Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (10)

Десета глава

Шест часа по-късно, точно в полунощ, Джордан излетя с британски правителствен самолет заедно с неколцина души от кабинета на премиера, които трябваше да се уверят, че ще пристигне във Вашингтон невредима.

В дъното на самолета имаше спалня и когато лампичката за коланите изгасна, Джордан се извини и каза, че би искала да поспи. Никой не възрази, още повече че след пристигането си на Номер десет така и не бе успяла да си почине. Наложило се бе да отговори на хиляди въпроси, да лъже къде е била, да преглъща угризенията на съвестта, задето полицията и служителите на британското разузнаване щяха да прекарат безброй часове в търсене на похитителя фантом и на място, което не съществуваше. Каза им, че за последен път е видяла Смърдящия и Вонящия във Вашингтон, след като я качили на самолета. А когато самолетът кацнал, някакъв мъж със ски маска, който така и не продумал, й завързал очите и устата, качил я на някаква кола и след дълго пътешествие я закарал в стаята, където я държал два дни, а после същият този мъж я оставил в Хайд Парк. Кий я бе инструктирал да сведе подробностите до минимум и тя се постара максимално.

Не се тревожеше особено, че Смърдящия и Вонящия биха могли да оспорят разказа й. Нямаше как да кажат каквото и да било, без да споменат Ерикс и факта, че той бе транспортирал Джордан от летящия самолет.

А сега всичко бе приключило и се прибираше у дома. Невероятно как се бе променило всичко само за секунда. И то само защото Кристън Арънс я бе разпознала.

Когато отвори вратата на спалнята, Кий седеше на ръба на леглото. Зарадва се, въпреки че мигом се почувства гузна, задето й стана драго да го види. Побърза да влезе и да затвори вратата зад гърба си. От няколко часа не го беше виждала — накрая все пак бе отскочил обратно до Колорадо, за да говори с останалите Мефисто. Появата на Ерикс дълбоко го беше потресла, не спираше да я докосва, сякаш се страхуваше, че тя ще изчезне. Когато госпожа Дюплесис бе дошла да я вземе и да я заведе обратно в кабинета на премиера, направо бе изпаднал в паника. Трябваше да се върне в Колорадо, но никак не искаше да я изостави. Наложило се бе Джордан да помоли асистентката за съдействие:

— Много съм напрегната. Ще бъдете ли така добра да постоите с мен?

— Но разбира се! — съгласила се бе с усмивка Дюплесис. — И да знаете, че в коридора има двама агенти от Дипломатическа защита, ще стоят на пост, докато не се качите на самолета за Съединените щати. Не се страхувайте, госпожице Елис. Обещавам ви, че сте в безопасност.

Тогава Джордан бе хвърлила поглед към Кий, давайки му безмълвно знак да тръгва и че всичко щеше да е наред.

— Ще се върна веднага — прошепнал й бе той, преди да изчезне.

И ето, сега я чакаше, както бе обещал. Изправи се и пристъпи към нея.

— Ще ни направя невидими, така че да можем да разговаряме, без никой да ни чуе.

Усети странен хлад, а когато погледна дланта си, й се стори, че е загубила плътността си, сякаш се състоеше от отделни точки. Но ръцете на Кий вече я обгръщаха, притискаха я до тялото му в плътна дълга прегръдка.

— Добре ли си?

Сгушила глава във вдлъбнатината между рамото и ключицата му, тя попиваше топлината и уханието му.

— Добре съм. И се радвам, че се измъкнах и се прибирам у дома. — Прегърна го по-здраво. — Отменихте ли акцията срещу „Ред Аут“?

Кий поклати глава.

— Решиха въпреки всичко да действат.

— Значи скоро ще тръгваш?

— Не, ще те придружа чак до Вашингтон. Печелим пет часа от часовата разлика, така че ще пристигнем някъде около три сутринта. Ще тръгна, щом те предадат на баща ти.

— Феникс успя ли да измисли нов план срещу изгубените души във Вашингтон?

Кий я дръпна да седне на леглото, седна до нея и облегна лакти на колене.

— Гласувахме и всички решиха да изчакаме до рождения ти ден.

— Но ти си против, нали?

Втренчен в килима — тъмносин, с миниатюрни златни самолетчета, вплетени в десена, — той кимна.

— Смятам, че така ще се наложи да останеш твърде дълго в реалния свят. Нямам доверие на Ерикс, а и толкова много хора могат да положат клетвата дотогава.

