Бранди Толър
Опората (33)

Глава тридесет и втора
Ники

Ако трябва да съм честна, нямах идея какво да очаквам от тази вечер. Но Хейс бяха нищо друго освен невероятни. След като буквално олизах чинията си, не ми беше трудно да видя откъде Паркър беше получил своите изключителни готварски умения. Бог да благослови майка му, че го е научила на това. Разговорът по време на вечерята беше толкова… чудесен. Смеехме се и говорехме за всичко, от футбола до това Хейс да споделят истории за техните съседи, Мъмфрис, и враждата им за това, кой притежава ябълковото дърво, което разделя двата имота.

След вечеря помогнах на майка му да разчисти масата и заедно измихме съдовете. Тя ми разказа почти всяко невероятно нещо, което трябваше да знам за Паркър; той е такова добро момче, винаги помагал за всичко и винаги наглеждал малката си сестра, Мади.

Харесваше ми начинът, по който говореше за него. И също така изпитвах лека завист. Никога не съм имала това и никога нямаше да го имам. Но докато му завиждах, това също така направи сърцето ми щастливо. Паркър заслужаваше това. Той беше добър по всеки един възможен начин.

Сега бяхме във всекидневната и Адел, както майка му настоя да я наричам, се настани до мен, слагайки голяма кутия върху масичката за кафе пред нас. Паркър, който стоеше от дясната ми страна, изстена при вида й.

— Хайде де, мамо. Не тази вечер — помоли я той, карайки баща му да се засмее.

— О, това да не са снимки от детството на Паркър? — попитах аз, а веждите ми се повдигнаха от вълнението, което премина през мен. — Трябва да ги разгледам — засмях се аз.

— Споменах ли, че макар и красива, тя е свирепа и жестока? — заяви Паркър и той изсумтя, когато го ударих в стомаха с лакътя си.

— Спри, Паркър — цъкна Адел. — Тук има някои от моите най-ценни притежания.

— Исусе Христе — промърмори Паркър, докато се облягаше назад, и прокара ръка през лицето си. — Беше ми приятно да излизам с теб, Никол — пошегува се той.

Адел ме направляваше през всяка снимка, от ранна детска възраст до началното училище, докато не стигнахме гимназията, и не можех да спра да се смея. Държах до гърдите си снимката на пъпчивото лице на Паркър с метални скоби, опитвайки се да сдържа смеха си. Наистина се държах тъпо. Паркър седеше до мен, отпивайки уискито си, което баща му му беше дал.

— Госпожице Рийз, не всички в гимназията сме били кралици на красотата — промърмори Паркър.

— Ау… скъпи — засмях се, наведох се и целунах рамото му. Не се смея на теб. Смея се с теб.

Паркър присви устни в престорено раздразнение.

— Не съм сигурен, че усещането е такова — подсмихна се той. Бързо, той грабна снимката от мен и се изправи, държейки я над главата си, далеч от мен, след като аз се изправих и се опитах да си я взема обратно.

— Още един поглед и ще ти я върна — обещах аз. — Трябва да запаметя спомена, за да мога да си го припомням, когато имам лош ден.

— И да се посмееш за моя сметка? — попита той.

— Скобите ти са толкова сладки. Хайде, скъпи. Моля те.

— Няма начин — засмя се Паркър. — Няма да си правиш шеги със зъбите ми — каза той, с ужасна имитация на шотландски акцент.

— Но изглеждат толкова добре — поспорих аз.

Той погледна към снимката и после отново към мен.

— Нека просто се надяваме, че бебето ни ще има твоите прави зъби и звезден външен вид.

Смехът ми се изпари във въздуха, както и неговият, докато още веднъж Паркър по невнимание разкри, че ще имаме бебе. Добре, така или иначе, тази вечер щяхме да кажем на родителите му, но планът беше да бъде по-внимателно. Не просто да се пусне бомбата по невнимание. Стаята беше тиха, докато преместих погледа си от него, и след като поех дълбоко въздух, погледнах към родителите му, чиито вежди докосваха линията на косата им.

