Бранди Толър
Опората (29)

Глава двадесет и осма глава
Ники

Той не ми позволи да карам до дома. Исках да споря с него, че бременността не означаваше, че съм инвалид, но прехапах езика си, защото честно, по някакъв начин ми харесваше, че се опитваше да се грижи за мен. Вниманието му бе насочено към мен. Голямата му ръка почиваше на бедрото ми, а аз повдигнах своята и бавно започнах да разтривам врата му.

— По дяволите, това е толкова хубаво — промърмори той. — Ники, имам някои добри новини.

— Наистина ли? — попитах го аз.

— Утре имам интервю. За малка кантора в Найтдейл.

— Това е страхотно — зарадвах се аз. Бях изненадана колко щастлива ме направи тази новина. Паркър ми беше липсвал и го исках тук. Да се опитваш да се „срещаш“ с някого, който никога не е наоколо, не беше много продуктивно в ситуацията ни. Но все още бях леко притеснена. Ужасена бях, че нещата щяха да се взривят в лицето ми. Но знаех, че трябваше да дам шанс на това. Никога досега не бях реагирала по този начин на мъж. Мислих за него много повече, отколкото бях склонна да призная, и знам, че това означаваше нещо.

Усмивката му ми каза, че бе доволен от реакцията ми, и това ме накара да се почувствам леко тъжна. Знаех, че той се притесняваше, че в негово отсъствие можех да се опитам да сложа край.

— Не е сигурна, но съм обнадежден — добави той.

Отдръпнах пръстите си от врата му и хванах ръката, която бе върху бедрото ми, и я целунах.

— Паркър, благодаря ти, че правиш това заради нас. Искам да кажа, има толкова много несигурност и ти просто скачаш с краката напред. Това означава за мен много.

Този път, той взе моята ръка и я целуна — топлият му дъх затанцува върху кожата ми.

— Не си напускала мислите ми от онзи уикенд, когато с Еди дойдохте в града. Дълбоко в себе си знаех, че това означаваше нещо. Боже, Ники. Ти ме… погълна. И не ми пука колко несигурно изглежда… за мен аз го чувствам правилно. Искам да знам всичко за теб. Искам да знам как обичаш да са приготвени яйцата ти и заглавието на любимата ти книга, и името на първото момче, което някога си целувала. Копнея за теб.

Заради думите му страните ми се изчервиха. Този мъж стигна до мен.

— Полусварени. „Където червеният папрат расте“ и Ланс Милтън — казах му аз.

— Беше ли добър?

— Какво? Романът ли?

— Не. Ланс. Беше ли добър целувач?

Засмях се.

— Бяхме на осем, затова той определено нямаше твоя опит.

— Пусна ли ти език? — подразни ме той. Засмя се, когато извади езика си, и го раздвижи неприятно.

Ударих го по крака. Изцъках неодобрително.

— Ужасен си. И не. Ланс беше малък джентълмен, не като някой, когото познавам.

Устата на Паркър се изви настрани, докато ръката му се плъзна нагоре по бедрото ми, докато не стигна до чатала ми. Той натисна твърдо и плъзна пръстите си в толкова леки и бавни кръгове, че преглътнах обратно хленченето, които исках да издам.

— Скъпа, аз съм джентълмен — настоя той — в повечето случай. Но когато стане дума за това… — И ръката му стисна по-силно, палецът му се зарови в горната част на бедрото ми, — аз съм шибан перверзник.

Не можех да отговоря. Бях прекалено заета да се отривам в ръката му, умолявайки за още… натиск, или каквото и да е, за да се освободи болката, която пулсираше там.

— Знаеш ли колко дяволски секси ме кара да се чувствам, знаейки, че аз съм първият мъж, който те е имал? — Той плъзна пръст под дантелата на бельото ми и потри клитора ми. — По дяволите, красива си. — Очите ми се отвориха и го видях как непрекъснато поглежда към мен и после към пътя. Той махна ръката си и я приближи до лицето си, вдишвайки дълбоко.

— Боже, миришеш добре. — След това той облиза пръстите си, приключи с още едно дълбоко вдишване, докато поклащаше главата си, повдигна задника си леко, за да намести ерекцията си, и след това сложи и двете си ръце върху волана.

Взираше се право напред.

— Защо аз? — попита внезапно той.

— Какво имаш предвид? — успях да кажа през замайването, в което ме остави. Той не ме накара да свърша и го мразех за това. Раздразнена.

— Защо ми я даде на мен?

Имаше предвид девствеността ми. Отмятайки косата си назад, я завъртях и я прехвърлих през рамото си.

— Била съм и с други мъже. — Той ме сряза с въпросителен поглед. — Очевидно, не сме правили секс, но съм правила други неща — поясних аз. — Но никога не успях да премина границите, които си бях поставила, и да извървя целия път. Не ми беше… не знам… моментът. Но с теб… всичко в мен реагира. Желаех те. С теб се чувствах по същия начин, но не и заради причините, които бяха с останалите мъже.

Той прокара ръка през разрошената си коса.

— Как така?

— С теб се притеснявах… — Изпуснах лек стон. Щях да звуча като малко момиченце, когато му кажа това. — Че ще си помислиш, че не съм достатъчно добра. Ти си много… опитен — довърших аз.

Той трепна при думите ми, но не започна да спори с мен…

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? — попита той.

— Да.

— Притеснявах се, че ще те изплаша. Исках да те накарам да се почувствах така, сякаш си специална, защото дори и преди онази нощ, преди месеци, когато дори едва те познавах, знаех, че ти си момичето, което ще остави следа.

— Радвам се, че беше ти — признах аз. — Независимо какво ще се случи, никога няма да съжалявам за онази нощ.

И това беше истината. Дори и с бебе на път, и цялата несигурност, онази нощ с Паркър беше невероятна.