Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (9)

Девета глава

Сигурен бе, че никога няма да забрави изражението на Джордан в първите няколко секунди, след като й каза за Матю. Не ставаше дума за шок или болка. Беше съсипана. Отвори уста да каже нещо, после я затвори. Бутна стола си назад, като да стане, после го върна обратно.

Искаше му се да я вдигне и да я изнесе от залата, да я отведе някъде поне на километър и половина от къщата, да я пусне на земята и да я остави да се накрещи. Имаше огромна потребност точно от това. Но накрая й каза само:

— Не си длъжна да стоиш тук, Джордан. Можеш да си вървиш, ако искаш.

Не обърна внимание на погледите на останалите. Отсъствието от среща за обсъждане на акция беше причина за свикване на съвет. Никой не пропускаше такива срещи по никакви причини. И може би злоупотребяваше с поста си. Но в този момент не му пукаше. По лицето на Джордан се сменяха толкова много и толкова силни емоции, в очите й се четеше такъв страх, че бе готов да ступа всеки, който посмееше да оспори предложението му тя да си тръгне.

Но Джордан поклати глава.

— Добре съм.

Никак не беше добре, но през следващия половин час, докато обсъждаха вариантите за акцията във Вашингтон, тя успя да се съсредоточи и дори се включваше с идеи. Болката в очите й обаче така и не изчезна, а когато Кий обяви края на срещата, преди да успее да заобиколи масата, за да поговори с нея, тя изчезна.

Накани се да я последва, но Саша сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Остави я. Сама ще дойде при теб, когато е готова да говори.

Кий се втренчи в бялата дъска, осеяна с диаграми на лагера на „Ред Аут“.

— Не е хубаво да стои сама. Защо не идеш ти да поговориш с нея?

— Ако бях на нейно място, щях да предпочета да съм сама. — Саша дръпна ръката си. — Важното е, когато поиска да говори, да си на разположение.

Той я погледна изненадано.

— Нямам никаква представа какво да й кажа, за да я утеша.

— Нито ти, нито аз, нито който и да било не би могъл да я утеши, Кий. Но ще има нужда да говори. А от теб се иска единствено да я изслушаш — Саша се обърна и изчезна.

Когато Джордан не се появи на вечеря, Кий попита Матилда къде е. Очакваше да му каже, че момичето си е в стаята и цял следобед плаче. Но Матилда го погледна объркано:

— Мислех, че е слязла за вечеря.

Кий остави салфетката си на масата и се прехвърли в парника, но нея я нямаше. Отскочи и до стаята с телевизора — може би беше отишла да гледа новините, — но и там я нямаше. Надникна и в библиотеката, провери отново в стаята й. Накрая отиде до интеркома:

— Джордан, къде си?

Никакъв отговор.

Върна се във фоайето и попита Дякон дали не я е виждал.

— Не, но зная, че е научила за нещастието, сполетяло приятеля й в ръцете на слугите на Ерикс. Ако бях на нейно място, щях да си отмъстя — отвърна мавърът.

О, боже. Двамата, които я бяха отвлекли, седяха в затвора и чакаха делото.

— Нали не мислиш, че е отишла да си отмъсти на изгубените души, които застреляха Матю?

— Струва ми се, че се подготвя за онова, което й предстои.

Значи във физкултурния салон. За това не се беше сетил, но беше съвсем логично. Транспортира се и веднага му стана ясно, че Дякон е бил прав. Лампата във фитнеса светеше. Надникна през стъклото на вратата и я видя на лежанката — разплакана, плувнала в пот — да бута лоста нагоре и надолу. Гледа я, докато го заболя душата, и накрая се прехвърли в стаята си.

Повика Матилда и я помоли да му каже, когато Джордан се върне от салона, после седна на бюрото, за да опише случилото се през деня в дневника си. Когато приключи, прегледа за пореден път плана за действие срещу „Ред Аут“, огледа всяка подробност, да не би да са пропуснали нещо. Накрая реши, че достатъчно го е предъвквал, и си взе някакво списание, но след като прочете три пъти една и съща статия, без да схване за какво става въпрос, го хвърли и отиде в парника.

Два часа по-късно Матилда най-после дойде да му каже, че Джордан се е прибрала в стаята си. Била под душа, а икономката отивала в кухнята, за да донесе нещо за вечеря на „бедното агънце“.

Замисли се дали да не иде да я види, но нямаше представа какво да й каже, а и нали Саша смяташе, че Джордан сама щяла да дойде при него, когато се почувства готова.

Накрая остави градинарските ножици, върна се в стаята си и се приготви да си ляга. Дълго време се взира в тавана в тъмнината, прехвърляйки какво имаше да върши на следващия ден, но лицето й непрекъснато изникваше в съзнанието му. Когато най-после заспа, тъжните й очи го преследваха и в сънищата.

Събуди се внезапно и щом отвори очи, лицето й бе надвесено над неговото.

— Добре ли си?

— Дойдох да те питам нещо.

Не плачеше. Това май беше добър знак.

— Колко е часът?

— Почти четири. Можеш ли да се разсъниш достатъчно, за да ми отговориш?

Май се досещаше какво ще попита. А отговорът само щеше да я натъжи още повече.

— Буден съм, но не можеш ли да изчакаш до сутринта и евентуално да говорим другаде, а не в леглото ми? Гол съм.

Но в нетърпението си Джордан дори не го чу.

— Когато бях с Ерикс, по едно време ми прилоша, щях да повърна, а той ме докосна с ръка и веднага ми стана по-добре. А когато умрях, ти ми даде част от силата си, за да ме върнеш обратно. Искам да знам дали можеш да излекуваш Матю.

