Бранди Толър
Опората (31)

Глава тридесета
Ники

— По кое време е интервюто ти? — попитах Паркър, докато стоях пред гардероба. След като дадох най-доброто от себе си, за да изчистя съзнанието му от това, което той нарече най-ужасната случка, случила се някога, поспахме малко по-дълго. Но сега беше време денят ни да започне.

— Около четири този следобед — отговори той. — Мисля, че може да дойдеш с мен.

— На интервюто ти?

— Наблизо има някои магазини. Помислих, че би могла да пазаруваш, докато свърша, а след това… мислих си, че тази вечер може да отидем да вечеряме в къщата на родителите ми. Живеят в Найтдейл. Може да им кажем за нас и за бебето, заедно.

Останах с лице към гардероба, надявайки се тревогата ми да не е очевидна. Той искаше да каже на родителите си. Той искаше аз да се срещна с родителите му.

— Сигурен ли си, че си готов да им кажеш?

Паркър леко се засмя, преди да се надигне от леглото и да застане зад мен.

— Права си. Трябва да изчакаме, докато детето ни не завърши гимназия, и тогава да им кажем.

— Добре, умнико — промърморих. — Може ли да ме обвиниш, че съм леко нервна? Не е, като че ли мина много добре, когато казах на баща ми.

— Баща ти е идиот — присмя се той. — Моите родители ще бъдат шокирани, но няма да те третират като боклук. — Тонът му беше гневен. Знаех, че сега мразеше баща ми. И баща ми също не беше мой любим човек, но той все още беше мой баща и ми беше трудно някой да говори по такъв начин за него. Но реших да не казвам нищо.

Паркър целуна рамото ми, докато ръцете му се обвиваха около кръста ми, и положи ръце върху корема ми. Все още едвам си личеше, но имаше забележима закръгленост на корема ми.

— Как се чувстваш? Забелязах, че вече нямаш сутрешно неразположение — посочи той.

— Да, от преди седмица и нещо, така че е много по-добре. Предполагам, че сега, след като съм минала първия триместър, ще бъде малко по-лесно.

— Мисля, че ще започне да ми липсва да си неразположена.

Извъртях врата си, за да мога да го погледна над рамото си, поглеждайки го с какво, по дяволите? поглед.

Той се засмя.

— Когато си неразположена си толкова сладка и уязвима. Позволяваш ми да се грижа за теб. Обикновено, ти си толкова… раздразнителна.

Плеснах ръката му.

— Моля? Не съм, идиот такъв — оспорих го аз.

Той се разсмя още повече.

— Все още не мога да повярвам, че малка част от теб и мен расте вътре в теб. Изглежда като магия, нали?

Поставих ръката си върху неговата и се усмихнах. Обичах колко влюбен бе в това приключение. Аз, все още не го усещах по този начин, и знаех, че бях истинска тъпачка заради това. Но, всеки ден, се чувствах малко по-добре заради това. Надявах се, че това означаваше нещо хубаво.

— Без рокли днес. Облечи нещо удобно. Моите хора са доста скромни — каза той.

— Добре — съгласих се аз.

Той целуна врата ми и се отдръпна, пляскайки дупето ми, докато се отдалечаваше.

— Шибано красива.