Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (16)

Шестнадесета глава

Във Вашингтон минаваше полунощ, когато тя се транспортира обратно в Белия дом след тренировката, и Джордан с учудване видя, че вместо Броуди там я чакаше Кий. Облечен с дънки и черна блуза с дълъг ръкав, той седеше на стола до прозореца невидим и въртеше в ръцете си нейното зайче, което някой бе поправил.

Значи затова бе ходил до Букурещ. Сърцето й се преобърна при този жест. Спря пред него и когато той вдигна глава към нея, прочете нерешителност в тъмните му очи. Кий й подаде зайчето и тя го пое слепешком, понеже не можеше да откъсне очи от неговите.

— Благодаря — прошепна.

Той бавно се изправи и тя пристъпи в прегръдките му, като пусна зайчето на стола зад него, а Кий се наведе да я целуне с нежни настойчиви устни. Нещо се беше променило. Суровостта в погледа му бе изчезнала и на нейно място се четеше… съчувствие?

— Защо ме гледаш така?

— Трябва да ти кажа нещо, Джордан. Ще ми е по-лесно направо да ти покажа, така че Броуди ще се върне след минутка и ще остане на пост, докато ни няма.

— Но какво има? Случило ли се е нещо?

— Не, просто… Защо не си облечеш нещо — дънки и пуловер, яке?

— Кажи ми, че всичко е наред.

— Наред е. Иди да се преоблечеш.

Джордан се пъхна в дрешника, смъкна спортния екип и извади дънки и пуловер. След по-малко от три минути беше готова — точно когато Броуди се появи в стаята.

— Ще се върнем след около два часа — каза Кий, после запали лампата в банята и затвори вратата.

— Е, аз ще съм тук — отвърна Броуди.

Кий я хвана за ръката, направи я невидима и наоколо всичко притъмня. Когато отново бе в състояние да вижда, стояха насред рехава горичка край тясно шосе. От другата страна се издигаше малка къща от камък и дърво, с паркиран червен седан отпред. Колата бе с чуждестранен номер. Слънцето бе изгряло, но беше още рано.

— В Европа ли сме?

Пръстите му стиснаха нейните.

— В Румъния, на осемдесет километра от Букурещ. В тази къща си живяла почти до четвъртия си рожден ден.

Явно не само за зайчето се бе погрижил през уикенда. Търсил бе следи от миналото й и бе открил нещо. Тя заразглежда къщурката и зачака в главата й да нахлуе някакъв спомен, но не се получи нищо.

— Откъде знаеш?

И там, сред дърветата, Кий й разказа как е търсил магазина, от който е купено зайчето, и как бил на път да се откаже, когато продавачът в един антикварен магазин му казал, че в селото живеела женица, която правела плюшени играчки, пълни с кълчища. Около Джордан отново всичко притъмня, а когато отвори очи, се намираха на тясна уличка между две сгради, от другата страна на калдъръмената улица имаше малко шивашко ателие. На прозореца беше наредена цяла колекция парцалени играчки.

— Жената помнеше семейството ти, Джордан. Родителите ти са били възрастни и много мили хора.

— Значи не са били ангели.

Той й разказа новата си теория, която й прозвуча далеч по-разумно.

— Но защо си толкова сигурен, че баща ти е помолил Бог да изпрати нови Анаво? Знам, че ти е споменал нещо подобно, но може би не си разбрал правилно. Може би е чисто съвпадение, че двете със Саша сме родени с година разлика. Възможно е из света да бродят множество Анаво, а вие просто да не сте ги открили. Може през годините да са се раждали безброй от нас, а Мефисто просто да не са разбрали.

— Може и да сме пропуснали една или друга, но в никакъв случай не са били безброй. Отделяме много време да търсим изгубени души и Ския. За някои от Лумините това е работа на пълен работен ден. И ако там някъде е имало Анаво, вероятността да я намерим, е била голяма. — Той поклати глава. — Доколкото познавам баща си и манията му да ни осигури път към Рая, убеден съм, че това не е съвпадение. Никога няма да разбера със сигурност, защото той няма да си признае, но вярвам, че е помолил за нови Анаво и Бог се е съгласил. Ето, дал те е на възрастна двойка, която е смятала, че не може да има деца.

Душата й се сгърчи при мисълта, че не ги помнеше, че никога нямаше да ги опознае.

— Какво е станало с тях?

Отново всичко притъмня и следващото място, на което се озоваха, не бе така живописно и красиво. От двете страни на улицата се издигаха много стари разнебитени къщи.

— Загинали са в катастрофа, когато си била на три години, а после си живяла тук, в Букурещ, при братовчедка на майка ти и мъжа й. Къщата им е била ето там, където сега е онази по-нова къща. Тази, в която сте живели, е изгоряла преди няколко години.

— Щом съм живяла с някакво семейство, защо съм се озовала в сиропиталището? И те ли са загинали?

Кий отново транспортира двама им и ето че се озоваха на стълбите на някаква църква. От другата страна на улицата се виждаше младежки център в стара сграда от червени тухли.

— Ето това навремето е било сиропиталището.

— Но защо са ме дали там, Кий?

Като продължаваше да стиска едната й ръка, Кий вдигна другата и отметна един палав кичур коса от лицето й.

— Сестра ти те е оставила.

— Сестра ми? Чакай. Какво? Имала съм сестра?

— Имаш сестра.