— А братята ти защо така решиха?

Кий я погледна.

— Смятат, че по-лесно ще се адаптираш, когато се върнеш, ако получиш малка отсрочка, ако прекараш малко време с баща си и приятелите си. Дори на Лумините даваме около месец, за да се подготвят за раздялата с реалния свят, преди да дойдат при нас. А с теб стана твърде внезапно и смятат, че е редно и този път да приложим същите правила.

— Но ти не си съгласен?

Той вдигна глава и обърна лице към нея.

— При теб не е същото, Джордан. Хората, които стават Лумини, се променят чак след като дойдат при нас, така че никога не се случва да бъдат в реалния свят като такива. А ти си на път да станеш Мефисто, ще ти е трудно да живееш сред хората. Ще трябва да продължаваш да лъжеш, което противоречи на природата ти, а да живееш сред изгубените души и Ския, без да им скочиш и да ги убиеш, ще изисква огромни усилия на волята ти. Основният ни инстинкт е да ги неутрализираме и ми се иска да не ти се налага да се мъчиш по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо.

Все още й беше трудно да повярва, че може да поиска да убие някого.

— Мисля, че ще се справя.

— Възможно е, но ще ти е трудно сама, така че ще гледам да съм максимално близо до теб, особено докато си на училище.

Ето ти поредното нещо, което трудно й побираше в главата. Замисли се за гимназията, за хората, които ходеха там — предимно претенциозни свръхамбициозни деца на претенциозни свръхамбициозни родители. Имаше и група на депресарите, но Кий нямаше как да се впише там. Съществуваше и групата на спортистите, но хобито на Кий бяха цветята. Оставаха любителите на тревата, които си падаха по алтернативна литература и дълбоки разговори за екзистенциализма, но на тях Кий вероятно щеше да им дръпне едно сериозно конско.

— Много се замисли, Джордан. Ще ти бъде ли неприятно да идвам с теб на училище?

— Не, по-скоро на теб ще ти е неприятно. При това много.

— Става дума само за месец. Все ще се справя.

Тя огледа подозрително кожения му шлифер.

— Ще трябва да си купиш нови дрехи, иначе всички ще решат, че имитираш онези от „Матрицата“.

— Иска ми се максимално да се впиша, така че непременно ще потърся нещо, което да не се набива на очи.

— Каквото и да облечеш, пак ще се набиваш на очи.

— Защо?

— Защото си над метър и осемдесет, раменете ти са като… е, далеч не са като на средностатистическия ученик, това е сигурно. Освен това косата ти е дълга. В „Оутс“ никой не носи дълга коса, освен Тед, портиера.

Кий вдигна ръка и се заигра с опашката си.

— Е, по този въпрос нищо не може да се направи, понеже не мога да я отрежа. Дотук съм изпълнявал всичко, което ми е наредил Луцифер. Със сигурност няма да му се опълча само защото разни пъпчиви хлапета ще вземат да ми се подиграват на косата.

— Какво ще се случи, ако не изпълняваш всичките му нареждания?

— Има ли значение?

— Естествено, че има. В Ада ли ще те прати?

— Не. Е, вероятно да, но козът му не е свързан с това какво ще се случи с мен. — Изражението му стана съвсем сериозно. — Не съм споделял с никого какво ми каза и това вече се е превърнало в навик. Важното е, че никога няма да престъпя повелите му.

Любопитството направо я разяждаше.

— Няма да кажа на никого. Освен това смятам, че е редно да знам.

— Защо? По никакъв начин не те засяга.

— Естествено, че ме засяга. Забрави ли, че се предполага да бъдем заедно?

— Шегуваш се, нали?

— Ако изобщо очакваш да изградим нещо повече от обикновено приятелство, ще трябва да си открит с мен, Кирос. Без тайни.

Кий се смръщи и извърна лице, после се отпусна назад върху леглото и се втренчи в извития таван.

— Не споделям с никого и не търся съвети, Джордан. Така действам от повече от хиляда години, откакто станах безсмъртен.

Изтегна се до него и подпря глава с ръка.

— Ами преди, когато си бил обикновено момче? Споделяше ли с някой от братята си?

— Само с един.

Тогава й стана ясно. Нищо чудно, че за миг се бе зарадвал при срещата с Ерикс.

— Бил ти е най-добрият приятел, нали?

— Да.

И нищо друго. Само това „да“.

Саша беше напълно права. Кий бе изградил стена около себе си, при това толкова солидна и висока, че Джордан не успяваше дори да надникне зад нея. Но се чувстваше длъжна да опита.

