Бранди Толър
Опората (25)

Глава двадесет и четвърта
Ники

Отказвах да погледна към Еди, след като й обясних какво се случи между мен и Паркър през последните двадесет и четири часа. Знаех, че лицето й е на път да се раздели на две; толкова силно се усмихваше.

— Паркър ме впечатли — най-накрая каза тя. — А също и ти.

— Аз?

— Да, ти — потвърди тя. Ставайки от мястото си на масата, тя застана до мен на плота. — Ники Рийд усяда — подсмихна се тя.

— Ще видим как ще стане — изясних аз. — Трудно би се определило като усядане. — Отивайки към хладилника, грабнах две коли и се върнах на масата. Еди ме следваше. Знам, знам, знам. Не трябва да пия кола, напомних си. Но по една на ден… трябваше да я изпия. Трябваше или щях да умра. Може би не да умра, но нещо близо до това. Или щях да накарам всички около мен да поискат да го направя. Или ще поискам те да го направят.

— Но това е огромна стъпка — засия Еди.

— Това е… нещо — отговорих.

— И какъв е планът?

— За момента няма такъв — изсумтях. — Трябва да се преместя. Баща ми ултимативно ми каза, че освен, ако не се върна, пълзяща обратно при него, и не се извиня, той няма да ми помага. Това означава, че трябва да се преместя, и да си взема нова кола.

— Да се преместиш къде? — попита Еди, паникьосана. — Не и в Ню Йорк?

Усмихнах се леко. Мисълта, че мога да се преместя толкова далеч, я изплаши.

— Не, не искам да живея в Ню Йорк.

— Паркър знае ли това?

— Не — отговорих честно, преди да отпия от колата си.

— Мислиш ли, че той се ще премести тук?

— Нямам представа — въздъхнах аз. — Точно затова знам, че нещата няма да се получат.

— Не знаеш това — каза тя. — Виж мен и Костюмаря.

Е, тя имаше право.

— Но това е различно. Ти буквално не може да напуснеш Холи Спрингс.

— Не можех да продам фермата — каза тя.

— Не. Не можеше. Тази ферма е рожденото ти право. Тя е вградена в ДНК-то ти. Сигурна съм, че сърцето ти без нея ще спре да бие.

Еди се усмихна самодоволно и кимна веднъж.

— Знаеш ли, че се притеснявам за това?

— За кое? — попитах я аз, а веждите ми се сбърчиха.

— Ами, исках да съм с Костюмаря. Когато той си тръгна, бях толкова нещастна. Искам да кажа, вътрешностите ми ме боляха и той ми липсваше толкова силно. Но ако се откажех от фермата… щях да бъда също толкова нещастна.

Наведох се напред и потупах ръката й.

— Но той се върна и сега имате всичко. Имаш всичко, което заслужаваш, Еди.

— Да, така е — съгласи се тя. — Ами Костюмаря? Той изостави мечтите си заради мен. Никога няма да го признае, знам го, но знам, че дълбоко в себе си, той винаги ще се чуди… ами ако?

Това бе нещо, за което винаги се бе притеснявала, докато се влюбваше в Джон. Когато изникваше въпросът дали нещата между тях ще се получат, тя винаги спираше да го мисли. Мислих, че го бе преодоляла, но сега можех да видя, че не е.

— Еди, мисля, че всички живеем с ами ако. Сигурната съм, че и той, това е естествено. Но истински вярвам, че Джон няма и никога няма да изпитва съжаление, че се е върнал тук.

Тя поклати главата и се изправи в стола си.

— Радвам се, че двамата с Паркър ще опитате нещата да успеят. Само те моля, Ники, моля те… — Тя хвана ръката ми — опитай се наистина. Недей откача. Не всеки мъж ще те разочарова като баща ти. Паркър може и да обърка нещата, но се опитай и му дай кредит на доверие.

— Ще го направя — обещах й аз с колеблива усмивка.

— И ще се преместиш при нас — добави тя, докато се изправяше.

— Какво? — попитах аз, объркана. — Не. Не мога да направя това.

— Да, можеш — настоя тя. — Ще бъда само временно. Докато двамата с Паркър не решите какво ще правите. Майната му на баща ти.

— Еди, аз…

— Започни да прибираш багажа. Мога да взема Джоуи и Дирк да ни помогнат да преместим нещата ти.

— Мамка му — изсумтях.

Сега се налагаше да се преместя при най-добрата си приятелка и нейния бъдещ съпруг. Мисълта ме замая. Какво, по дяволите, ще правя сега? С конкурсите беше свършено. Парите на баща ми изчезнаха. Какво ще правя, за да печеля пари?

— Ники? — извика ме Еди, привличайки вниманието ми. — Спри.

— Да спра какво? — направих се на глупава.

— Ще го измислим. Точно сега се съсредоточи върху това да опаковаш вещите си, разбра ли?

— Добре — неохотно се съгласих аз. Еди Джеймс бе наистина мек човек, но можеше да бъде твърда, когато поискаше.