Напълно сащисана, Джордан несъзнателно приседна на стъпалото и Кий приклекна до нея. През следващия половин час й разказа за сестрата, която не знаеше, че има, и какво е бе направила за нея. Опита се да си представи как едно шестгодишно дете води сестричката си в сиропиталището отсреща късно през нощта и я оставя там, за да я спаси. Очертанията на сградата се замъглиха от бликналите й сълзи.

— Как е възможно да не я помня?

— Била си само на четири. Повечето хора не помнят почти нищо от периода, преди да извършат пет или шест.

— Но как е имала сили за такова нещо, при положение че е била само на шест?

— Тласкали са я страхът и отчаянието. Емилиян е бил най-долно чудовище.

А Марая се бе върнала при него, вместо да остане в сиропиталището. Пожертвала се беше заради Джордан.

Всички внимателно отбягвани и дълбоко заровени спомени за Холи нахлуха в главата й един след друг: синините, раните от изгаряне, подплашеният поглед в очите, а когато бе пораснала — най-грозното насилие. От време на време намекваше по нещо, говореше несвързани неща, подмяташе, но никога не си признаваше, макар Джордан непрекъснато да я питаше, понеже Холи знаеше, че ще арестуват доведения й баща, а единствено благодарение на него имаха покрив над главите си. По това време майка й вече се бе предала на алкохола и не можеше да си намери работа. Джордан умоляваше Холи да й позволи да каже на баща си, да я заведе в полицията или да се обадят на горещата линия за малтретирани деца, но приятелката й неизменно отказваше и заплашваше, че ще се самоубие, ако не я оставеше на мира.

А Джордан бе убедена, че заплахите й не са празни приказки.

После, в един ярко слънчев есенен ден, Холи бе дошла да я види, за да се сбогува с нея, и най-после бе признала онова, което бе отричала толкова дълго. Доведеният й баща я беше изнасилил. А тя бе взела старата очукана кола на майка си и се канеше да напусне Вашингтон, за да търси истинския си баща. Наложи се Джордан да й каже защо не може да го направи и никога, никога нямаше да забрави как надеждата бе угаснала в очите на Холи.

След безкрайни увещания се беше съгласила Джордан да поговори с баща си и да му позволи да й помогне, но преди той да успее да излезе от Овалния кабинет и да дойде при тях, Холи бе побягнала. Джордан се беше втурнала след нея в колата на Маги, но когато стигнаха до къщата на Холи във Вирджиния, приятелката й беше мъртва. Обесила се беше на една греда, стърчаща от покрива.

Нима така е било и за Марая? И тя ли бе преживяла същия ужас? Та това бе нетърпимо, не можеше да понесе тежестта на смазващото необятно чувство за вина. Тя се наведе напред, прегърна коленете си и започна да се люлее напред-назад и да хлипа тихо. Усети ръката на Кий нежно да гали гърба й, чу утешителните му думи, но не можеше да намери утеха.

— Защо, защо го е направила? О, защо се е върнала… при него… защо не е останала там?

— Защото след като само една от вас е можела да бъде в безопасност, трябвало е да си ти, понеже си била по-малката. И защото те е обичала.

Само защото се бе родила втора, а не първа. И защото сестра й я обичаше. Сестричка, която изобщо не познаваше. Сестричка, която вероятно бе убила човек, за да му попречи да й навреди. Джордан се разплака още по-неутешимо, стомахът й се сви на възел и цялото й тяло затрепери.

— Мислиш ли… смяташ ли, че тя… е причинила пожара? — Ръката му спря да я гали, но отговор не последва. Джордан вдигна глава и видя собственото си отчаяние, отразено в очите му. — Кий?

Той дръпна ръката си и се обърна към улицата.

— Не съм ти казал всичко. Заведох Марая в Колорадо, защото въпреки всичко, което е преживяла, тя излъчва невероятна доброта, и то с такава сила, че буквално я усещам. Когато пристигнахме, тя, разбира се, изпадна в паника, понеже все още нищо не й бях обяснил, но преди да успея да започна, се появи Саша и я видя. — Кий вдигна очи към облачното небе. — Видя, че Марая е Анаво.

Джордан рязко си пое дъх, но смайването й бързо бе изтласкано от грозно предчувствие. Как бе възможно Саша да разбере, но не и Кий?

— Обадих се на баща ми, понеже трябваше да разбера дали Емилиян е бил слуга на Ерикс. За една Анаво, която няма нищичко от Мефисто в себе си, би било изключително трудно да убие изгубена душа, но пък съвсем невъзможно да погуби човек, чиято душа все още принадлежи на Бог.

Джордан избърса сълзите си и прошепна:

— Изгубена душа ли е бил?

Кий бавно поклати глава.

— Просто зъл човек. М. каза, че крещял по целия път към Ада. Повечето прокълнати души ридаят и молят за прошка или втори шанс, но не и Емилиян.

Джордан пъхна вледенените си ръце в джобовете на якето.

— Значи не го е убила? Кажи не, моля те, кажи, че не е тя.

— Не смятам, че тя е запалила пожара, но мисля, че е разбрала, когато е избухнал, и не е направила нищо, за да го спре. Толкова се е страхувала, че е направила невъзможното. — Лицето му се разкриви от болка. — Затова и не можах да разбера, че е Анаво. — Онова, което й е причинил Емилиян, и това, което тя не е направила за него, я унищожава.

Неспособна да каже каквото и да било, тъй като не спираше да хлипа, Джордан само го гледаше.

