Бранди Толър
Опората (36)

Глава тридесет и пета
Паркър

— Съжалявам за контрабандата, човече — извини се Джон, преди да отпие от бирата си. Когато отидохме в стаичката открихме, че съдът беше празен.

— Напих се здраво в продължение на няколко нощи след като с Шарлот скъсахме. Следващият път, когато видя Смити ще взема още един — добави Джоуи.

Исках да го попитам за Шарлот, но реших да не го правя. Джоуи изглеждаше точно така както се чувствах аз; сякаш не искаше да говори за това.

— Е, вероятно е за добро — казах аз, повдигайки бирата си. — Бирата помогна.

Прекарахме следобеда пиейки бира и говорейки общи работи. Сега бяхме върху АТВ с много повече седалки, и шофирахме през имота. Джон не разпитваше за причината за спора ми с Ники и му бях благодарен за това. Просто се нуждаех от него да ми бъде приятел и да ме разсее, и точно това направи той.

Бяхме на хълма, когато забелязах Ники и Еди. Еди се прицелваше с пистолет и стреляше по буркани и кутии подредени върху пънове на около четиридесет крачки пред тях. Когато ни чуха, че се приближаваме, момичетата обърнаха главите си; Еди се усмихна, но Ники се извърна и скръсти ръцете си.

Джон спря АТВ-то и Еди подаде пистолета на Ники, посочи напред и й каза нещо, преди да се приближи до нас. Всички трябваше да спрем, когато Ники стреля един куршум и не улучи нищо.

— Здрасти, скъпа. — Джон се усмихна самодоволно, когато Еди скочи към него, целувайки го силно по устата.

— Здрасти. — Тя се усмихна. — Забавлявахте ли се днес, момчета?

— Заредихме се — казах аз, докато повдигах бутилката си за тост. След това посочих с брадичка към Ники и попитах: — Все още ли ми е ядосана?

Еди погледна към Ники, докато Ники стреля още веднъж и пропусна, а въпреки че не я чувах, можех да видя движението на устните й, докато мърмореше: Мамка му.

— Нека разберем — засмя се Джон, докато се изправяше. — Ники! — извика той. — Прави се, че тези кутии са топките на Паркър!

Ники дори и не погледна към нас. Тя сви рамене и ги отпусна, преди да стреля, улучвайки най-малката стъклена бутилка, разбивайки я на парчета. Джон се разсмя силно, удряйки ме по гърба, докато Еди извъртя очите си към него.

— Предполагам, че получи отговора на въпроса си — закиска се Джон.

— Ти си идиот — казах му аз.

— Нищо не е по-страшно от… — промърмори Джон, преди да отпие от бирата си.

— Мисля, че и двамата трябва да поговорите. Спокойно — каза Еди. — Защо да не се прибера с Костюмаря и Джоуи. Ти остани тук и обсъдете нещата. Може да докараш пикапа обратно.

— Тя има заредено оръжие — посочих аз. — Не съм сигурен, че това е добра идея. — Ники отново стреля, улучвайки кутия. — Прицелването й също се подобрява.

— По мои сметки на нея й остават още четири куршума. Изчакай.

Слязох от АТВ-то, а Еди се качи. Наблюдавах ги, докато те се отдалечаваха, страхувайки се от предстоящия разговор.

— Къде отидоха? — попита Ники зад мен, изкарвайки ми акъла. Пистолетът беше в ръката й отстрани, сочейки земята.

— Те… предполагам ни дадоха малко време — промърморих, докато разтривах врата си. Обръщайки се, тя се върна обратно до пикапа и сложи пистолета в кутията, която бе в багажника. Приближих се към нея, изчаквайки кутията да бъде заключена, преди да попитам: — Слушай… — започнах аз, но тя ме отряза.

— Съжалявам. Първо трябваше да говоря с теб. Не чувствах, че взимам пари от него… предполагам. Доверителният фонд е учреден от дядо ми.

Затворих очите си, чувствайки се като пълен идиот.

— Съжалявам, че осъдих всичко и провалих изненадата ти. Просто искам… да се грижа за теб. Искам да ти покажа, че мога.

— Паркър, знам, че можеш. Но това не означава, че ти единствен винаги трябва да се грижиш за нас. Аз също искам част от това.

Слънцето вече залязваше и не беше бързо се смрачаваше. Зимата наближаваше. Откакто се бях прибрал беше станало по-хладно. Ники облече якето си и осъзнах в действителност колко хладно бе. Предполагам, че бирата, която изпих днес, ме държеше стоплен.

— Слушай. Студено ти е, нека де се върнем в къщата.

Тя отвори устата си да каже нещо, но се спря и поклати глава, докато се обръщаше. Когато отвори вратата на шофьора не оспорих това тя да кара. Вече знаех, че щеше да бъде загуба на време. Плюс това бях изпил няколко бири. Не говорехме по целия път до къщата и тишината крещеше в ушите ми. Очевидно имахме нещо да кажем, защо тогава никой от нас не го казваше? Когато тя спря пикапа, преди да отвори вратата си и да излезе, аз хванах ръката й. Погледът й се сведе до мястото, където ръцете ни се съединяваха и остана там.

Когато зададох въпроса си гласът ми бе дрезгав:

— Добре ли сме?

По дяволите, ако трябваше да съм напълно искрен, аз все още бях ядосан. Но знаех, че тя не го беше направила умишлено, за да ме ядоса, или да ме нарани. Знаех, че се е опитвала да направи нещо добро.

Тя стисна ръката ми.

— Аз съм, ако и ти си.

След това тя издърпа ръката си от моята и излезе. Не бях сигурен как да разбирам това. Но реших, че тя имаше предвид просто да забравим случилото се, а това беше добре и за мен. Когато влязохме вътре, Еди и Джон вече се бяха преоблекли и ни чакаха на кухненската маса.

— Тази вечер отиваме да пием При Ърл. Вие двамата ще дойдете ли? — попита Еди.

Въпросителният поглед на Ники срещна моя.

— Звучи добре. — Присвих рамене. — Искаш ли да отидем? Не съм имал възможност да преживея доброто заведение познато като При Ърл — пошегувах се аз.

Ники изсумтя.

— Е, сега, след като ще прекарваш повече време в Холи Спрингс, трябва да поправим това веднага.