Заигра се с едно от копчетата на шлифера му.

— Сигурно, когато е умрял и се е върнал така променен, си се чувствал по-зле, отколкото ако действително беше умрял и изчезнал завинаги.

Никакъв отговор. Само неволно примигване.

— А как беше на Кианос?

Предстоеше им седемчасов полет, а тя едва ли щеше да престане с въпросите. Единствената му надежда бе да говори достатъчно дълго, че да я отегчи и приспи.

Отличната памет на Мефисто бе и дарба, и проклятие. Някои неща предпочиташе да не помни. Като например деня, в който Ерикс бе убил тяхната митера. Тя, която бе всичко за тях, загина, когато Денис бе само на десет, убита от първородния, любимия си син. А Ерикс се завърна от скалите и веднага разбраха какво се е случило. Очите му бяха досущ като тези на баща им, но още потъмни, без никаква искрица живот или човечност в тях. И техните очи се променяха с безсмъртието, но не като тези на Ерикс. Прозорец към душата. Неговите бяха почерни и от най-дълбоката яма в Ада.

Това бе най-ужасният ден в живота му. Шестнайсетгодишен бе изгубил майка си и любимия си брат, най-добрият му приятел бе станал най-големият му враг.

Но ето че мислите му се насочваха към спомени, които се бе заклел да не събужда, затова ги изтръгна от съзнанието си и се върна по-назад, когато Ерикс бе на четиринайсет, а Кий на дванайсет, на прага на съзряването, а тялото му започваше да прави неща, които дълбоко го объркваха и смущаваха. Нямаше представа откъде Ерикс знае толкова много, но той винаги разполагаше с отговор и Кий научаваше всичко, което го интересуваше, от него. Направо го боготвореше. Ерикс знаеше как да лови животни и риби, как да търси храна на острова. Знаеше кое става за ядене и от кое ще се разболеят.

Често оставяха по-малките братя да правят каквото си искат, без да се страхуват, че някой ще ги наклюкари, и се шляеха на цели километри от дома. Изследваха тайните на острова: лабиринта от пещери, чийто вход беше скрит под една от огромните скали, щръкнала от склона на най-високия хълм; горичка диви ябълки на западния бряг, до който с мъка можеше да се стигне, понеже скалистият хълм и острите скали стигаха чак до водата; и — може би най-прекрасното откритие — малко езерце, подхранвано от топли извори, закрито от надвиснала отгоре скала и заобиколено от широколистните и иглолистни гори, които покриваха по-голямата част от острова. Научиха се да плуват и часове наред се гмуркаха към дъното, състезавайки се кой ще издържи най-дълго под водата. Странно, че не им хрумваше да се запитат защо водата е топла. Сега му се струваше очевидно, че езерцето се е подхранвало от подземен извор, бликнал някъде дълбоко от горещите недра на Земята. Вероятно целият остров е бил загаснал вулкан, но тогава не знаеха нищо за това.

Бяха синове на Ада, но и на Рая и растяха учудващо невинни и безгрижни. М. прекарваше доста време с тях и макар да не бе образцов баща, беше благосклонен към тях, дори да не демонстрираше кой знае каква обич, а и очевидно се гордееше със синовете си. Нямаха представа, че съществуването им е тайна, че нито Бог, нито Луцифер знаеха за тях. Помнеше колко предаден се беше почувствал, когато най-после бе научил — защо мама така настояваше да се молят на Бог всяка вечер, след като той не можеше да ги чуе?

Кий се порица мислено. Излишно бе да разсъждава за неща, които вече нямаха значение. Насочи мислите си към онези ведри дни, когато двамата с Ерикс изследваха острова, към нещата, които брат му бе показал, на които го беше научил, които бе разкрил за себе си. Един конкретен ден бе съвсем пресен в спомените му.

Тръгнаха рано, още призори, понесли сушени ябълки и еленово месо в рибарски мрежи на гърбовете си, и се насочиха към горичката от диви ябълки и океана. Смятаха да ловят риба, а следобед да се топнат в езерото.

Някъде към пладне стигнаха до хълма, който се извисяваше над острова, и тръгнаха нагоре към билото, лазеха по канарите и зъберите и често-често спираха да пият вода от поточето, което ромонеше надолу и криволичеше към източния бряг. Когато стигнаха средата на склона, насреща им литна гарван и се скри в един храст, а Ерикс спря, наклони глава и зяпна напред. Кий също се загледа, но не видя нищо, освен гарвана в храста.