— И сякаш животът й не е бил достатъчно гаден, сега се оказа, че е предназначена за Феникс.

Избърса сълзите си и носа си с опакото на ръката.

— Как… откъде… знаеш?

— Улови уханието й има-няма десет секунди, след като пристигнахме. — Той облегна ръце върху бедрата си и наведе глава, втренчен в цимента между ботушите му. — Толкова дълго съм живял на тоя свят и пак не разбирам как е възможно животът да е толкова жесток. Нужна й е помощ. Трябва й човек, който да умее да помага на наранените. Защо да не е Тай? Феникс я изгледа така, сякаш тя е Луцифер и е дошла да го отведе в Ада.

Сети се за първия си ден в планината, колко уплашена и несигурна се бе чувствала, но поне знаеше кои са Мефисто и за какво се борят. Марая сигурно бе била извън себе си от страх, а на всичкото отгоре Феникс я е гледал, все едно тя е най-страховитото нещо. Прииска й се да го цапардоса в лицето.

— Ако е отредена за него… защо, Кий? Защо ще постъпи така?

— Изобщо не очакваше, нямаше как да се подготви. Тръгна да слиза по стълбите и я видя долу, във фоайето. — Той си пое дълбоко въздух и го издиша с пуфтене, сякаш се опитваше да не заплаче. — Така ще копнее да е с нея, но ще я накара да страда. Ще я презре, задето оспорва натрапчивата му потребност да съхранява спомена за Джейн. Така се надявах да срещне Анаво, но си я представях силна и независима, някой, който да му даде онова, от което има нужда, за да може най-после да си прости и да продължи напред. А вместо това дойде Марая и след всичко, което е преживяла… о, защо трябваше да е точно Феникс?

Като го гледаше как се терзае, задето бе завел Марая в Колорадо, Джордан се насили да се стегне, премести се по-близо и се притисна до тялото му.

— Наранена е, вярно, и ще й трябва много време, за да се съвземе, но очевидно е невероятно силна и независима, щом е оцеляла. А и няма да е сама в планината с Феникс. Аз ще бъда там и Саша, и Джакс. — Тя облегна глава на рамото му. — И ти.

Кий се изсмя рязко, безрадостно.

— Да, аз най-много ще й помогна.

— Вече си й помогнал. В Букурещ нямаше да й е по-добре.

— Не съм толкова сигурен. Чувствам се като пълен предател, задето ще го кажа, но не й направих никаква услуга, като я заведох при Феникс. Той е невероятно объркан, а тя неимоверно много е страдала, дотолкова, че светлината й почти е изгаснала. С помощта на всички в планината и особено твоята би могла да се оправи, дори да бъде щастлива, но не и ако Феникс не я остави на мира. А той няма да го направи. Вероятно в началото ще я игнорира, което ще е добре, но после ще почувства потребност да бъде с нея. Няма да може да се сдържи.

Започна да вали сняг. Джордан уви ръце около шията му.

— Толкова ли е силно това чувство, Кирос?

Кий вдигна глава и срещна погледа й.

— Бих рискувал всичко само за да постоя до теб. Да, толкова е силно.

Придърпа лицето му към себе си и го целуна, а той извъртя тяло, прегърна я и зарови лице в косата й. Дълго седяха така на стъпалата на старата църква, прегърнати под спускащия се сняг.

Половин час по-късно двамата с Кий се появиха в коридора на третия етаж, пред вратата на спалнята до тази на Джордан. Тя буквално трепереше от притеснение, но поне малко си отдъхна, когато в отговор на почукването на Кий вратата отвори Саша. Сестра й не биваше да е сама в този момент. Русото момиче й се усмихна.

— С Марая си говорим за котки.

Посрещна я едра рижава котка и мигом се отърка в краката й със силно мяучене, но Джордан не реагира. Цялото й внимание бе насочено към тъмнокосото момиче, което се изправи от леглото. И да, ето го несъмненото сияние на Анаво, макар и не така силно изразено, както при Саша. Хубава беше, с големи сини очи и колеблива нежна усмивка.

— Марая — прошепна тя.

— Виорика — промълви сестра й.

В следващия момент двете се прегръщаха през сълзи и Джордан дори не разбра, че Кий и Саша са ги оставили сами.

 

 

Явно му вървеше на сняг — първо в Букурещ, а сега и в Йоркшир. Стиснал две рапири, Кий се материализира в близост до мястото, където някога се бе издигала къщата им, до гроба на Джейн, и видя брат си през снежинките.

Феникс го изгледа с ненавист.

— Не. Просто… не.

Не очакваше Феникс да му се зарадва — особено тук, на гроба на възлюбената му, — но нямаше намерение да си тръгне, преди да му е дал възможност да си изкара яда. Брат му жадуваше за кръв, и най-вече за кръвта на Кий.

Смъкна шлифера и го метна настрани. Стиснал дръжката на едната рапира в начална позиция, той пристъпи към Феникс. Хвърли другата към него и за част от секундата му се стори, че той ще я остави да му разцепи главата надве, но в последния момент брат му все пак я хвана и обърна острието срещу Кий.

— Ти арогантно надменно лайно, нямаше никакво право. Никакво. Не сме го обсъждали, никой не го е искал.