— Ами… — изсумтя Паркър, поклати глава, сложи ръцете си върху раменете ми, стискайки ги леко, за да ми каже: Започваме. — Ще ставате баба и дядо. — Той издаде звукова пауза. — Йееей… — Той остави последното да заглъхне.

Затворих очите си, за да избегна извъртането им. Този мъж. Боже.

Адел погледна към Алън и той се усмихна:

— Ще ставаш баба.

Адел се усмихна, докато срещаше погледа на съпруга си.

— Все още ли ще ме искаш, след като стана баба?

— Просто спри. Не започвай, мамо — помоли Паркър.

Аз вече се усмихвах.

— О, винаги съм искал да имам възможност да бъда с баба — измърка Алън.

— В името на всичко добро и свято, спрете с това — помоли ги Паркър, повдигайки ръце, за да покрие ушите си.

Сега се усмихвах толкова широко, че болеше. В този момент родителите му бяха най-любимите ми хора на света.

Алън се надигна и целуна Адел.

— Обичам те, жено.

Тя погледна нагоре към него, а очите й бяха изпълнени със сълзи, когато погледна от него към мен и Паркър.

— Бебчето ми ще има бебе.

Над рамото си погледнах към Паркър, той се усмихва и кимна веднъж, преди да обвие ръцете си около мен.

— Аз съм щастливец, мамо.

Възможно ли бе да бъде още по-съвършен? Искам да кажа, наистина? Адел се изправи, сега сълзите се стичаха надолу по лицето й, докато придърпваше Паркър и мен за голяма прегръдка. След това Алън ни прегърна двете. Прекарахме следващия половин час и нещо, обяснявайки им плановете си. Бяха въодушевени от преместването на Паркър обратно в Северна Каролина и Адел попита кога можем да отидем заедно да пазаруваме за бебето. Направо се задавих от тази мисъл. Не мислих, че вече съм готова за това. Борех се да измисля нещо в отговор. Каквото и да е. Но нищо не се появяваше.

— Скоро, мамо. Имаме известно време и има други неща, които първо трябва да осигурим — намеси се Паркър, спасявайки ме. Стиснах ръката му с благодарност.

Когато си тръгвахме, Адел ме прегърна силно.

— Знам, че вероятно си изплашена, знам, че аз бях — призна тя, карайки ме да се намръщя объркана. — Ако някога имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща — добави тя.

— Благодаря ти, Адел. Наистина го оценявам. Тази вечер всичко беше прекрасно. Хареса ми.

Тя целуна бузите ми и ме погледна с остър поглед.

— Може да бъдеш сигурна, че синът ми ще се грижи добре за теб. Ще готви за теб и ще разтрива краката ти. Уведоми ме, ако излезе от пътя.

— Скъпи, чу ли това? — усмихнах се, докато поглеждах към Паркър. — Разтриване на краката ми всеки ден или ще се обадя на майка ти.

Паркър въздъхна:

— Мамо. Виждала ли си краката й? Покрити са с брадавици, а ноктите й са жълти. Страхувам се за своето благополучие, ако бъда насилен да ги докосвам всеки ден.

Бутнах го в гърдите.

— Краката ми са съвършени — заявих аз.

— Тя също така злоупотребява. Спаси ме, мамо — шеговито изхленчи той.

Адел отметна глава назад и се разсмя, докато излизахме на верандата, и всички се засмяхме. Оставихме родителите му на верандата и те ни наблюдаваха, докато заминавахме, а ръцете им бяха обвити около кръста на другия. Осъзнах, че през целия си живот съм имала пари. Живяла съм заобиколена от лукс; скъпи коли, невероятни ваканции и най-хубавите дрехи, но никога не съм имала това, което имаше семейство Хейс. Те бяха по-богати от всичко, което някога съм виждала.