— Какво зяпаш?

Вместо да отговори, Ерикс дръпна лавровите клони, с което изплаши птицата, и прокара ръце по повърхността на скалата, избърса прахоляка, наслоил се в пукнатините. Кий зяпна от изненада.

— Защо някой ще нарисува картина на скалата? — Той се втренчи объркано във фигурите. — Какво правят?

Ерикс се разсмя.

— Братленце, М. какво ти е казвал за бебетата?

— Какво има да ми казва? Коремът на майката пораства и бебето излиза. — Не беше сигурен откъде точно излиза, но незнанието не го тревожеше. Помнеше, че когато Дени се роди, майка му плачеше, но М. не ги пусна в стаята, накара ги да изчакат вън, на плажа. А когато я видяха отново, тя изглеждаше по-слаба отпреди и щастлива, така че той забрави за виковете.

— Не ти ли е чудно как бебето влиза вътре?

Кий сви рамене.

— Не съм се замислял.

Ерикс заобяснява, посочвайки различни части от картината. Кий слушаше едновременно потресен и дълбоко заинтригуван. Нямаше представа колко време са стояли пред картината — вероятно праисторическа интерпретация на процеса на създаването на потомство, показала се след разместването на скалите при пролетното топене на снега. Във всеки случай наблюдаваха достатъчно дълго, та изображението трайно да се запечата в мозъка му. Накрая Ерикс изскубна храста, за да го прикрие.

— Пак се вижда — отбеляза Кий. — Дай да намерим по-голяма скала и да я сложим отпред, та малките да не я видят.

— Няма да я видят, докато не станат готови.

— Ама, Ерикс, вижда се ясно като бял ден. Храстът не върши никаква работа.

— Виждаш я, понеже знаеш, че е тук, и окото ти само я търси. А малките, дори да се изкатерят дотук, няма да я видят, понеже няма да я търсят. Най-добрият начин да скриеш нещо, е да го изложиш на показ, понеже никой не забелязва обичайното. Ако сложим скала пред тази, ще изглежда не на място, необичайно. Ще събуди любопитството им и те ще я преместят.

Прав беше. Ерикс по принцип винаги беше прав.

Джордан се намести и облегна глава на рамото му, а той обви тялото й с ръка и я притегли по-близо.

— Продължава да прилага този принцип, та понякога не успявам веднага да проумея какво е намислил. Точно по този начин е успял да убеди толкова много високопоставени хора във Вашингтон да му обещаят душите си, без ние да разберем. Преди година прибрахме един Ския, който съхраняваше огромно количество информация за разни политици на компютъра си. Компрометиращи снимки и лични имейли, и всякакви други неща, които един политик не би искал да станат обществено достояние.

— Искаш да кажеш, че ги е изнудил да положат клетвата?

— Така решихме, но когато проверихме всички от списъка, нито един не беше изгубена душа. Зий се връща няколко пъти, но нито един не положи клетвата, затова решихме, че онзи Ския вероятно е планирал нещо за по-нататък, а понеже вече се бяхме погрижили за него, смятахме, че няма за какво да се тревожим. Сега осъзнавам, че всичко е било нагласено. Ерикс го е накарал да се премести в Телюрайд, в задния ни двор, така да се каже, знаейки, че в крайна сметка ще го приберем и ще намерим онези файлове. И докато ние сме проучвали грешните хора, той се захванал да подмамва онези, които не ни беше хрумвало да проверяваме.

— Съвсем явно.

Кий въздъхна, ядосан за пореден път от недалновидността си.

— И макар да знам колко е хитър, пак успява да ме заблуди. Ако не бяхме видели Рой Трент по телевизията и ако не ни беше хрумнало, че може да е Ския, вероятно още нямаше да сме наясно за изгубените души във Вашингтон. Обзалагам се, че Ерикс му е казал да се постарае да вложи малко емоция, ако се наложи да го дават по телевизията, а Трент или е забравил, или във високомерието си е решил, че не е толкова важно.

— Според мен е било от високомерие. Беше започнал да се държи невероятно надменно с татко през последните месеци. — Тя се намести още по-плътно до него и обви ръка около талията му.

— Разкажи ми още за Кианос.

Май планът му да я приспи с приказки щеше да удари на камък.

— Предпочитам да не си спомням. Доста е болезнено.

— Кажи ми само дали малките са видели рисунката на скалата.