До този момент не бе продумал и дума за Марая, понеже бе изчезнал почти веднага след пристигането й. Нямаше как да не е разбрал, че е сестра на Джордан, понеже приликата помежду им бе поразителна, и със сигурност знаеше, че е Анаво — нали само той бе уловил уханието й. Но това му стигаше. Не желаеше да знае нищо повече. Побързал бе да дойде при Джейн. Опасенията на Кий се сбъдваха и той нямаше и най-бегла представа какво да предприеме. Освен да се бие. Затова стоеше със сабя в ръка, готов да пролее сериозно количество кръв, защото Феникс не можеше да приеме съществуването на Марая.

— Тя е олицетворение на доброто. И е сестра на Джордан.

— Не ми пука дори да е наша сестра. Никой не води кандидат за Лумина, без да попита останалите.

— Дай да си спестим глупостите, Феникс. Ще се биеш ли, или само ще ми крещиш?

— Искам да ти изтръгна сърцето и да го дам на ястребите.

Рапирата на Кий изсвистя във въздуха.

— Давай тогава.

Феникс нападна и Кий парира. Звучният звън на стомана в стомана отекна в студения сутрешен въздух. Ако не се броеше Джакс, Кий бе най-добър във фехтовката, но не и днес. Феникс го тласкаше студената ожесточена ярост, която прегаряше тялото му. Нямаше да е за дълго, но в момента брат му го мразеше така, както мразеше само Ерикс. А никой не мразеше Ерикс колкото Феникс. Дори Джордан.

Брат му атакуваше с безпощаден устрем — свиреп и неуморим, — а черните му очи горяха с безмилостен блясък. Кий съвсем не бе дошъл с намерението да го остави да победи, но когато Феникс замахна с острието към единственото му слабо място и го заби между ребрата му, стана ясно, че не е изключено да загуби. Удвои усилията си, но брат му го принуди да отстъпи и двамата се завъртяха в кръг около гроба на Джейн. Гладен беше, силата му отслабваше и Феникс го знаеше.

— Върни я обратно.

— Не говори глупости. Животът й е отвратителен, Феникс. — Той нападна, но брат му с лекота отклони удара и контрира на свой ред, разрязвайки ръката му над лакътя. — Това не е просто някакво момиче, не е само сестрата на Джордан. Анаво е, имаме нужда от нея.

— Аз нямам нужда от нея. — Настъпваше безмилостно, рапирата му проблясваше във въздуха със скоростта на светкавица.

С изкривено от болка лице — Феникс бе разпорил гърдите му — Кий се извъртя, успя да избегне острието на брат си и го намушка в рамото.

— Но е още един войник в нашата мръсна война.

Феникс скочи срещу него и отново го уцели в гърдите, разряза последните нишки от ризата му, така че тя висна като дрипа от раменете му. Снегът под краката им поаленя от кръв, предимно тази на Кий. Феникс буквално ръмжеше.

— Работата вечно е на първо място, нали, братле? Не дай боже да направиш нещичко, което не е свързано с Мефисто.

Кий зачака да го изпълни праведен гняв, да се ядоса достатъчно, че истински да погне Феникс. Не понасяше да го обвиняват, че войната срещу Ерикс е по-важна за него от братята му. Нима не осъзнаваха какво прави за тях? Не им ли хрумваше колко ги обича?

Ако съдеше по неподправената омраза в очите на Феникс, отговорът беше не. Възприемаха го като гаден диктатор, безчувствена машина.

Но справедливият гняв така и не го връхлетя. Вместо това го обзе тъга. Братята му изобщо не го познаваха, а вината за това си беше лично негова. А и нима той самият ги познаваше? Още преди векове бяха създали връзки помежду си, а Кий все гледаше да се държи на разстояние, вечен наблюдател и рефер, но никога участник. Страдаше за Ерикс, живееше с миналото и пропускаше случващото се пред очите му.

Налегна го умора. Безкрайна умора. Но Феникс имаше нужда да излее гнева си, така че продължи да върти сабята, докато силите му не се изчерпаха съвсем, а когато брат му посегна към сърцето му, той дори не вдигна сабя да се защити.

Феникс спря с рапира само на сантиметър от гърдите на Кий.

— Ще се оставиш да те намушкам ли?

— Не се оставям. Просто съм смазан. Хайде, давай. — Брат му се поколеба. — Давай де!

Острието се отдръпна.

— Не — каза Феникс с безстрастен глас. Подаде дръжката на рапирата на Кий и когато той я пое, се обърна и спря пред гроба на Джейн. — Хубаво си помисли дали да я убеждаваш да остане, Кирос, понеже няма да стане Мефисто, а ако само това е целта ти, ще е жестоко да я държиш в планината.

Искаше да каже, че никога няма да я целуне. А на Кий му се искаше да вярва, че брат му все някога ще капитулира, но в продължение на повече от век Феникс бе издигнал спомена за Джейн в култ — така бе обсебен от нея, че отказваше да докосне обикновените човешки момичета. А човек с такава желязна воля не би се предал лесно, може би дори никога. На Кий направо му се доплака, та чак се изненада, понеже никога не му се беше случвало, но мисълта как се разкъсва Феникс го съсипваше.

— Не ми е само това целта. — Усети, че в ботушите му капе кръв. — Та тя е сестра на Джордан. И безкрайно се е намъчила, има нужда да й помогнем да намери пътя към собствената си човешка същност.

— Ако се надяваш, че ще започна да я съжалявам, то…

— Не би желала някой да я съжалява. Иска да е с Джордан и ако единственото, което й остава, е да бъде Лумина, мисля, че ще й бъде достатъчно. Няма правило, че Мефисто трябва да приеме Анаво, както не можем да принудим и тях да приемат нас.

