Бранди Толър
Опората (52)

Глава петдесет и първа
Ники

Не исках да му го призная, защото главата му вече бе прекалено високо вдигната, напомпана с его, но Паркър беше прав. Отиването в офиса ми помогна да държа съзнанието си върху работата. Бях сама в магазина и ако някой ме видеше, или ме чуеше би помислил, че съм луда жена, която говори на себе си, но говорих на детето ни всеки ден.

— Ако поискаш ще те науча как да свириш на пиано и може би на цигулка. До известна степен го мразех. — Засмях се. — Всичко ще бъде наред, малко момченце. Трябва да бъде.

По-късно подреждах витрината със своите корони, ленти, както и мои снимки от участието ми по конкурси през годините и се усмихнах. Държах рамка със снимка, когато бях коронована за Мис Холи Спрингс. Изглеждах страхотно. Тялото ми бе слабо и изглеждах убийствено в роклята, която Пърл уши за мен. Беше страхотен ден; такъв ден, беше и когато открих, че съм бременна. Мислих, че загубвайки това, означаваше, че загубвах всичко. Но сега изглеждаше толкова маловажно.

— Знаеш ли, малко момченце, може да ми оставиш гигантски стрии, ако просто се родиш на този свят здрав — умолявах го меко. Силно сътресение в долната част на корема ми ме накара да подскоча леко. През последните седмици усещах разни неща, но никога не са били достатъчно силни, за да различа дали бебето се движеше или просто… ами, газ. Но този път, нямах съмнение. Току-що усетих за първи път ритника на сина ми. Смеех се, докато тичах за телефона, който бях оставила върху импровизираното си бюро.

Написах на Паркър:

Току-що усетих ритника му!

— Благодаря ти, че ме накара да се усмихна, малко момченце! — казах на сина си, след като свалих телефона си, и преди да се върна към работата си, чувствайки се малко по-леко.

* * *

По-късно Паркър ми се обади и ме разпита за всяка малка подробност за ритника, което ме накара да се разсмея, защото… какви подробности да дам? Каза ми, че ще работи до късно, ще се срещне с някакви клиенти, които не могат да дойдат преди края на работното време. Затова около пет реших да му занеса вечеря. Ако работеше до късно, той имаше нужда да яде. Отбих се в закусвалнята за бързо хранене близо до офиса му и взех вечеря за двама. Реших, че бебето заслужаваше малко храна за удоволствие след седмицата, която преживяхме. Апетитните бургери, които купих за себе си, бяха супер за него.

Сградата с офиса на Паркър беше на четири етажа; фирмата му беше на последния етаж. Качих се с асансьора, носейки храната му, чудейки се дали не трябваше първо да се обадя. Клиентите можеха да са още с него. На кого да дам тогава тази храна?

Когато стигнах до четвъртия етаж, пристъпих навън и се огледах. Целият етаж беше тих, всички си бяха тръгнали за вечерта. Нямах представа къде бе кабинетът му и затова тръгнах наляво. Светлина се процеждаше от един кабинет в края на коридора и чух гласове. Бях на половината път, когато Паркър излезе от него, следван от много красива жена, облечена в убийствена черна рокля и черни токчета. Тъмната й коса бе начупена и имаше дълги черни мигли. Изглеждаха почти фалшиви, но не можех да кажа със сигурност. Аз също бях носила фалшиви мигли. Той държеше сакото си и куфарчето, но тя застана пред него, задържайки го на място.

— Ще отида от другата страна на улицата за питие. Искаш ли да се присъединиш към мен? — попита брюнетката и ме удари прилив на ревност. Коя, по дяволите, е тази мацка?

— Не съм кой знае какъв пияч — отговори Паркър, което си бе лъжа.

— Не си вечерял. Там приготвят хубава храна — добави тя.

Свих устни раздразнена. Добре, нищо все още не се е случило или казано, за да повишава нивото ми на ревност, но имах достатъчно. Фактът, че бях бременна, и се чувствах грозна, а тя бе красива и говореше на мъжа ми, бе достатъчно за извинение.

— Ще се погрижа за това — прекъснах ги аз, държейки чантата с храна, вървейки към тях. Очите на Паркър се стрелнаха към мен и се усмихна, и дори мисълта, че се опитвах да се държа твърдо, и да предявя претенциите си към него пред тази отчаяна жена, тази негова усмивка стигна до мен. Беше истинска. Бях извървяла дълъг път. След онази нощ вече не се съмнявах в предаността му към мен и затова му се усмихнах в отговор.