— Денис я намери след няколко години, понеже винаги си е бил любопитен и див и открай време си завира носа навсякъде. И веднага дотича вкъщи и каза на мама.

— На колко години беше?

— Май на осем. Нямаше да е толкова страшно, ако не се беше заел да пресъздаде рисунката на всеки камък около къщата с въглен. Ерикс му каза да измие всичко, защото ако мама ги види, сигурно ще се разплаче. Ако го беше заплашил, че ще го набие, Денис вероятно щеше да издълбае рисунката по всички дървета. Единственото, което го стряскаше, бе мисълта да разплаче майка си.

— Тя често ли плачеше?

— Не бих казал, но когато се случеше… много се измъчвахме. А Денис най-много, буквално тичаше да се скрие в пещерите. — Сети се за всички случаи, в които бе ходил да търси братчето си и да го успокоява, че майка им не плаче заради него.

— Какви бяха братята ти като малки?

— Тай се интересуваше само от животни, а Зий винаги е обичал музиката. Но беше странно хлапе, живееше в свой собствен свят. Феникс беше луда глава, вечно чупеше нещо, падаше от дърветата, от скалите. Веднъж тръгна да плува в океана и каза, че ще спре чак в Англия. Когато го настигнах с кануто, беше преплувал повече от километър и половина.

— И Джейн ли беше такава?

— Нищо подобно. Беше свита и кротка, не си падаше много по приключенията.

— Странно.

— Да, но Феникс май нямаше нищо против.

— Разкажи ми за Джакс.

Кий се усмихна.

— Беше любимец на мама след Ерикс. Мил и сантиментален, и някак… солиден. Обичаше всякакви спортове и проявяваше талант във всички тях.

— Как се запознаха със Саша?

— Открихме я по време на акция, трябваше да приберем група хлапета от нейното училище в Сан Франциско. Джакс смяташе, че ще има по-голям шанс да я спечели, ако тя го смята за обикновено момче, затова изтри паметта й и се запозна с нея в реалния свят. Само дето няколко часа по-късно тя си счупи крака. Той се паникьоса и го излекува, така че планът му отиде по дяволите.

— Но тя все пак се е влюбила в него, така че всичко се е наредило.

Не му се говореше за Саша и любовта й към Джакс. По някаква необяснима причина темата го караше да се чувства неловко.

— Трябва да поспиш.

— Твърде много черен чай изпих, а и адреналинът ми дойде в повече, така че едва ли ще заспя. — Тя се намести още по-плътно до него. — Разкажи ми още за Кианос.

— Уморих се да говоря. Рядко го правя.

— Забелязах.

— Сега е твой ред. Разкажи ми за твоето детство.

— Че какво има да разказвам? Баща ми вече беше сенатор, когато ме осиновиха, така че винаги съм живяла или в Мериленд, или във Вашингтон. Ходех в частно училище, имах си бавачка, не се виждах много-много с нашите и мечтаех да спечеля златен медал по гимнастика на олимпиадата. Но това вече го знаеш.

— А защо не си ги виждала често?

— Понеже татко беше сенатор. Почти всяка вечер имаше някакво мероприятие, а мама, разбира се, го придружаваше. Когато разпускаха Сената, ходехме на пътешествия, но даже и те обикновено бяха свързани с работата му, така че прекарвах повечето време с бавачката си.

— Как се казваше?

— Бетси. Още живее при нас, тя е нещо като иконом, уж замества мама, готви ни и наглежда персонала на Белия дом, макар това да не й влиза в задълженията.

— А какво знаеш за биологическите си родители?

— Нищичко. Единственото, което имах със себе си, беше зайчето, а монахините не си правеха труда да се ровят в миналото на сираците. Приемаха намерените деца и се грижеха за тях, докато не ги осиновеше някой или пък не станеха достатъчно големи, за да ги пратят на работа. Аз изкарах само няколко месеца там, после ме осиновиха.

— А родителите ти защо са решили да осиновят дете от Румъния?

— Не са го били решили. Били на почивка и трябвало да посетят американския посланик в Букурещ. А той организирал посещение в сиропиталището, понеже навивал баща ми да се кандидатира за президент и смятал, че снимките в сиропиталище ще му бъдат от полза. Казал на монахините да намерят най-красивото бебе, та баща ми да го гушне за снимките, но бебето го напишкало и когато го върнали в кошарката му, съм им попаднала аз. Майка ми не можеше да има деца и казваше, че когато ме видяла, веднага й се приискало да ме вземе със себе си. Така и направила и ето какво се получи после.