Феникс не откъсваше поглед от надгробната плоча.

— Значи отказваш да я върнеш?

— Ако само знаеше… ако беше видял къде живее и как няма нищичко на тоя свят, ако можеше да разбереш какво чувства към Джордан, не би ти минало през ум да я върнем. А и дори да не остане при нас, нещата няма да се променят особено. Тя пак ще е Анаво и ти пак ще си Мефисто и ще знаеш за нея. Изкушението няма да отслабне.

Феникс рязко обърна смръщеното си лице към Кий.

— Изобщо не се изкушавам. Не проявявам ни най-малък интерес. И това никога няма да се промени.

Кий се загледа в плочата.

— Естествено, Джейн би искала да й останеш верен, а ти си й безкрайно лоялен, Феникс. — Лъжеше, разбира се, понеже беше сигурен, че тя би страдала, ако знаеше, че брат му се е погребал жив вече повече от век или че обръща гръб на Марая, която Джейн най-вероятно би сметнала за дар от Бога. Помнеше я чудесно. Беше мила и нежна, и добра и щеше да иска Феникс да я забрави и да продължи напред, а Марая да намери щастието.

Надяваше се думите му поне малко да провокират Феникс, да го събудят, но, уви, той ги прие съвсем буквално.

— Няма за какво да се тревожи.

Джордан му бе казала, че Марая явно е изключително силна, щом е оцеляла, и това до известна степен го утешаваше. Вярно, че брат му бе твърдо решен да е нещастен, но това не означаваше, че същото очаква и нея.

— Съжалявам, Феникс.

Брат му вдигна глава.

— Да вярвам ли на ушите си? Могъщият лидер на Мефисто току-що се извини? Да не е дошъл Апокалипсисът?

Кий се наведе, уж за да вдигне шлифера си, но по-скоро, за да скрие сълзите си. Когато се изправи, вече се беше овладял.

— Иска ми се да знаех, че е Анаво, за да те предупредя. Никога не бих ти го причинил, но просто нямах представа.

Феникс се взира в него известно време.

— Защо не можем да видим сиянието й?

— Заради ужасния й живот. Била е… случили са й се неща, които са… — Той въздъхна, загледан в снежинките, които бавно кацаха в тъмните коси на брат му. — Душата й е прекършена.

Можеше да се закълне, че Феникс потръпна, преди да впие отново поглед в гроба на Джейн.

— Прибирай се вкъщи да ядеш, Кий. Целият си сплескан в кръв и си блед като призрак.

Разговорът очевидно бе приключил. Кий остави брат си на спомените му и изчезна.

Горчиво-сладка бе срещата на Джордан със сестра й — безмерно щастие и съкрушителна мъка.

 

 

Преди да каже и думичка за себе си или миналото им, Марая настоя Джордан да й разкаже всичко за родителите си, за живота си като „Първа дъщеря“. После я заразпитва за Кий и за Саша, и за мястото, в което се бе озовала. Нямаше представа, че са в Колорадо. Джордан бе наясно, че Кий иска Марая да остане, стига да пожелае, и въодушевена от мисълта да бъде с нея, внимателно заобиколи някои подробности като Феникс, уханието на Анаво и най-вече Завета Мефисто. Но все пак й разказа за Ерикс и изгубените души, за задачата на Мефисто и за всичко, което й се беше случило.

А Марая, колкото и да бе странно, приемаше всичко, задаваше малко въпроси, но не проявяваше повече от обикновено любопитство. Скоро й стана ясно, че сестра й е напълно изолирана от реалността. Изградила си бе стена, която да я пази, и тя не пропускаше нищо — било то добро, или лошо — да достигне до сърцето й. До душата й. Именно заради тази стена сиянието й се долавяше толкова слабо.

След близо час неспирно говорене Джордан най-после млъкна:

— Така, вече знаеш всичко за мен. Твой ред е.

Марая се усмихна с нежната си колеблива усмивка.

— С удоволствие ще ти разкажа за родителите ни, поне каквото си спомням, и за живота ми сега, но всичко по средата е най-добре да си остане неизказано, Виорика — отвърна тя. — Надявам се да разбереш.

Точно като Холи. Не говори за това, сритай го под килима, преструвай се, че не се е случило. Знаеше, че ако я притисне, Марая съвсем ще се затвори в себе си, затова реши за момента да не я закача.

— Как изглеждаха родителите ни?

— Пазя няколко снимки, мога да ти ги покажа, ако Кий ме заведе да ги взема.

— Ако те прехвърля в сиропиталището, ще можеш ли да се ориентираш оттам? — Джордан нямаше търпение да чака Кий.

Марая кимна и две минути по-късно стояха на стъпалата на старата църква. Държаха се за ръце и известно време гледаха към отсрещната страна на улицата.

— Живея наблизо, можем да повървим, ако искаш.

Джордан кимна. Жалко, че не знаеше как да се направи невидима, но все пак нахлупи качулката на якето си, та поне косата и лицето й да са скрити. Докато крачеха, се замисли, че преди четиринайсет години пак бяха минали оттук, но в обратната посока. Стисна лекичко ръката на Марая и тя й отвърна с мълчалив поглед. Май и тя мислеше за същото.