Да, точно от това се опасяваше. Пресегна се да погали косата й.

— Мога, Джордан, но ни е забранено да се намесваме в свободната воля и хода на човешкия живот. Ако го излекувам, ще ида право в Ада.

— Откъде знаеш?

Той прибра ръката си.

— Луцифер ми каза. Специалните сили са ни дадени само за да се борим срещу Ерикс, и използваме ли ги за каквито и да било други цели, си навличаме мигновена смърт и цяла вечност в Ада.

Джордан се изправи.

— А аз мога ли да лекувам?

Кий седна в леглото.

— Когато завърши трансформацията ти в Мефисто, да, но ще трябва да спазваш същите правила като нас.

— Мислех, че Раят ми е вързан в кърпа, нали съм Анаво.

— Вярно, но ще бъдеш и Мефисто, което ти дава умения, каквито не си имала досега. За теб ще важат същите ограничения, а ако нарушиш закона на Луцифер, ще получиш наказанието, което е отредено и на нас.

— А кога ще приключи трансформацията, Кий?

— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че си много близо. Рожденото ти петно променя ли се?

Очите й се разшириха от изненада.

— Мислех, че си внушавам, че изглежда по-различно. По-голямо е и сега има някаква странна форма вместо предишното „А“.

— При Саша буквата „А“ е преплетена с „М“.

Усещаше какво й се върти в главата — дали да не жертва себе си заради Матю.

— Мислиш ли, че той ще се радва, че отново може да ходи, ако знае, че си продала душата си на Луцифер срещу това?

— Няма как да разбере.

— Че си пропиляла на вятъра дарбата си? Парализиран е именно заради Ерикс. Хората навред по света страдат заради брат ми. А ти имаш шанса да се бориш срещу него, но всичко ще отиде на кино в момента, в който положиш ръце върху Матю, за да го излекуваш.

Джордан се извърна и приближи към картината на къщата в Йоркшир.

— Тук е пълна тъмница, а виждам всичко така ясно, сякаш е ден.

— Защото виждаме в тъмното. — По тази причина виждаше всеки сантиметър от стройните й крака, а също и извивката на дупето под розовите гащички, които тениската й не покриваше изцяло. Явно съвсем импулсивно бе решила да се транспортира в стаята му. Вероятно изобщо не осъзнаваше как е облечена или че е боса.

— Какво друго можем?

— Съсредоточи се и си представи, че лампата на бюрото свети. — Минаха няколко секунди и лампата действително светна. — Можеш и да местиш неща с мисълта си, но обикновено само в момент на напрежение. Телекинезата е тясно свързана с нивото на адреналин.

Лампата светна и изгасна още няколко пъти, после Джордан се върна до леглото.

— Искам да го видя, Кий. Ще ме заведеш ли?

— Няма да можеш да говориш с него. Ще трябва да сме невидими.

— Моля те, заведи ме.

Кий сви крака под одеялото и облегна ръце върху коленете си.

— Ако го направя, ще се закълнеш ли, че няма да се върнеш сама там?

— Ревнуваш ли?

— Моите чувства нямат нищо общо. Важната си ти. Причината е същата, поради която не допускам Лумините да участват в акциите. Само ще се измъчваш. Матю има свой собствен път и ти вече не си част от него.

Тя приседна на ръба на леглото му.

— Чувствам се отговорна, Кий. Сигурен ли си, че Луцифер няма да приеме, че по-скоро изкупвам вината си, а не се намесвам?

— Възможно е, ако нещата наистина стояха така. Разбирам, че си убедена, че всичко се случи, понеже си дъщеря на президента, и че ако баща ти беше обикновен човек с обикновена професия, Матю нямаше да го застрелят, но това е все едно да кажеш, че ако не беше заваляло, нямаше да ни се провали пикникът. Не можеш да контролираш другите, както не можеш да контролираш и облаците. Ако баща ти беше счетоводител или месар, а Матю ти беше гадже, пак можеше да ви нападнат на улицата и да го застрелят. Не си виновна, Джордан.

Напрегнатата й поза като че ли се поотпусна и след няколко минути тя събра сили за нещо друго:

— Може ли да ти кажа какво ме тормози най-много? Нещо крайно неуместно?

— Можеш да ми кажеш всичко.

— Не ми се иска да го изтълкуваш погрешно.

— Така обикновено казват хората, преди да изрекат нещо, което може да се изтълкува по един-единствен начин. — Той се пресегна, докосна един тъмен кичур и го плъзна между пръстите си. Беше копринено мек и леко се къдреше, сякаш живееше собствен живот. — Давай.

— Парализиран е от кръста надолу. Което вероятно означава, че не може… а той никога не е… понеже чакаше мен, а сега никога няма да… и… — Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Ако ходеше с Тори Кингман вместо с мен, щеше да има възможност. Всъщност щеше да има много възможности, понеже Тори не си поплюва.

Изобщо не очакваше, че тя може да чувства вина за такова нещо, и макар причината да събуди абсурдно собственическо чувство в гърдите му — в крайна сметка тя не беше негова, — емоцията бе достойна за уважение. Може би защото беше мъж. А може би защото чудесно разбираше какво му е било на Матю Уитакър.

Той протегна ръце и я дръпна назад, докато раменете й не опряха в гърдите му, и уви ръце около тялото й.

