Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (15)

Петнадесета глава

Петъкът протече горе-долу като четвъртъка, само дето Гюнтер и Ханк ги заведоха в един тайландски ресторант в Джорджтаун. Метан Томпсън организираше парти същата вечер, но на Джордан не й се ходеше особено. Кий не беше поканен, а след инцидента с Карла не се чувстваше спокойна сред изгубени души, ако той не беше до нея. Освен това Ерикс щеше да отиде с Теса, а Джордан предпочиташе да не ги гледа заедно.

Затова прекара вечерта с баща си и се получи много приятно. Гледаха филм, после играха на „Скрабъл“ и за първи път от много месеци той като че ли се отърси от напрежението поне отчасти. Гледаше да не го пита по служебни въпроси, а вместо това го подтикна да й разкаже за първата му среща с майка й. Знаеше историята наизуст, но не можеше да й писне.

— Бях пълен зубър в гимназията. Нали знаеш?

Джордан се усмихна.

— Знам, татко. Виждала съм ти снимките.

— Кони беше в долния випуск и нямахме общи занятия, но пък шкафчето й беше до моето. По време на обедната почивка ходех да разхвърлям нещата вътре, така че да имам причина да оставам да го подреждам след часовете. Приятно ми беше да я чакам, само за да я видя и да я чуя как се смее. Никога не я заговарях. Но точно преди дипломирането реших, че щом краят така и така наближава, мога поне да се пробвам. — Той се облегна назад и се загледа в портрета на майка й над камината. — Казах й, че ще ми липсва това шкафчето й да е до моето, а тя отвърна, че в университета „Йейл“ нямало шкафчета. Смаях се, че знае къде ще уча. — Баща й се усмихна кисело. — Не знаех, че е в комисията, която се занимаваше с дипломиращите се, така че бе наясно с това къде ще следва всеки от нас. Реших, че все пак проявява някакъв интерес, и преди да се уплаша, побързах да я поканя на вечеря. Тя ми отказа.

— Бедничкият. Сигурно си бил смазан.

— По-скоро унизен. — Той облегна глава на стената и се втренчи в тавана. — Разбързах се да си прибера учебниците и да се махам, а тя ми каза, че тази вечер не може, но би могла на следващата. Изпуснах един учебник върху крака й. — Татко й се подсмихна. — По дяволите, колко бях жалък.

Джордан се разсмя.

— Трябвало е да се досети как ще мине срещата.

— Особена беше майка ти. Въпреки всички доказателства за противното винаги е вярвала, че съм нещо специално. На следващия ден шефът ми в музея отказа да ме пусне по-рано и от страх да не закъснея за срещата се появих пред къщата й, облечен като Джордж Вашингтон. А после, на път за вкъщи, за да се преоблека, ударих една паркирана кола. Наложи се да се обадя на баща ми, за да дойде да ни помогне, а той не пропусна да ми дръпне една лекция, че винаги трябва да гледам къде карам. Нямаше как да му призная, че съм се бил загледал в Кони. И така се оказах насред „Конститюшън авеню“, облечен като стария Джордж, баща ми бесен, колата — съсипана, а най-хубавото момиче в „Оутс“ стоеше и ми се усмихваше. Това беше един от най-хубавите дни в живота ми въпреки всички изборни победи след това.

Да, тази история определено не можеше да й писне. Колко й беше трудно да си ги представи като ученици, а баща си като непохватен зубър, защото сега беше безкрайно далече от този образ, но пък никак не й беше трудно да си представи как са се влюбили. Откакто се помнеше до деня, в който почина майка й, двамата бяха напълно отдадени един на друг.

Татко й се изправи и протегна.

— Ще си лягам. Благодаря ти, че си остана вкъщи. Трябва по-честичко да правим така. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, татко.

Когато остана сама, Джордан дълго гледа портрета на майка си. Така копнееше да е до нея. Понякога така й липсваше, че й се струваше, че чува гласа й в съседната стая.