След няколко пресечки спряха. На Джордан направо й се доплака, като видя сградата. От пет години живееше сред красота, удобства и сигурност в Белия дом, а сестричката й живееше в нищета. Горе беше още по-страшно. Кий бе напълно прав да я измъкне от тази дупка така прибързано и щеше да му го каже веднага щом го видеше. Навсякъде лазеха хлебарки и Джордан настръхна от ужас, но Марая сякаш не забелязваше.

Постара се да прикрие отвращението си. По своя скромен начин сестра й видимо се гордееше с апартамента си, било защото сама плащаше за него с изкараните с труд пари, или защото той бе първото нещо в живота й, които беше само нейно.

Марая предложи да направи чай, но Джордан не искаше да се застояват. Чуваше крясъци, миризмите я задушаваха, а и умираше от ужас от хлебарките. Имаше и нещо друго, което я безпокоеше, някакво неосъзнато чувство за предстояща опасност.

— Ако някой ме види тук, няма да мога да дам разумно обяснение, както се получи в Лондон. Може ли да се връщаме в Колорадо?

Марая кимна. Явно приемаше всичко с еднаква лекота.

— Снимките са тук — каза и измъкна един албум от рафта, на който бяха наредени няколко нащърбени чинии и допотопен тостер.

Джордан забеляза, че си беше купила книгата, която майка й бе написала с благотворителна цел, малко преди да умре — приятни истории за живота в Белия дом, илюстрирани със снимки на малкото им семейство. До нея стоеше Библията, а после и „Метаморфозата“ на Кафка. Доста необичайна колекция.

Марая се обърна с албумчето в ръка.

— Обещах да остана при вас за няколко дни и дори се обадих на Густав, за да му кажа, че ще отсъствам, но не съм си взела никакви дрехи. Може би няма да е зле да си приготвя нещо, така и така сме тук.

Джордан кимна.

Сестра й дръпна излинялото перде в ъгъла на малката стая, точно до тясното легло, и разкри няколкото закачалки, на които висяха плачевно малко на брой дрехи. Извади чифт дънки — единствените, — две-три обикновени памучни блузи и износен пуловер. Джордан се сети за дрешника си у дома, пълен с дизайнерски джинси и тежки бални рокли. Веднага щом окончателно се завърнеше в Колорадо, щеше да заведе Марая по магазините. И щеше да й купи каквото пожелае, при това във всички възможни цветове.

Май и куфар си нямаше, защото добави към купчинката два чифта бикини и една стара тениска, вероятно вместо нощница, нави всичко на спретнато руло и го хвана с колан. После й се усмихна.

— Готова съм.

Джордан протегна ръка да я хване, за да ги транспортира в Колорадо, но в този момент вратата на апартамента се отвори с трясък и вътре нахлу някакъв мъж със син гащеризон и сенки под очите. Един бърз поглед към Марая й подсказа, че това не е приятелско посещение. Очите й бяха ококорени от изненада. Джордан си припомни нощта на собственото си отвличане, а също и урока на Джакс отпреди няколко часа. „Прецени внимателно ситуацията и запази спокойствие. Вече си поне десет пъти по-силна от всяка изгубена душа и равна по сили на Ския, но това няма да ти свърши работа, ако се паникьосаш. В никакъв случай не отстъпвай.“

Тази изгубена душа нямаше да я надвие. Сега нещата бяха други. Колко жалко, че нямаше нож. Не можеше да се транспортира без Марая, а тя бе твърде далече, за да я стигне. Мъжът я погледна за миг и скочи срещу Марая. Преди Джордан да осъзнае, че всъщност е дошъл заради сестра й, той я беше притиснал на леглото и дърпаше блузата й.

Побесняла, Джордан сграбчи стария тостер, метна се на гърба му и го халоса по главата с всички сили. Зарадва се, когато видя бликналата кръв. Мъжът изпъшка и рухна върху Марая.

— Мръсно копеле — измърмори Джордан на английски и го избута от сестра си. — Познаваш ли го?

— Не, никога не съм го виждала — усмихна й се Марая. — Колко си силна!

Току-що я бе нападнал непознат, а в очите й не се четеше страх. Единствено спокойно равнодушие. Дори не се бе съпротивлявала. През няколкото секунди, в които мъжът я бе държал притисната върху леглото, Марая бе лежала съвсем безучастно и дори не бе опитала да го изблъска.

Напълно сломена, Джордан се насили да отвърне на усмивката й. Което се оказа най-трудното нещо в живота й.

— Да. Много съм… силна — едва успя да прошепне, задавена от огромната буца в гърлото си. — Да си вървим у дома.

Марая се изправи, сякаш нищо не се беше случило, дръпна блузата си надолу, взе вързопчето с дрехи и пое ръката на Джордан.

— Дали да не го извлечем в коридора?

— Двамата с Кий ще дойдем да го приберем, Марая. Той е изгубена душа.

Сестра й кимна.

— Добре — каза, без въобще да го погледне.

Кий смъкна окървавените дрехи и се изкъпа още щом се прибра. Вече мечтаеше как ще седне да хапне, но преди да успее да се избърше, чу Джордан да го вика. Уви кърпата около кръста си и се върна в спалнята. Тя стоеше до леглото му с разширени очи и го гледаше така, сякаш той бе единственото, което я делеше от Ада. Изтича към нея и я прегърна. Джордан се разплака.

— Какво има, Джордан? Ш-ш-шт, всичко е наред. Тук съм. Кажи ми какво се е случило. Заради Марая ли?

