска буря.

— Кой си ти? — отново попита щъркелчето и се издигна над тях, да разбере от високо нещата.

— Олеле, кой ми дърпа мустаците? — чу се същият глас.

Щъркелчето се насочи натам.

— Не ме ли познаваш? — обади се гласът. — Твоят баща, господин Първия съветник, пътува много пъти с моя кораб за остров Крокодил, а ти сега само се чудиш кой съм!

— Капитане — извика щъркелчето. — Капитане, ти ли си?

Двамата братовчеди, мишката и слонът се спотаиха учудени. Капитанът каза:

— Кое време сме днес? Кой цар царува?

— Времето сега е само наше!

— Значи, аз съм проседял тук едно царуване — продължи капитанът. — Така е, когато човек има дълги мустаци.

— Но какво се е случило? — не се сдържа мишлето.

— Какво ли? То не е за приказ. Реших и аз да ги среша веднъж, отвързах ги от кормилото на кораба и понеже ръцете ми държаха огромния мой гребен-непотребен, помолих боцмана да ги завърже отново…

— Е, и какво? — не се стърпяха другите.

— А той вместо за кормилото ги завързал за луната. Да управлявам облаците.

— Ами, не вярвам… Ти ни говориш за бабината къделя — обади се щъркелчето.

— Каква е пък сега тази бабина къделя? — каза на свой ред капитанът.

— Тази, от песента на мишлето:

Прела баба къделя,

прела цяла неделя

и се виждало вече

бабиното елече…

Но се мярнала мишката

и прекъснала нишката.

Прела баба, що прела,

па накрая запела:

— Нишко, нишко, къде си —

паяк ли се обеси,

или мойта унука

те заплете на кука?

— Съвсем не знам какво е станало с бабината къделя — каза капитанът, — но я ми помогнете да не вися всяка нощ, завързан за луната.

Смилиха се над него. Отвързаха мустаците му. Той благодари, засука ги на кравай, а това, което остана от тях, пъхна в една торба на гърба си и тръгна край брега на реката да търси своя кораб.

— Довиждане, капитане! — казаха те.

— Довиждане, довиждане! — отговори той и шавна с левия си мустак.

На моряшки език това означаваше: който морето сънува, ще го взема, да плува по реки и океани сини, през земи и години. С моряци като вас пет — пълен напред!

— Пълен напред! — повтори слонът и най-после успя да оправи стъпката си.

Мръкна се. Сводът посребря от звезди. Петимата легнаха да спят с песента на слона:

През гори и през ливади

двама братовчеди млади,

с мишката и чичо Слон,

с щъркелчето пощальон

тръгнаха да търсят нови

радости и са готови

да ти подадат ръка

утре, в други ден, сега.

Четиримата се разбудиха.

— Спете, спете — каза тихо той, — когато лежите по гръб и сте под открито небе, слушайте шепота на звездите.

— Къде е Вечерницата? — продума тихо мишлето.

— Ей там — каза чичо Слон и насочи белия си зъб към най-светлата звезда. — Гледа те право в очите. Не виждаш ли?

Разнесе се шепотът на друга песен, далечна и близка:

Ако някой е тъжен,

ако други е сам,

ако трети мечтае

за приятел голям…

Какво е това?

Това е песента на Белия облак.

Мишлето премигна и пак запита:

— А къде е Зорницата?