— Изобщо не го познавам този Матю, но съм убеден, че е ходел с теб, защото точно теб е искал и е смятал, че си струва да чака. Ако се е интересувал единствено от секса, вярвай ми, щеше да те зареже и да тръгне с Тори.

— Но сега до края на живота си няма да знае какво е изпуснал.

— Имала си причина да откажеш. Няма правило, което гласи, че носиш отговорност за девствеността на Матю.

— Няма да ме оставиш да се чувствам виновна, а?

— Не, защото не е честно. Можеш дни наред, седмици и години да се терзаеш, но това нищо няма да промени. Виж Феникс. Вината за Джейн е станала част от него и вместо да живее, той се е отказал от всичко, което обича, в някакъв непонятен жест на саможертва. А това нищо не променя. Джейн продължава да е мъртва и колкото и да се разяжда от вина, той няма да я върне. Не постъпвай като него, Джордан.

Тя въздъхна и му се стори, че напрежението донякъде напуска тялото й.

— Кога ще можем да идем?

— В полунощ утре, така ще сме сигурни, че в стаята ще има възможно най-малко хора. Макар да не ни виждат, все пак заемаме пространство, а нямам представа колко е голяма стаята.

— Не можем ли да идем сега?

— Трябва да поспиш. Джакс ти е организирал всякакви неща за утре, а ако не се наспиш, всичко ще се провали.

Изненадващо тя не възрази. И съвсем го изненада, като се извъртя в прегръдката му и го целуна.

— Лека нощ — каза и изчезна.

Кий се излегна назад и за пореден път се замисли, че Джордан изобщо не беше такава, каквато бе очаквал.

Джордан смяташе, че следващият ден ще е повторение на предишния, но се оказа, че греши, като се започна от дрехите, с които трябваше да е облечена.

Матилда й каза да си облече спортни дрехи вместо кожените, което прозвуча логично, когато Джакс я прати да загрее във фитнеса. Когато влезе в залата, завари Саша на крос-тренажора. От говорителите в ъглите на стаята трещеше парче на Пинк.

Джордан се качи на пътечката и се усмихна на Саша, докато настройваше машината.

— Как си? — попита я Саша с разлюляна опашка.

— Тази сутрин малко по-добре, но не особено. — Тя бавно увеличи скоростта. — Толкова се зарадвах, като разбрах, че не е умрял. Нямах представа, че е парализиран.

— Отвратително е. — Саша звучеше ядосана. — Още една причина да ненавиждаме Ерикс, сякаш си нямаме достатъчно.

Джордан изтича четиристотин метра, преди Саша да се обади отново:

— Постепенно става по-лесно.

Очевидно не говореше за Матю.

— Все още имам чувството, че сънувам, толкова е нереално всичко.

— Когато спреш да се чувстваш като в сън, ще стане по-лошо. Просто те предупреждавам. Когато свикнеш с новата реалност, ще се почувстваш като странник, сякаш не ти е тук мястото, но и това ще мине, а после става по-лесно.

— Заради Джакс ли се съгласи да станеш Мефисто?

— Ще ми се да ти кажа, че не е било заради него, понеже мисията им е далеч по-важна от всичко друго. — Саша мълча цяла минута и накрая й се усмихна малко криво. — И действително е така, разбира се, но в крайна сметка истината е, че го направих най-вече заради Джакс. — Дръпна една кърпа и я прокара през лицето си. После я хвърли и пак се обърна към Джордан. — Сигурно ще ти се стори странно, но отчасти го сторих и заради братята му.

Джордан не успя да прикрие изненадата си.

Саша кимна и извърна поглед.

— Така е. Братята му… ами, те са си синове на Ада. Намеренията им са добри поне през повечето време и могат да са невероятно мили, но понякога без никаква видима причина просто превъртат.

— Как така превъртат?

— Ами например Денис започва да се заяжда със Зий, двамата се сбиват и в един момент става на живот и смърт. Ужасна работа. А и си говорят такива неща, че може да ти се обърне стомахът. Спомням си първия път, през цялото време им крещях да спрат, даже се опитах да застана между тях. Накрая Джакс ме отведе в планината. Тай изглежда най-кротък, но и в него има ярост, и то толкова дълбока, че направо се плаша. Преди няколко месеца бяхме на акция в Сао Пауло, чакахме пред един хотел и тъкмо да влезем, Тай видя един човек да рита улично куче. — Тя се обърна да погледне Джордан в очите. — Ако Джакс не го беше спасил, човекът щеше да си отиде. Наложи се да го излекува, иначе щеше да си остане без два-три пръста и без едно око. Джакс свика съвет и Тай изкара цял месец в изгнание на Кианос.

— Мислех, че е забранено да се лекуват хора.

— Не и ако раните са причинени от Мефисто. Или пък човекът е Анаво. Малко след като се запознах с Джакс, си счупих крака, докато карах ски. — Тя се усмихна. — Загубих ума и дума, когато ме излекува, и чак тогава схванах, че не е обикновено момче.

Джордан погледна към брояча и установи, че е изтичала още осемстотин метра, а дори не се беше задъхала.

— Ами Феникс?

— Мда. Феникс. — Саша изпуфтя. — При него всичко е мъка и страдание. Случва се да изчезне за по цяла седмица, без да каже къде отива. Джакс смята, че обикаля Йоркшир, където са живели навремето и където е погребана Джейн, но веднъж отскочих до там, когато пак беше изчезнал, и не го намерих.

— Къде смяташ, че ходи?

— О, аз знам къде ходи. — Саша хвърли поглед през рамо към вратата и продължи по-тихо: — Имаме си негласно правило, че ако не е абсолютно наложително, не търсим другите Мефисто с мисълта си. В противен случай никой няма да разполага с каквато и да било възможност за уединение.