Тя кимна в гърдите му и разказа цялата история — как отишли в апартамента й да вземат снимките и се появила изгубената душа.

— Мислех, че е дошъл заради мен, но той нападна Марая и аз го халосах с тостера. Тя дори не се опита да се бори, Кий. — Вкопчи се в него, пръстите й се впиха в гърба му. — Въобще… не се съпротивляваше.

В главата му отекна предупредителен сигнал.

— Казваш, че й е вдигнал блузата?

Джордан вдигна глава, за да го погледне.

— Май искаше да я изнасили.

— Ако бе смятал да направи това, щеше да опита първо да те обездвижи по някакъв начин, за да не хукнеш за помощ. Според мен е проверявал за рождено петно.

Джордан пребледня.

— Но откъде… — Тя спря напълно объркана.

— Излизали ли сте на улицата?

Тя кимна.

— Тръгнахме от старата църква.

Първата му реакция бе да й се накара, че изобщо се шляе из реалния свят като Мефисто, при положение че все още се преструваше, че живее в Белия дом, но реши да го отложи за по-късно.

— Видяхте ли го по пътя?

— Не и Марая каза, че не го е виждала никога.

— Тя къде е?

— В стаята си. Помолих Матилда да я наглежда, докато съм тук.

С една ръка около раменете й той я побутна към банята и я сложи да седне на стола до сауната.

— Изчакай тук да се облека.

— Господи, Кий, какво се е случило? — възкликна Джордан, втренчена в гърдите му.

— Феникс беше на гроба на Джейн и реших, че като нищо ще вземе да направи някоя глупост, така че взех две саби и го оставих да изкара малко пара.

Джордан не можеше да откъсне очи от раните.

— Май доста пара е изкарал. И той ли е в такова състояние?

— Не, но все пак успях да запазя малко достойнство. Няма нищо, Джордан. Изчакай ме само минутка и ще съм готов.

Тя кимна и той влезе в дрешника, облече се набързо и грабна ножа. Върна се в банята и я хвана заръка.

— Нямам никаква енергия. Можеш ли ти да ни транспортираш в апартамента?

След секунди бяха в тясната стаичка. Вътре нямаше никой, но тостера се търкаляше на земята, а върху старото одеяло на леглото се мъдреше огромно кърваво петно.

— Бива си те.

Джордан стисна ръката му.

— Къде ли е отишъл?

Кий пристъпи през прага на широко отворената врата и надникна в коридора.

— Да последваме следата.

Джордан затвори вратата зад себе си и тръгна след него към стълбището. Тук-там се виждаха капки кръв чак до петия етаж, където криволичеха по коридора. До стената лежеше някакъв мъж, стиснал мобилен телефон.

— Този ли е?

— Аха. Облечен беше в син гащеризон.

— Шегувам се, Джордан — обясни той, забелязал изненаданото й изражение. — Така де, целият е в кръв. Ама ти сериозно си го цапардосала, а?

Тя погледна изгубената душа и погледът й изстина.

— Исках да го убия.

— Но си се сдържала. Както казах, бива си те. — Без да пуска ръката й, той тръгна към мъжа, който ги забеляза и се опита да стане, но не можа. — Ще трябва ти да ни транспортираш до портата, Джордан.

— Но аз не зная къде е.

— Само ме дръж за ръката. — Той се наведе и сграбчи мъжа за ръката, без да обръща внимание на немощните му възражения. Затвори очи и се съсредоточи върху портата и необятната енергия на Анаво. Чу Джордан да ахва, усети, че се движат, и когато отвори очи, бяха в пустинята. Пусна ръката на изгубената душа, но не и тази на Джордан.

— Къде сме? — попита тя и се огледа.

— Саудитска Арабия, близо до границата с Йемен.

— Ще можеш ли да го пратиш долу, Кий? Джакс каза, че на акция отиват всички или никой. И че трябва да има двойник. А ние дори не знаем как се казва този тип.

Кий се наведе и дръпна мобилния телефон от мъжа.

— Ей сега ще се сдобием с двойник. — Той го пусна в собствения си джоб. — Ще се обадя на М. и той ще ни намери подходящ. А Феникс ще измисли къде да го оставим. Но този ще трябва да си отиде, понеже е видял белега на Марая. — Той погледна изгубената душа и едва сега забеляза колко е млад. Вероятно едва на осемнайсет или деветнайсет. — Какво търсеше? — попита го той.

Мъжът втренчи в Кий стъклените си очи. Береше душа и като че ли не осъзнаваше нито къде е, нито какво ще му се случи всеки момент.

— Кажи ми какво търсеше — повтори Кий.

Съвсем замаян, мъжът премигна и обърна очи към Джордан.

— Прекрасна, точно както ми каза.

— Кой ти го каза? — натърти Кий.

— Ерикс — прошепна мъжът. — Каза, че е в Букурещ, да я проследя и да видя защо е там. Аз… видях двойнички. Изпратих снимка, а той каза да видя дали по-високото момиче има… знака на Анаво.

Кий усети как изстива.

— Ерикс откъде знаеше, че тя е в Букурещ?

Мъжът като че ли се изненада от въпроса.

— Мобилния й телефон. Има си човек да проследява… и му казва… — Той млъкна и вдигна очи към небето. — Аз… главата ми… така боли. — По бузите му се затъркаляха сълзи. — Оставете ме да умра. Не ме пращайте долу, моля ви.

