Бранди Толър
Опората (51)

Глава петдесета
Ники

Защо в един от най-страшните и тъжни дни в живота ми, това че правех секс с Паркър, щеше да се запечата в съзнанието ми завинаги? Обзе ме чувство за любов, приемане и желание. Той бе зад мен, бавно движейки се в мен и извън мен в страстен, подлудяващ ритъм, шепнейки всичко, което се нуждаех да чуя в този момент.

— Желая те. Винаги съм те желал. Винаги съм мислил за теб — ръмжеше в ухото ми той. Всяка дума, всеки дъх, ме изпълваше с огромната нужда от този мъж. — Никога не ме отблъсвай, Ники. Не се бори с мен, не се бори с нас.

Протегнах ръката си назад и зарових пръсти в косата му. Никога не искам да съм без него. Не бих могла. Той беше прав, като ми каза, че ще е моята опора; ще ме задържи изправена. Той го правеше. И ако той си тръгне, ако не е с мен, в живота винаги ще бъда като носеща се по течението.

— Паркър… ах… — И изстенах. — Скъпи, няма — обещах аз. Сълзи се спуснаха от очите ми. — Толкова съжалявам, че те нараних.

Ръката му се повдигна и хвана косата ми, бутайки я настрани от врата и лицето ми.

— Ник, няма да те изоставя. Сега принадлежа на теб. Закълни ми се, че ще се бориш за нас, и наистина да го мислиш.

Той се тласна по-твърдо и аз изпищях, сълзите продължаваха да се търкалят по бузите ми. Имаше толкова много любов, екстаз и страх, които се преплитаха в този момент. Бях удавена в чувства.

— Заклевам се, Паркър. Моля те, скъпи, просто…

Той излезе и отново проникна силно, карайки ме да изстена силно.

— Просто какво? — попита той, държейки косата ми здраво, така че извиваше главата ми назад към него.

— Просто ме чукай. Накарай ме да се почувствам добре.

Той изстена и се отдръпна, и преди да се осъзная, бях на колене и ръце, а той притискаше ерекцията си вътре в мен.

— Силно, Паркър — инструктирах го аз.

Тогава той ме отнесе. Кожите ни се удряха заедно, пот се стичаше по гърба ми отзад, моите стонове, неговото грухтене — беше чист разюздан екстаз. Когато свърших, ръцете ми изгубиха силата си и паднах по лице върху леглото, дупето ми бе във въздуха, докато Паркър се тласкаше безмилостно в мен. Секунда по-късно хватката му върху бедрата ми се стегна и той се напрегна, изкрещявайки:

— Мамка му — докато свършваше.

Той се отпусна до мен, дишането му бе накъсано, твърдото му тяло бе изпотено като моето. Въпреки че бе изтощен, той внимателно разтриваше гърба ми, докато гърдите му се повдигаха и спадаха. След малко се изправих и отидох до банята, за да се измия. Когато се върнах, никой от нас не каза и дума. Знаехме какво мисли и чувства другият. Нямаше нужда да го изкажем. Качвайки се върху леглото, се свих до него. Паркър току-що ми даде това, от което се нуждаех. Той ми помогна за момент да забравя за облаците, които надвисваха над нас, и сега беше мой ред да му върна услугата.

С глава върху гърдите му, сърцето му биеше до ухото ми и му казах:

— Спи, скъпи.

И след няколко минути дишането му се забави и той изпусна едно леко похъркване, което ме накара да се усмихна.

— Изглежда, че за нас ще бъде една дълга нощ, малко момченце — прошепнах на детето ни.

* * *

Когато на следващата сутрин се събудих, и във въздуха се носеше ухание на кафе и бекон, стомахът ми изкъркори. Бавно станах от леглото, едва спала изобщо и отидох да използвам тоалетната, преди да се срещна с Паркър в кухнята. Ако знаех, че Еди и Джон са там, щях да облека още нещо освен ризата на Паркър.

Скоро след като Еди ме забеляза, прелетя през стаята и ме прегърна силно.

— Предполагам, че Паркър ти е казал — промърморих, а гласът ми бе все още дрезгав от съня.

Тя се отдръпна и ме поведе към кухненската маса, насилвайки ме да седна.

— Той дойде в къщата тази сутрин, за да вземе дрехи и едва не го затиснах, и насилих да ми каже какъв е полът на бебето.

— Еди може да бъде наистина упорита — добави Джон зад чашата си с кафе.

— Тя заплаши да ме кастрира — спомена Паркър, защитавайки се. — Като се има предвид опита й в тази област не исках да рискувам.

— Ами… — Въздъхнах и се насилих да се усмихна. Погледнах към Паркър, усещайки, че ме наблюдава. Когато погледите ни се преплетоха, между нас премина разбирателство. Нещо се бе променило снощи. Нещо си дойде на мястото. Много пъти ми бе обещавал, че ще ми помага, че ще се погрижи за нас. Снощи за първи път му повярвах. Снощи позволих на всички стени да паднат и да му дадох вярата си. Той не можеше да контролира всичко. Не можеше да поправи детето ни, ако нещо в него действително не беше наред. Но той щеше да яхне бурята и да ни пази от потъване, независимо от всичко.

— Момче е.

Ръката ми се придвижи до корема ми и го потупах внимателно няколко пъти. Страхът се надигна над възела, който бе в гърлото ми, и се заборих с желанието да се разплача.

Очите на Еди се насълзиха и тя стисна ръката ми.

— Малко момченце, Ник. Иска ми се Дядо Бъд да беше тук.

Сега вече плачех.

— Аз също — изхленчих аз.

— Мисля да е Паркър Младши — каза Паркър с широка усмивка, а с Еди се изсмяхме през сълзите си.

— Ти ще го кръстиш — каза Еди и изтри носа си с опакото на ръката, докато взимаше чашата с кафето си, и се върна до плота.

Заедно закусихме и изненадващо, с Паркър успяхме да се посмеем малко. Най-добрите ни приятели дойдоха да спасят тази сутрин. Но когато настана време да си тръгнат, ужасът отново се настани.

— Днес трябва да отидеш на работа — каза ми Паркър, след като те си тръгнаха. Миех чиниите в мивката, когато той обви ръце около кръста ми, и сложи ръце върху корема ми.

— Мислих днес да остана у дома.

— Не — каза веднага той. — Ако останеш у дома, ще се тревожиш през целия ден. Все още не знаем нищо със сигурност. Нека да се държим заети. Така чакането за резултата ще мине по-бързо.

Хванах кърпата за чинии, която беше до мивката, и подсуших ръцете си, преди да се обърна към него. Тъмните му очи срещнаха моите, пресегнах се и хванах брадичката му.

— Благодаря ти.

Той се ухили.

— За какво?

— За това, че не се отказа от мен. От нас.

Навеждайки се надолу, той ме целуна леко.

— Може ли да се преместя при теб?

Усмихнах се срещу устните му.

— Не знам дали сме готови за това — подразних го аз. — Тези неща трябва да се случват в определен ред.

Отдръпвайки се назад, той присви очите си към мен.

— Какъв е този ред?

— Среща, може би секс, малко повече срещи и секс и тогава може би да заживеем заедно, след това брак, бебета и т.н.

— Хмм. Определено сме направили някои неща извън реда — засмя се той.

Опъвайки вратовръзката му, погледнах към него и казах:

— Ти ми принадлежиш, на мен и в леглото ми. Паркър, обичам те. Прибери се у дома.

Чертите му омекнаха, докато тъмните му очи ме гледаха с любов. Тогава прошепна:

— Дяволски красива.