— Значи трябва да се съсредоточиш, за да разбереш къде е някой, така ли?

— Аха, но съвсем не е така лесно, както звучи. Трябва истински да се концентрираш и да изпразниш мислите си от всичко друго, да мислиш само за онзи, когото търсиш. — Тя отново погледна през рамо. — Не съм казвала на Джакс, понеже ще ми изнесе лекция за това как трябва да уважавам личното пространство на Феникс, и ще бъде напълно прав, разбира се, но просто трябваше да разбера.

Нито я съдеше, нито я упрекваше. И на нея самата й беше точно толкова любопитно.

— И къде ходи?

— Тук, в планината. От другата й страна, далеч от къщите на Лумините, от имението и всичко останало, има мъничка дървена къщурка с една стая, вероятно някой собственик на ранчо я е построил навремето. — Саша намали скоростта, спря, избърса лицето си с кърпата и слезе от тренажора, после се приближи към пътечката. — Вътре има всякакви модерни удобства: и легло, и хладилник, и печка. И книги. Цял тон книги. Ето там ходи, когато изчезне. Стои си в къщурката сам-самичък по цяла седмица.

Джордан се почувства леко разочарована. Очакваше нещо наистина ексцентрично. Вместо това Феникс просто бягаше от непрестанната шумотевица в къщата и от братята си. Напълно разбираше защо иска да остане сам за малко.

— Виждам, че не си особено впечатлена — отбеляза Саша, — обаче не съм ти казала кое е най-тъжното.

Джордан довърши километъра и спря, слезе от пътечката и пое чистата кърпа от другото момиче.

— Казвай.

Саша пак погледна към вратата и почти зашепна:

— Събрал е всякакви вещи на Джейн. Направо е невероятно — ветрило и кадифена пелерина, и нейни рисунки, а и повечето книги са нейни. Била е инвалид, преди Феникс да я излекува, и постоянно е четяла. Има цели кашони с листа, не съм ги разглеждала, но ми се струва, че е някакъв ръкопис. Явно е пишела книга. Пази и ръкавиците й, и монокъла й, и една шапка.

Джордан имаше чувството, че сърцето й спира от болка.

— Какво мислиш, че прави с тях? Просто седи и ги гледа?

— Нямам представа. Разбрах къде ходи и отскочих, колкото да се уверя, че съм права, но не съм го следила. И без това се чувствах като натрапник. — Тя се усмихна. — Ако трябва да съм честна, действително се натрапвам. Както и да е, по-късно, когато знаех, че не е там, се върнах да разгледам. И ми стана толкова мъчно.

— Чудя се дали някога ще намери друга Анаво. И ако действително срещне такава, какво ще направи? Щом е създал такова светилище на Джейн, как ще се откъсне от спомените за нея, за да бъде с друга?

— Може би ще мине достатъчно време и тогава вече няма да е така обсебен от Джейн.

— Знам ли. Мъртва е повече от сто години, а той очевидно все още е вманиачен.

Саша хвърли кърпата си в плетения кош до стената и се обърна към Джордан.

— Честно да си кажа, ако се появи нова Анаво и е предназначена за него, направо ми е жал за нея. Представяш ли си само? Достатъчно е трудно да обичаш син от Ада, но да трябва да заместиш момичето, по което още тъгува, е направо невъзможно.

— Ще трябва да е страшно силна и търпелива като светица.

— Именно. — Саша се изкашля нервно и се заигра с връзката на късите си панталони. — Общо взето, това си мислехме двамата с Джакс за Кий, че онази, която е предназначена за него, ще трябва да е уникална.

Джордан примигна.

— Жалко, че не се появи тя, а аз.

Саша поклати глава.

— Ти си точно това, от което има нужда. Онзи път, на закуска, когато му се опъна… — Тя се ухили. — Беше велико. Трябва му някой, който да му се опре. Някой, който да пропука стената, с която се е обградил. Винаги е толкова мълчалив и не мога да преценя дали защото открай време е лидерът, или просто си е такъв.

— Каза, че другите превъртат от време на време. Ами Кий? Избухлив ли е?

Саша поклати глава.

— Виждала съм го да се ядоса, а и умее да крещи и да се кара, както никой друг, но никога не губи контрол.

— Интересно защо. Нали и той е син на Ада като останалите.

— Според мен е така, защото всички го уважават и разчитат на него да бъде непоклатим. Ако вземе да избухне, ще стане страшно. Така че се контролира и ако понякога стигне ръба, успява да се овладее. Но не смятам, че е толкова студен, колкото изглежда, Джордан. Така де, виж парника. Колко момчета познаваш, дето ще седнат да се грижат за парник, да отделят толкова време и внимание към всеки детайл?

— Нито едно. Никой не би имал нужното търпение, пък и няма да му е интересно.

Саша продължи да си играе с връзката, да я намотава и размотава около показалеца си. Изглеждаше смутена.

— Вероятно хич не е редно да ти говоря такива неща, при положение че току-що пристигна и все още мислиш за гаджето си, но се надявам, когато му дойде времето, да дадеш поне един шанс на Кий. Той е… виж, винаги е поставял другите на преден план и колкото и странно да звучи това за такъв като него, действително е така. Готова съм да се обзаложа, че се чуди защо точно той е намерил Анаво, а не Феникс например, дето толкова страда. Арогантен е и горделив, а и ако му позволим, ще се държи като абсолютен диктатор, но у него има много повече от това.