— Май нямаш нищо против.

— Че защо да имам нещо против? Ако не ме бяха осиновили, щях да работя в някоя фабрика, да шия маратонки или да сглобявам евтини часовници. А и няма истински родители на света, които биха могли да са по-добри с мен или да ме обичат повече от тях. Направо ударих джакпота.

Но в думите й се долавяше нещо, което не звучеше съвсем искрено.

— И все пак би искала да знаеш кои са истинските ти родители. Питаш се какво се е случило с тях и защо са те изоставили. Дали са умрели, или просто не са могли да се справят с отговорността.

Джордан не отговори.

— Прав ли съм?

— Отчасти, но всъщност какво значение има? Особено пък сега.

— Ами ако се окаже, че родителите ти не са били хора? Че си дете на ангели и някой, който има големи планове за живота ти, те е оставил на прага на сиропиталището?

Джордан рязко се изправи в леглото и го зяпна с ококорени очи.

— Какво говориш, Кий?

— Нищо. Опитвам се да налучкам. Когато умирах, срещнах баща си, а той ми каза нещо странно: как нямало повече Анаво и той бил обещал на майка ни, че тя ще ни види отново, което пък означавало, че трябва да намерим Анаво. Попитах го какво е направил, но той така и не ми отговори.

— А може ли М. да създаде деца, които не са негови?

— Не.

— Тогава как прави двойниците?

— Не ги прави той. Луцифер ги осигурява и не са истински хора — само тела. Единствено Бог може да създаде душа. А М. веднъж вече е действал зад гърба на Луцифер, когато се влюбил в майка ми, и се питам дали не го е направил отново, дали не е помолил Бог за помощ, та да изпрати нови Анаво. Саша също е осиновена, така че няма представа кои са истинските й родители.

— А защо да помоли Бог за нещо, ще означава, че го прави зад гърба на Луцифер?

— Понеже не би трябвало изобщо да контактува с него. Може да ти звучи като разумен ход да помоли Бог за нови Анаво, но Луцифер ще го възприеме като предателство. Няма да разбере, че го прави заради майка ни, понеже, колкото и да е невероятно, нея той обичаше истински. И смята, че ако ни осигури шанс да идем в Рая, един вид ще компенсира онова, което се случи с Ерикс. Майка постоянно го молеше да признае връзката им и нашето съществуване на Луцифер, но той винаги отказваше, а останалото го знаеш.

Джордан извърна лице, наведе глава и се втренчи в дланите си.

Кий се поизправи и хвана здраво едната й ръка.

— Дори да е така, това не променя нищо, Джордан. Пак имаш право на избор, собствена воля. Знам, че загина твърде рано и по непонятни причини, но така се случва с много хора. А и никой не те е насилвал за нищо. Можеше да избираш между Рая и планината. Дали да станеш Мефисто, или не.

Тя се облегна на ръката му и въздъхна.

— Реално нямах никакъв избор, Кирос.

— Как така?

— Как бих могла да предам човечеството, след като видях Ерикс отблизо, след като разбрах какъв е, какво прави? А и как бих могла да те оставя да умреш, след като Саша и всички останали не спираха да повтарят колко си важен за тях и за работата им?

— Нима съжаляваш?

— Не, но е трудно да приемеш, че целият ти живот е предрешен още преди да се родиш.

Кий избута главата й от рамото си, пусна ръката й и се изправи.

— Съжалявам, но не мога да ти съчувствам, Джордан.

— Не съм те молила за съчувствие.

— Така е, собственото ти самосъжаление е предостатъчно.

Тя му се смръщи.

— Доста си груб.

— С братята ми също не сме имали кой знае какъв избор. Родени сме такива, както ти си родена Анаво. Можехме да изберем да не преследваме изгубените души и да оставим Ерикс да спечели войната, но нима може да се говори за избор при това положение? Бих могъл да реша да беснея дни наред, да унищожа всичко по пътя си, да избия сума хора, което автоматично да ме вкара в Ада и да унищожи баща ми, но и тук не може да става дума за избор. Не успях да изтегля печелившата карта и да се родя обикновено момче, което ще порасне, ще си намери работа и ще създаде семейство. Падна ми се да съм син на Ада, което ме измъчва по цял ден, всеки ден, цели хиляда години. Но не се оплаквам, понеже нещата са такива, каквито са.

Очакваше тя да скочи на крака и да му се накрещи, но вместо това Джордан го изгледа с натъжени очи.