— Бейби мама — засия Паркър и извъртях очите си.

— Бейби тати — засиях в отговор.

— О, здравей — каза брюнетката, докато се обръщаше към мен. — Аз съм Лиан.

— Аз съм бейби мама — пошегувах се, докато се пресягах да се здрависам с нея. — Ники.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Жено, донесла си ми храна — промърмори Паркър и аз му подадох чантата, докато той се навеждаше, и ме целуваше. Когато отстъпи, се изненадах да видя Лиан как все още стоеше там, наблюдавайки ни. Това бе странно. Тя бе странна.

— Лиан, свободна си да си ходиш. Приятна вечер — каза Паркър.

Лиан се стегна и усмихна.

— На теб също. Беше ми приятно, Ники.

— На мен също — отговорих, докато обвивах ръка около тази на Паркър и облегнах глава на рамото му. Лиан се насочи към бюрото на няколко крачки и взе палтото и чантата си. Паркър ме поведе към кабинета си и затвори вратата.

Докато вървеше към бюрото си, той отвари чантата и надникна вътре.

— Къде е твоята храна?

— Бебето беше гладно — обясних аз. — Не можеше да изчака.

Паркър се засмя и седна в стола си. Самата аз се настаних на ъгъла на бюрото му с лице към него.

— Виждам.

— Е, коя е Лиан? — попитах аз, а ревността се усещаше силно в гласа ми. За негова чест Паркър извъртя очите си, сякаш споменаването на името й го дразнеше.

— Асистентката ми — промърмори той разсеяно, преди да захапе от бургера си и да изстене. — По дяволите, това е добро — каза той, дъвчейки.

— Тя е много хубава — отбелязах аз, опитвайки се да звуча нехайно и се провалих силно.

Паркър погледна към мен, бузите му бяха изпъкнали от храната в тях, а очите му блестяха.

— Сладка си, когато ревнуваш.

— Не ревнувам — настоях аз и бях горда със себе си, че не се вбесих.

— Не трябва. Тя е десет степени луда.

— Как така?

— Не знам. Кара ме да се чувствам неудобно. Уплашен съм да оставам сам с нея.

— Какво? — полуизсумтях-полуусмихнах се аз.

— Не знам. Както и да е, стига за нея — казах аз. — Как си, красивият кораб, който ще достави сина ми на света?

— Леле — казах сухо. — Това беше… романтично.

— Знам — съгласи се той, преди да пъхне последната хапка от бургера си в устата.

— Добре съм, предвид обстоятелствата.

Той се пресегна и притисна ръка към корема ми.

— Той ритна ли отново?

— Не. — И се усмихнах.

Наблюдавах как изражението му помръкваше, докато се взираше там, където бе ръката му. Мислите му се лутаха, чудейки се, как щяха да се развият нещата. В опита си да го задържа фокусиран върху позитивното добавих:

— Магазинът е почти готов, с изключение на пианото.

— Ще отидем този уикенд — успя да каже, след като преглътна. — Чувствам се зле, че все още не съм виждал мястото. Ще ме заведеш ли този уикенд?

— Ако този уикенд ме заведеш да взема пианото — пазарих се аз.

Той смачка обвивката от бургера и я хвърли в кошчето до бюрото.

— Пазариш се трудно, госпожице Рийз.

— Давам най-доброто от себе си, господин Хейс — отговорих.

Когато погледът му се впи в моя, лявата страна на устата му се изви, той се усмихна дяволито и почти можех да видя мислите, които си играеха със съзнанието му. Това име бе спусъкът и внезапно се почувствах много щастлива.

— Ако ме вземеш — добавих аз и се изхлузих от бюрото му — мога да ти обещая големи стимули.

Той бавно се избута назад от бюрото, наблюдавайки ме с гладни очи.

— Стимули?

Леко се отпуснах на колене и започнах да откопчавам колана му.

— О, да — уверих го аз, докато му давах моя най-добър невинен поглед. — Ще ти дам отлични стимули. Страстта ми за удовлетворение е толкова дълбока, че мога да те уверя, че ще бъдеш много задоволен.

— Как бих могъл да откажа подобно предложение? — отговори той и очите му започнаха да се присвиват.

Когато извадих ерекцията му, той изсъска, точно преди да я сложа в устата си и да я придърпам навътре, докато главичката не достигна до задната част на гърлото ми. Той изсумтя и просъска:

— Мамка му, Ники — последвано от леко подръпване на косата ми.