Може би трябваше да й каже, че е наясно с това. Разбрала го беше в мига, в който го бе чула да я зове, докато бе в света на мъртвите. Но понеже точно това не желаеше да споделя с никого, каза само:

— Интересно какво би казал, ако разбере, че така пламенно го защитаваш?

Саша се разсмя.

— Направо си представям какъв поглед ще ми хвърли и как ще ми се накара. Закълни се, че няма да му кажеш!

Джордан на свой ред се разсмя.

— Заклевам се.

Саша неочаквано я прегърна и прошепна в ухото й:

— Можеш да разчиташ на мен, Джордан. Ужасно се радвам, че реши да останеш, и ще направя всичко по силите си, за да ти е по-лесно.

— Благодаря ти, Саша. — Очите й се напълниха със сълзи и тя я прегърна на свой ред.

Когато другата Анаво най-после я пусна и тръгна към вратата, Пинк беше подхванала нова песен.

— Отивам да се изкъпя и да се облека. Ще се видим после. Джакс ти е замислил всякакви забавления за днес.

През прозореца Джордан видя как Джакс изпусна баскетболната топка, с която дриблираше, и се втурна насреща й. Саша се разсмя и побягна. Той я подгони, хвана я и се наведе да я целуне. Джордан извърна поглед и се върна на пейката за преси.

Час по-късно, приключила с всички уреди, Джордан извади бутилка вода от хладилника до кърпите и влезе в салона. Облегна се на каменната стена, за да си почине, отвори шишето и загледа как Джакс се упражнява под коша. Доста го биваше. Движеше се грациозно като танцьор и пито веднъж не пропусна.

— Ти играеш ли?

— Твърде съм ниска, а и дланите ми са малки. Но играех волейбол.

— Добра ли си? — Той вкара още един кош.

— Биваше ме. — Тя стегна бицепс. — Обзалагам се, че сега ще съм трепач.

Той се разсмя и се приближи, стиснал топката под мишница.

— Може някой път да организираме мач. Някои от Лумините играят добре.

— Ще ми бъде приятно.

— Готова ли си за днешната тренировка?

Тя отлепи гръб от стената и се изправи.

— Пак ли ножове?

Джакс поклати глава.

— Днес не. — Той отиде до шкафа, пъхна топката, после навлече една тениска и долнище на анцуг върху шортите. Подаде й бейзболна шапка с емблема на гимназията в Телюрайд и чифт чудесни слънчеви очила в стил Джаки, съвсем тъмни и направо грамадни. — На Саша са, но ще ти вземем и на теб по-нататък.

— За какво са ми очила?

— Слагай ги заедно с шапката и ме хвани за ръка.

Така и направи и след секунди стояха на тротоара на оживена лондонска улица. Ориентира се по такситата и двуетажния автобус, който премина наблизо. Смрачаваше се, но улицата бе осветена от уличните лампи и витрините.

— Трябва да заловим изгубена душа — кратка тренировка за утрешната акция. Погледни от другата страна на улицата и ми кажи какво виждаш.

— Банка.

— И?

— Пешеходци. Куче. Табела „Спирането забранено“. Кофа за боклук. Един тип, пишещ есемес. Друг със слушалки. Момиче с карта на града. — Тя присви очи. — Което прилича на Саша. А онзи със слушалките напомня на Зий с очила и шапка.

— Защото е Саша, а онова с очилата и шапката е Зий. Правило номер едно при всяка акция е, че или отиваме всички, или никой. Това е важно, за да можем да се справим с всякакви изненади, например ако се окаже, че изгубените души са повече, отколкото сме смятали, или попаднем на някой особено обигран, или някой се опита да забърка и обикновени хора в ситуацията. Обикновено се срещаме във фоайето и се транспортираме заедно, но днес е малко по-различно. Трябва да приберем тази душа в най-натоварения час в Лондон, затова не бива да се набиваме на очи.

— Как така се появихме от нищото, а никой не дава вид да е забелязал?

— Не се получава добре, ако на улицата има само няколко души, но при такива тълпи, при това по здрачаване, хората обикновено не забелязват нищо, дори да се случва под носа им. И ние се възползваме. А ако някой все пак забележи, ще реши, че му се е сторило. Така, чакаме целта да излезе от банката. Наясно сме с програмата му, понеже Зий си е свършил работата. Тръгва си всеки ден точно в пет, отива до „Розата и короната“ за една бира, после си хваща такси до апартамента в Кенсингтън. Но днес ще го обере и намушка някакъв тип, който ще скочи в таксито след него.

— Кой е крадецът?

— Феникс. Кий ще кара таксито, а ние останалите ще гледаме да отвлечем вниманието на хората, така че да не гледат към таксито, когато Феникс изчезне с изгубената душа и остави двойника. — Той я погледна внимателно. — Всъщност това ще го правят другите. Ние с теб само ще наблюдаваме. Следи всички детайли. После ще те изпитам.

— Сериозно ли?

— Не. Но действително внимавай. Ето, идва нашият човек.

От банката излезе мъж на средна възраст и зави наляво. Веднага забеляза, че в лицето му има нещо странно — като изцапано около очите.

— О, боже, виждам го! Наистина има сянка около очите.

— Почакай само да видиш Ския. Отдалече изглеждат, сякаш изобщо нямат очи.

Някаква дама с две пазарски торби забави крачка и ги изгледа с любопитство.

— Извинете — обади се тя на немски, — откъде сте си купили очилата? Точно такива си търся.