— Точно това ти е казал Луцифер, нали? Заплашил е да унищожи баща ти, ако не спазваш правилата.

Гневът му мигом се изпари и той извърна глава, за да не гледа съжалението, изписано на лицето й.

И за малко да подскочи, когато ръцете й се плъзнаха около талията му. Усети бузата й опряна о гърба си и се приготви да чуе извинение. А не искаше извинение. Искаше тя да приеме нещата. Смъртта. Мефисто. Него самия.

— Не се върнах заради човечеството — прошепна тя. — Върнах се заради теб.

Можеше да се закълне, че сърцето му пропусна удар. Издиша рязко, макар да не бе усетил, че несъзнателно е затаил дъх, обърна се с лице към нея, притекли я към себе си и се наведе да я целуне. А тя притисна тяло в неговото и целувката премина в нещо по-дълбоко, съвсем различна от всички останали. И както всеки път, имаше чувството, че се разтапя в нея, че полита на крилете на еуфорията и го обзема невероятен покой, но този път мислите му не литнаха автоматично в онази посока, към която се насочваха всеки път, когато я целуваше. Мислеше единствено затова, което бе казала. Беше смаян. Зашеметен.

Каква ирония, че точно този път, когато по някакво огромно изключение мислите му не се въртяха около това да смъкне дрехите й, тя го целуваше така, сякаш не можеше да му се насити.

Пръстите й сграбчиха реверите на шлифера му. Той отпусна ръце, за да ги измъкне от ръкавите, и дрехата се свлече в краката им. Не откъсваха устни един от друг. Тя го дръпна назад и двамата паднаха върху леглото — той по гръб, а тя върху гърдите му — и продължиха да се целуват.

„Върнах се заради теб.“ Думите отекваха в главата му, а меките й сладки устни го целуваха така, че започваше да му се вие свят.

Целуваше го разпалено, без никакви задръжки, така че не се учуди много, когато тя плъзна ръка под ризата и погали корема и гърдите му. Когато Се премести върху него, Кий пак не се изненада особено. Но когато той разкопча сутиена й и тя не възрази, а дори намести тяло, така че той да обхване гърдите й с длани, тогава се смая. Докъде ли щеше да му позволи да стигне? Уви ръце около тялото й и я претърколи, така че тя да падне по гръб, отлепи устни от нейните и отвори очи. Гледаше го със странна смесица от желание и страх.

— Нали не те е страх? — прошепна той. — Кажи ми, че не те е страх от мен, Джордан.

Тя преглътна шумно.

— Страх ме е от това, което изпитвам. Не съм… никога… винаги е така нежно, така просто. — Дишането й бе накъсано, плитко. — Никога досега не съм искала да продължа.

— Защо смяташ, че сега е по-различно?

Тя се втренчи в устата му.

— Може би защото се превръщам в Мефисто?

Кий поклати глава.

— Това те кара да мразиш изгубените души и Ския дотолкова, че да ги елиминираш, покрай което ставаш по-избухлива, затова и си наговорила онези неща на Джакс. Но във всичко останало продължаваш да бъдеш Анаво.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. — Искаше й се да повярва, че желанието й е провокирано от нещо различно от собствената й воля. Знаеше, без да я пита, че тя мисли за Матю, че се чувства виновна, че търси някакво извинение, задето го целува с такава страст.

Но Джакс му бе разказал за ефекта на Мефисто върху Саша и го беше уверил, че по отношение на секса не можеше да разчита на друго, освен на себе си.

— Ако стигнете дотам — беше му казал, — всичко ще зависи от теб. Изобщо не разчитай, че онази частица Мефисто в нея ще ти помогне по какъвто и да било начин.

— Това никак не е в мой стил, Кий.

Целуна нослето й, после бузата й и прошепна:

— Явно е точно в твой стил, Джордан, щом си тук по своя собствена воля. — Той прокара устни по красивото й лице. — Толкова ли ще е страшно, ако се окаже, че ме целуваш просто защото ти харесва? Трябва ли да има причина за това, извинение?

— Но какво говори това за мен? Та Матю още се бори за живота си.

Кий впи поглед в очите й.

— А ти загуби своя. — Бяха толкова близо един до друг, че усещаше дишането й. Под разкопчаните ризи телата им се опираха кожа в кожа. Той наведе глава, докато устните му се долепиха до ухото й, и заровил нос в копринените й коси, зададе въпроса, който не можеше да изтика от съзнанието си: — Защо се върна, Джордан?