Натъжена, тя се прибра в стаята си и измъкна кашоните със стари снимки, картички и други дрънкулки със сантиментална стойност, за да ги погледне за последно. Нямаше как да ги вземе със себе си в Колорадо, Кий бе категоричен по този въпрос. На Лумините не се позволяваше да взимат нищо със себе си, понеже спомените от човешкия живот им пречеха да се адаптират, и Кий бе казал, че същите правила важат и за нея.

Тази нощ спа добре и за разнообразие не я събуди някой кошмар. В съботата разчисти дрешника си, разпредели разни неща, които да даде за благотворителност, а през остатъка от деня преглежда имейли, писани до първата дъщеря. Провери и някои от отговорите на Карла и се успокои, като видя, че никъде не споменаваше за Гарваните или за Ерикс. Кий я бе утешил, че е малко вероятно да го направи, защото веднага ще я уволнят.

— Ерикс иска да я държи колкото се може по-дълго в Белия дом, за да те шпионира и да те провокира.

В неделя писа домашни, но й беше трудно да се съсредоточи. Мислите й се въртяха единствено около Кий, останалите Мефисто, Ерикс и изгубените души.

Малко преди вечеря, когато вече прибираше учебниците си, мобилният й телефон иззвъня, беше Джакс.

— Как е? — попита я.

— Добре. Всичко е наред — отвърна тя автоматично.

Той помълча за миг.

— А всъщност?

Джордан въздъхна, смъкна се на пода и облегна глава на леглото.

— Ужасно е, Джакс. Направо ужасно. Нямам търпение да приключим тук, защото всеки изминал ден означава нови и нови души за Ерикс, но мисълта, че ще си тръгна завинаги, ужасно ме потиска. Имам чувството, че непрекъснато съм ядосана, което ми е съвсем чуждо и безкрайно ме изморява.

— Другото е, че имаш десет пъти повече сила и енергия отпреди, а не я изразходваш по никакъв начин. Трябва да спортуваш. А и да потренираш за рождения ден.

— Да спортувам мога, но как да тренирам, докато съм тук?

— Ще трябва да идваш нощем, след като уж си легнала. Броуди може да чака в стаята ти невидим и ако някой случайно влезе, докато те няма, веднага ще ни предупреди. Ще оставиш вратата на банята затворена, със запалена лампа, за да спечелиш малко време и да се транспортираш.

Джордан мигом се почувства по-добре. Хубаво бе, че може да тренира, все беше по-добре от безкрайното чакане и размишляване.

— Добре. Тогава ще съм в залата около десет мое време. — Идеално.

Нямаше намерение да пита за Кий, но преди да се усети, изтърси:

— Джакс, а той какво ще прави сега, като си няма парник?

— Нямам представа. Не се е появявал от петък следобед и не е казвал на никого къде е. То си е негова работа, а и той има право налично пространство, но Саша се притесни, така че го потърсих.

— На Кианос ли е?

— И аз така мислех, но не, в Букурещ е. Саша смята, че е отишъл да търси истинските ти родители.

Странна работа. Ако Кий действително вярваше, че родителите й са ангели, щеше да е наясно, че няма как да ги открие там.

— Но пък Саша е непоправима романтичка — отбеляза Джакс. — А аз съм далеч по-практично настроен. Тъй като най-вероятно си родена в Румъния, предполагам, че е отишъл да потърси друга Анаво.

Това звучеше доста по-логично.

— За братята ти?

— Да, или пък за него самия. Ако бях на негово място, точно така бих направил.

Пулсът й се ускори.

— Браво, Джакс, винаги намираш да ми кажеш най-неподходящото.

— Кое? Истината? Ако Саша се беше запънала да не става Мефисто и никога да не бъде с мен, щях да тичам да търся друга Анаво при всяка възможност.

— Братята ти не търчат да търсят.

— Ако имаха и най-малка представа какво е да бъдеш с Анаво, повярвай ми, денонощно щяха да търсят.

— Ами Феникс? Той знае, но не търси.