— Подарък са ми — отвърна Джордан също на немски. Жената се усмихна, кимна и продължи по пътя си.

— Джакс, ти знаеш ли немски?

— Нали съм Мефисто. Зная всички езици.

— Това е обяснението, значи.

— На какво?

— Досега не съм проговаряла и дума на немски, с изключение на „кисело зеле“.

— Мразя кисело зеле, а Ханс непрекъснато го готви, нали е немец. — Той я хвана за ръката. — Да вървим в кръчмата да изчакаме господин Мадърс да си изпие бирата.

Тръгнаха по улицата, като от време на време надничаха във витрините, докато не стигнаха една книжарница, която беше точно срещу кръчмата. Докато чакаха, спряха пред стъклото, уж улисани в обсъждане на изложените пътеводители, а всъщност гледаха в отражението какво се случва зад тях.

Джордан така се беше съсредоточила във вратата на кръчмата, че не забеляза момичето вътре в книжарницата, което се приближи до витрината и й помаха. Джакс се отмести уж небрежно, застана между нея и стъклото и прошепна:

— Това момиче вътре те познава. Трябва да се престориш на някой друг.

Джордан се обърна бързо и рязко си пое въздух.

— Това е Кристън Арънс. Съученичка ми е. Баща й работи за един от конгресмените, а майка й е англичанка. Сигурно са дошли за ваканцията. Какво ще правим?

— Преструвай се на германка — прошепна той, точно когато Кристън излезе от книжарницата и се спря пред нея. — Имаме само час до вечерята — каза той на немски. — Трябва вече да се връщаме в хотела.

— Джордан? О, божичко, Джордан, ти си, нали? — После погледна Джакс, който продължаваше да дрънка за резервации и ресторанти, и очите й се разшириха от ужас. Сграбчи Джордан за ръката и започна да я дърпа. — Хей! — Тя се извърна и закрещя: — Някой да извика ченгетата! Това е Джордан Елис!

Джордан рязко измъкна ръката си от нейната.

— Оставете ме на мира, иначе ще повикам органите на реда — каза тя на немски.

Джакс се вмъкна между двете и се развика на Кристин, която отстъпи, но продължи да крещи:

— Помощ! Някой да помогне! Това е Джордан Елис! Дъщерята на американския президент! Жива е! Господи, никой ли няма да помогне?

Джакс протегна ръце към Джордан, но нещо внезапно я дръпна назад. Само след секунди тя се оказа заобиколена от хора, а тълпата погълна Джакс.

От шофьорското място в таксито, на чиято задна седалка Феникс бе разположил двойника на господин Мадърс и зашеметената изгубена душа, Кий видя как тълпата разделя Джакс и Джордан. Ако не го беше видял с очите си, нямаше да повярва. В един миг непознатото момиче крещеше нещо, а в следващия Джордан бе изчезнала сред внезапно събралата се тълпа. Сърцето му задумка и той се обля в студена пот.

— Феникс, видя ли какво стана?

— Какво да видя?

— Джакс току-що загуби Джордан. Взимай Мадърс, а аз ще се направя на невидим и тръгвам да я търся. — Той се съсредоточи, обви се в невидимост, слезе от таксито и хукна към тълпата, където си запробива път между хората и накрая все пак я намери. Някакъв полицай тъкмо я бе покачил на коня си. Тълпата нададе възторжени викове. Джордан имаше безкрайно стреснат вид. Кий си проправи път до самия кон и й изкрещя:

— Не се съпротивлявай, ще дойда с теб, невидим съм. Спокойно, ще намерим някакво решение.

Тя кимна, а в този момент полицаят хвана поводите на коня, завъртя го и тръгна през тълпата, която ги последва чак до управлението на улица „Бъкингам палас“. Когато пристигнаха, полицаят скочи от коня, смъкна Джордан от седлото и я внесе на ръце в управлението. Тълпата не спираше да крещи.

Насилвайки се да се успокои, да не се поддаде на инстинкта си да я грабне и моментално да се транспортира, Кий ги последва. Когато Джордан стъпи на крака, той застана плътно до нея.

— Не ме гледай и не ми отговаряй, иначе ще те сметнат за луда. Кажи им, че откакто сте кацнали в Лондон, са те държали заключена, но не знаеш нито къде, нито защо. Днес следобед са те докарали с кола до Хайд Парк и са те оставили там. Не си виждала лицата им, нямаш никаква представа кой те е отвлякъл и не са ти причинили нищо лошо. Джакс те спрял на улицата и ти предложил помощ, а ти си била на път за полицията, когато онова момиче се развикало. Ще се справиш ли, Джордан?

Тя кимна съвсем лекичко и започна да отговаря на полицая, повтаряйки всичко според инструкциите му. В управлението настана небивало вълнение — нови и нови хора осъзнаваха кой е пристигнал. На входа се нареди кордон от полицаи да пазят някой да не влезе.

А Джордан се усмихваше и кимаше, и отговаряше на въпросите, като се стараеше да не изглежда уплашена до смърт, а само леко стресната и безкрайно щастлива, че е в безопасност. Доста добре го изигра.

Появи се и Джакс — също невидим и почти обезумял.

— Кирос, ужасно съжалявам. Опитах се да я измъкна, но някакъв тип я дръпна и преди да разбера какво…

— Всичко е наред, Джакс. Ще се справим.

— Не си ли бесен?

— Не, просто ме е страх.

Джакс го изгледа изумено.

— Теб никога не те е страх.

— Не е вярно. Просто се преструвам добре.