Кий хвърли поглед към Джордан. Очите й бяха разширени от мрачни предчувствия, но в тях нямаше съчувствие. Беше се превърнала в Мефисто без грам състрадание за изгубените души.

Мъжът започна да трепери и едва промълви:

— Милост… смилете се.

Без да пуска ръката на Джордан, Кий побърза да вдигне ръце, преди мъжът да е умрял и душата му да отлети при Ерикс. Започна да напява, черпейки от нейната енергия.

Когато всичко приключи, видя, че Джордан се взира съсредоточено в мястото, където до преди миг лежеше изгубената душа.

— Готова съм да се обзаложа, че когато го намерихме, е пишел на Ерикс, за да му каже за Марая.

Кий надникна в телефона на мъжа и горко съжали, че не го бяха открили по-рано.

— И би спечелила облога, понеже точно това е правел. Последният есемес беше от Ерикс и нареждаше на изгубената душа да стои в апартамента на Марая, докато тя не се върне, а после да го уведоми незабавно и да я задържи там. Явно вече планираше залавянето й, но не беше ясно, ако беше успял да я хване, дали щеше да я използва, за да манипулира Джордан, или щеше да задържи момичето за себе си. По-вероятно първото, тъй като Марая не представляваше предизвикателство, а Кий започваше да вярва, че брат му искрено се наслаждава на тази игра на котка и мишка с Джордан.

Ерикс бе загубил безвъзвратно способността си за съпричастност, откъснал се бе от почти всякакви човешки емоции, но все още имаше предпочитания, а и беше на осемнайсет години. Кий от край време се питаше дали възможността да прояви жестокост към Феникс не бе всъщност единствената причина Ерикс да убие Джейн. Тъй като тя носеше знака му, можеше да опита да я върне, а ако тя бе избрала безсмъртието, да я убеди да му роди синове. Но тя не беше негов тип. Джейн бе кротка и благовъзпитана и изключително пасивна в някои отношения.

А Джордан бе пълната й противоположност. Беше пряма и силна, роден лидер. С нея никога нямаше да е лесно, щеше да е едно постоянно предизвикателство. Освен това бе дребничка, тъмнокоса и красива. А всяко момиче, с което Кий бе виждал Ерикс през вековете, отговаряше на същото това описание. И след като брат му желаеше Джордан толкова силно, че да зареже отшелничеството си и да се появи в реалния свят, Кий силно се съмняваше да е възнамерявал да отвлече Марая вместо Джордан. Щеше да я ползва единствено за примамка.

Мислено отбеляза, че трябва да каже на останалите за това, за да се постараят Марая да не напуска планината по никаква причина.

Джордан продължаваше да гледа пясъка.

— Тези думи — прошепна тя, — никога не съм чувала този език.

— Това е древен език, свързан е с Подземния свят. Луцифер ни научи на тези думи, чува ни, когато ги изговаряме, и ни позволявала отворим портата. Означават…

— Предавай тази душа, която скверни всичко човешко, на вечността отвъд. Пощада не дарявай. Бъди глух за зов и молби. — Тя му се усмихна. — Всичко разбрах. Но как точно отваряш портата?

Той приглади разпиляната й от вятъра коса.

— По същия начин, по който палеше и гасеше лампата в стаята ми онази вечер. Пожелах да се отвори и Луцифер го позволи. Но изисква много енергия, а не съм ял нищо от вчера на обяд, така че използвах твоята.

— Значи съм ти нужна, за да те върна у дома.

— Ами, да.

— Значи един вид си оставен на милостта ми, така ли?

— Джордан, аз съм изоставен на милостта ти където и да сме, при каквито и да било обстоятелства.

— Исках да ти кажа нещо и понеже сме съвсем сами тук, моментът ми се струва подходящ. — Тя отново се втренчи в пясъчната ивица, която криеше портата. — Когато онзи тип се нахвърли върху Марая, а тя дори не се опита да му избяга, разбрах, че така се е затворила в себе си, за да се справи с болката, че е потиснала дори инстинкта си за оцеляване. — Погледът й се зарея във високата дюна пред тях и тя стисна ръката му. — Изпитвам невероятна потребност да я защитавам и страшно й се възхищавам, и сърцето ме боли за нея, но това, което ме изяжда, е чувството за вина. Не издържам на мисълта, че е в такова състояние заради онова, което е направила за мен. — Тя обърна сериозните си очи към него. — И разбирам защо не можеш да го мразиш, Кий. — Едри сълзи бликнаха от очите и залепнаха за ресниците й. — Не мога да си представя как си живял повече от хиляда години с такова непоносимо чувство на вина, а за теб е милиард пъти по-тежко, защото той се е превърнал в чудовище и няма шанс да бъде друг. В момента Марая е изгубена, да, но все пак е Анаво и няма да спра да се надявам, че ще намери пътя обратно. И мисля, че ако нямах тази утеха, щях да се самоунищожа. — Сълзите преляха и се затъркаляха по бузите й. — Съжалявам за онова, което ти наговорих, както и че ти причиних допълнителна болка. Не мога да спра да го мразя, Кий, но не ти се сърдя, че при теб не е така. — Тя стисна пръстите му. — Възхищавам ти се.

Сълзите, които цял ден бе успявал да сдържи, изведнъж бликнаха и колкото и да преглъщаше и да си поемаше дълбоко въздух, Кий не можа да ги прогони. Накрая се отказа, дръпна я в прегръдките си и мълчаливо се разрида.