Ръцете й се вдигнаха към тила му, тя смъкна ластика и прокара пръсти през косата му.

— Чух те да крещиш името ми. Да ме викаш да се върна.

— Мислех, че си си отишла завинаги. Мислех… — зашепна той, заровил лице в косата й. Затвори очи и си припомни всяка дума, която бе казал, и тона, с който я бе изрекъл. Обезумял бе от болка, а мисълта, че отново ще бъде сам, след като за миг я бе имал до себе си… съзнаваше, че е звучал отчаяно, защото бе смазан от агонията на хилядолетната си самота.

Въодушевлението му рязко се изпари и той въздъхна, почувствал се като последен глупак.

— Значи си се върнала, защото ти е станало жал за мен.

— Нищо подобно, Кий. Та нали ангелът ми бе разказал за теб и защо искаш да остана. Вярно, съчувствах ти и ми допадаше идеята да се боря срещу Ерикс, но вечността ми се струваше твърде страшна, твърде безкрайна. Почти бях решила да ида с нея. — Пръстите й замръзнаха в косата му, гласът й премина в шепот. — И тогава те чух.

Изражението й бе напълно сериозно.

— Току-що те бях срещнала, почти не те познавах, но в тази една минута разбрах кой си. И останах смаяна. — Тя се засмя тихичко. — Така че се върнах. И независимо какво ще се получи между нас, дали ще бъдем приятели, или… нещо повече, винаги ще съм до теб. — И тя обхвана главата му с меките си тънички пръсти, привлече го надолу и го целуна.

Три часа по-късно съдържанието на кофеин в кръвта й бе намаляло, а адреналинът бе спаднал до нормалното си равнище. И когато Кий настоя, че тя трябва да опита да поспи, Джордан не възрази, но го накара да легне до нея.

— И ти трябва да поспиш.

Свали маратонките си, а той ботушите. Смъкна блузата с качулката, а той разкопча ризата си. После събу анцуга си, а той изгаси лампата.

Прегърна я под завивките и прошепна в тъмнината:

— Никога не съм спал с друг човек. Не знам дали хъркам, или ритам насън, или се държа неприлично, така че разчитам да ми кажеш.

— Никога? Ама съвсем никога? Мислех, че се е случвало да бъдеш с… други хора.

— Не се е случвало да спим, докато сме били заедно.

— О!

— Това притеснява ли те?

— Не, но ако смяташ да бъдеш с мен, тоест истински да бъдеш с мен, силно ще ме притеснява.

Той я прегърна още по-силно.

— Заспивай.

Унесе се почти веднага и не очакваше кошмара. Беше във Вашингтон, в къщата на Матю. Всичко се повтаряше точно както се бе случило, освен накрая, когато с писък падна на колене до тялото на приятеля си. Той отвори очи и я погледна обвинително.

— Ти ме предаде!

— Джордан, събуди се! Всичко е наред, Джордан!

Когато се събуди, не знаеше къде се намира, обляна бе в сълзи и въздухът не й стигаше.

Някой чукаше на вратата.

— Трябва да отвориш — прошепна Кий в ухото й.

Тя се измъкна изпод завивките и отвори лекичко вратата. През процепа видя госпожа Дюплесис с разтревожено изражение.

— Съжалявам, сънувах кошмар.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не, благодаря ви.

Жената пристъпи към вратата.

— Ако предпочитате да не сте сама, напълно ще ви разбера, госпожице Елис, и с удоволствие ще поседя при вас.

— Много сте мила, но вече съм добре. Ще ме събудите ли, когато дойде време да кацнем?

— Разбира се! Нали ще трябва да си седнете на мястото и да закопчаете колана!

Джордан затвори вратата, върна се опипом в леглото и се пъхна под завивките, все още треперейки.

— Мислех, че сме невидими. Как така ме е чула?

— Направих те отново видима, преди да заспим, да не би някой да надникне.

Все още не можеше да се отърси от кошмара.

— Кий?

— Тук съм.

— Нали щеше да ме водиш да видя Матю довечера.

— Това беше, преди всичко да иде по дяволите.

— Все още искам да го видя.

Кий мълча дълго време. Накрая измърмори:

— Тогава върви да го видиш. Нали ще си в реалния свят, можеш да ходиш, когато си искаш, и да говорите, и… всичко.

Джордан се обърна с гръб към него и така и не заспа повече. Беше почти сигурна, че и Кий не успя да се унесе.