Едър мъж в костюм излезе отпред и потупа Джордан по рамото, без да спира да повтаря колко е щастлив, че е жива.

— Обадих се на американския посланик и на премиера, който вече пътува насам. Щом се убедим, че действително сте госпожица Елис, той ще се обади на баща ви. Такова смело момиче! — Той я потупа отново и Джордан му се усмихна, макар в очите й да се четеше паника.

И Кий се чувстваше по същия начин: обзет от луда паника. Натика ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и си заповтаря, че нещата все някак ще се наредят. Трябваше само да запази спокойствие и решението щеше само да се появи.

Някаква висока жена пристъпи напред и махна на Джордан да седне.

— Оставете бедното момиче да седне, господин Ламб. Искате ли чай, госпожице?

— Не, благодаря ви. — Джордан седна и хвърли поглед към Кий.

— Където и да те отведат, ще бъда до теб, не се страхувай — обеща й той.

— Какво ще правим? — обади се Джакс. — Как ще си я приберем?

— Не можем просто да я вдигнем и да изчезнем. Ще се наложи да ги оставим да я върнат при баща й.

— А после?

— А после не знам. Ще се наложи да измислим нов план, понеже опело очевидно няма да има.

Господин Ламб се захвана да разпитва Джордан и да записва отговорите й в голям тефтер.

— Кога е рожденият ви ден?

— На втори февруари. В Щатите тогава празнуваме Деня на мармота. — Тя се обърна към Кий. — Ще навърша осемнайсет и баща ми планираше голямо празненство. Надявам се въпреки всичко да го направим. Имам да празнувам много неща.

— Действително — съгласи се господин Ламб. Зададе й още няколко въпроса, за да се увери, че наистина е Джордан Елис, макар да не беше особено притеснен, че може да е самозванка. Без очилата чертите й лесно се познаваха, очите й бяха необичаен оттенък на синьото, а лицето — изключително хубаво. Държеше се и говореше като млада дама, която се чувства удобно във всякакви светски ситуации. Като „Първа дъщеря“, поела функциите на „Първа дама“.

— Чу ли, казва нещо за празненство за рождения й ден — обади се Джакс. — Мислиш ли, че ще можем да изчакаме дотогава?

— Чак след месец е, Джакс. Помисли само колко още хора ще положат клетва дотогава. И което е по-лошо, Джордан ще е изложена на опасност. Няма как да си стои вкъщи. Ерикс вероятно в момента гледа новините. — Очите на Джордан се разшириха от ужас и Кий се прокле, задето го бе казал гласно.

— Така е — съгласи се Джакс, — но и той е длъжен да спазва същите правила, каквито и ние, така че не може просто да я грабне. Ще трябва да измисли нов план за отвличане, а това все ще му отнеме известно време.

Няколко минути по-късно полицейският кордон се отвори, за да пропусне премиера Бъртън, който се втурна през вратата, следван от изтормозена на вид асистентка и двама строги господа, които явно бяха от Дипломатическа защита.

— Джордан! — Той протегна две ръце, хвана нейните и я изправи на крака. — Слава богу, баща ти ще е вън от себе си от радост! Добре ли си? Направиха ли ти нещо онези изверги?

Джордан хладнокръвно повтори лъжата и премиерът закима.

— Ще трябва да ти зададем някои въпроси, за да разберем кой те е държал, но засега искам да те заведа на Номер десет. Помолих американския посланик господин Симънс, да дойде там. А тъй като с теб сме стари приятели, мисля, че ще се чувстваш по-удобно на Даунинг стрийт, отколкото в посолството.

Джордан май искрено се радваше да го види.

— Благодаря ви, сър. Оценявам помощта ви, а съм сигурна, че баща ми ще се радва да ни чуе.

— Да, разбира се. Веднага ще му се обадим. — Той кимна на господин Ламб. — Чудесна работа сте свършили, сър. — Огледа и останалите. — Отлично, браво на всички. — После хвана Джордан под ръка, преведе я до чакащата кола и тя изчезна.

— Към Номер десет ли? — попита Джакс.

— Аз лично отивам, но ти се върни вкъщи, за да разкажеш на останалите какво се случи. Феникс трябва незабавно да започне да планира някакъв изход.

Канеше се да се транспортира, но Джакс го спря:

— Вероятно до двайсет и четири часа ще я изпратят обратно във Вашингтон. Не можеш да стоиш на пост през цялото време, Кий. Ще се върна след няколко часа да те сменя.

Кий кимна, макар да нямаше никакво намерение да се отделя от Джордан. Щеше да остане с нея, докато не му се удадеше възможност да я отведе обратно в планината.

Седнала на един стол до малка кръгла маса в кабинета на премиера, Джордан го чакаше да приключи разговора с баща й и да й подаде телефона. Приятен човек беше, макар и малко самовлюбен. Доста поукраси сцената на спасяването й и увери баща й, че МИ-5 ще открият хората, които са я отвлекли. Мислено му пожела късмет с начинанието и пое телефона.

— Татко?

— Джордан! Добре ли си?

— Добре съм, татко. — Само дето ме застреляха, умрях, възкръснах и сега съм безсмъртна.

— О, господи, не мога да повярвам! Толкова съм… — Гласът му пресекна от дълбоки хлипания на облекчение и радост. — Ще те приберем у дома колкото се може по-скоро. Потърпи още мъничко.

Сълзите му съвсем свиха гърлото й, та едва успя да каже, че няма търпение да го види.

— Ще отидем за няколко дни в Кемп Дейвид. Искаш ли?

— Да, татко. — В ъгъла на стаята се появи Кий и при вида му Джордан се разхлипа още повече. Да, щеше да види баща си, но само за кратко. Веднага щом Феникс измислеше нов план, щеше да се върне в планината.

— Дай ми да говоря пак с Бъртън, за да се разберем как да се прибереш.

— Обичам те — прошепна тя, задавена от огромната буца тъга в гърлото си.

— И аз те обичам, Джордан. Никога не съм бил по-щастлив.

Вярно, щастлив беше, но само докато не дойдеше време тя да се връща в Колорадо. Щеше да се наложи пак да инсценират смъртта й, а той да преживее цялата болка отново. Без да откъсва насълзените си очи от Кий, тя подаде телефона на премиера Бъртън.

— Този път ще можеш да се сбогуваш — прошепна той от ъгъла.

Прав беше, така че по-добре да не мисли как ще свърши всичко. Щеше да се види с баща си, а и с Матю, а когато дойдеше време да си тръгне, щеше да е друго. Щеше да се е сбогувала и да се върне при Мефисто без предишната мъчителна болка.

Или поне така се надяваше.

Една от асистентките на премиера, госпожа Дюплесис, се приведе над нея и прошепна:

— Ако искате, госпожице Елис, ще ви отведа до една от стаите в резиденцията. Ще можете да се освежите и да си починете, а аз ще се погрижа да почистят дрехите ви. Имаме и чудесен бюфет, ако сте гладна.

Джордан кимна и се изправи, после тръгна след жената по коридора и стълбите, а Кий ги следваше неотлъчно.

Стаята беше на третия етаж, прекрасно обзаведена в старомоден стил, с тежки сърмени драперии и покривки.

— Банята е отсреща — посочи госпожа Дюплесис. — Ако решите да се съблечете, ще отнеса дрехите ви да ги почистят. На гърба на вратата има халат, а в шкафа под мивката — торба за пране.

Реши, че не удобно да откаже, така че я послуша и влезе в банята, за да се съблече. Когато излезе, Кий чакаше до прозореца. Подаде торбата на асистентката, която отново й предложи да хапне.

— Да, бих изпила чаша чай — съгласи се Джордан. — А и бих хапнала каквото ви се намира. Действително съм малко гладна. — Всъщност можеше да погълне цяло пиле, ако не и две, толкова беше гладна, но в момента се намираше в реалния свят и ако демонстрираше апетит, достоен за Мефисто, щеше да провокира въпроси, на които предпочиташе да не отговаря. Непрекъснато си напомняше да се държи нормално като човек, държан за заложник два дни. — Всъщност много съм гладна. Онези, ъм, хора, които ме държаха, не ми даваха храна. Оставиха ми бутилка вода и пакет солети, но само толкова.

— О, бедното момиче! Ей сега ще сляза до кухнята и ще ви донеса нещо вкусно. Ако искате, можете през това време да се изкъпете, а аз ще изпратя иконома да запали камината.

Когато излезе от стаята, Кий измърмори през рамо:

— Давай де, иди се изкъпи. Ще чакам тук.

— Какво ще правим?

— Феникс ще измисли нещо, а дотогава ще я караме както можем.

— Не е ли по-разумно да се върнеш в Колорадо и да му помогнеш?

Кий се обърна с лице към нея и поклати глава.

— Няма да те оставя.

Май нямаше да е уместно да признае, че решението му бе добре дошло. Нито пък да му предложи да влезе с нея в банята и да изчака с гръб, докато тя се изкъпе, макар ужасно да й се искаше. Умираше от страх, почти сигурна бе, че Ерикс ще се появи всеки миг. Но накрая все пак влезе в банята и завъртя кранчетата.

Тъкмо се канеше да свали халата и да стъпи във ваната, когато чу точно това, от което се страхуваше.

— Здравей, Джордан.

Извъртя се рязко и понечи да изпищи, но се спря навреме. Замаяна от ужас, тя стисна халата си.

— Как ме намери?

— Просто потърсих брат си. — Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на отсрещната стена. — Не се плаши, Джордан. Не смятам да те крада, колкото и да се изкушавам. Нужна си ми за една-единствена цел и докато не се съгласиш да я изпълниш доброволно, няма смисъл да те взимам със себе си.

Вратата рязко се отвори, тресна се в стената отзад и Кий нахлу в тясното пространство. Погледът му се впи в Ерикс и за част от секундата, преди изражението му да се изкриви от ярост, Джордан зърна нещо друго на лицето му, нещо поразяващо. Вместо ненавист или гняв, по него като че ли проблесна искрица радост. Инстинктивната му реакция при вида на Ерикс бе радост, преди да се опомни, че това бе заклетият му враг.

Ерикс дори не трепна.

— Здравей, братле. Тъкмо обяснявах на твоята Анаво, че нямам намерение да я отвличам отново. Когато се върне в Ериниите, а тя със сигурност ще го направи, ще е по собствена воля.

— Винаги си бил самодоволно копеле. Защо си толкова сигурен?

Ерикс я изгледа с мъртвите си лишени от блясък очи.

— Ще я провали най-ценното й качество — точно както и майка ни. Тя така и не повярва, че баща ни не може да бъде спасен, а Джордан няма да повярва, че си загубена кауза. Ще се пожертва за теб, както направи мама за Мефистофел. — Той отлепи гръб от стената. — Излишно е да стоиш на пост. Когато се върна, няма да съм крадец в нощта. Ще дойда посред бял ден и ще я взема пред очите ти.

И преди Кий да успее да каже нещо, Ерикс изчезна.