— Но Джейн го беше приела. В онази нощ се канеше да отиде при него. — Той помълча малко, после каза: — Не може хем така, хем иначе, Джордан.

— Наистина ли смяташ, че е отишъл да търси друга?

От другата страна отново настъпи мълчание, после се чу въздишка.

— Не. Никога не би го направил, нито пък аз. Исках само да те стресна малко. Освен това не би трябвало да търсим Анаво. Ако срещнем такава, чудесно, но не можем да пилеем време в търсене, след като работата ни е да търсим изгубени души и Ския.

Джордан се вторачи в шарките на килима. Какво ли правеше Кий в Букурещ? И освен любопитството, което я глождеше, й се прииска да е с него.

— Много съм объркана и не разбирам защо, понеже наистина мисля всичко, което му казах. И в момента мисля по същия начин за… искам да кажа, че нищо не се е променило. Тогава защо се разкъсвам така?

— Любезен отговор ли искаш, или предпочиташ дати кажа какво наистина смятам?

Ако беше някой друг, щеше да се подразни на снизхождението. Но това тук беше Джакс, истински Мефисто, син на Ада, човекът, който й наговори, че е тласнала Холи към смъртта. Вероятно щеше да й каже нещо ужасно грубо. Но пък нямаше да я излъже.

— Предпочитам да си искрен.

— Още отпреди да напуснем Кианос, сме наясно с чувствата му към Ерикс, така че, когато ми каза, че има едно нещо, което не можеш да преглътнеш в него, предположих, че става дума за това и той го потвърди.

— Разстрои ли се, когато му каза, че открай време знаете?

— Ами да, понеже е в разрез с представата му за това кой е той в очите ни, и сега се пита дали всъщност го уважаваме така, както е смятал.

Сърцето й се изпълни със съчувствие. Цялата му същност, всяка негова постъпка беше посветена на това да води братята си.

— Та това го е съсипало, Джакс. Далеч по-сериозно е от това, че му казах, че вероятно между нас нещата няма да се получат.

— Нищо не е по-сериозно от това, Джордан. Но точно за това говоря и затова си въобразяваш, че си объркана. Според мен изобщо не си объркана. Знаеш точно какво искаш и си разстроена и сърдита, че не можеш да го получиш.

Знаеше си, че няма да я пощади.

— Какво искам?

— Искаш Кий, но само ако се промени и стане такъв, какъвто според теб трябва да бъде. А ние всички искаме Анаво, която да ни заобича достатъчно, за да остане, искаме и истинска любов, защото само така ще имаме шанс за Рая. Но повече от всичко друго искаме някой, който да ни приеме въпреки това, което сме. А за Кий е още по-тежко заради удара, който му нанесе смъртта на Ерикс. Винаги е бил самотник, защото никога не ни е допускал достатъчно близо, да не би да разберем, че не мрази Ерикс. Теб обаче те допусна и ти го попари.

— Е, какво, трябваше да го излъжа ли? Та това не е някаква глупост като да ми разкаже някой тъп виц и аз да се разсмея, за да не го обидя. Тук става дума за истинската му същност.

— Не казвам, че е трябвало да го излъжеш. Но ти се върна от смъртта, а после спаси живота му, защото у него има нещо, на което не можеш да устоиш. И искаш точно това, но не можеш да приемеш другото, което е обратната страна на същата монета. Затова и постоянно се разкъсваш.

— Значи ми казваш, че трябва да преодолея това, но да не мислиш, че не съм опитала?

— Слушай, много неща ти минаха през главата, откакто онези изгубени души нахълтаха в къщата на Матю, и от всички страни те заля огромно количество информация, а и за кратко време премина през множество промени. Защо просто не намалиш темпото малко, не спреш да се тормозиш за Кий и не се насладиш на последните си седмици с баща си и приятелите си? Нищо няма да се промени само защото си се уплашила. Кий няма да иде никъде, нито пък ние. Ерикс ще прави каквото винаги е правил, хората или ще му вярват, или не, а ти и без това не можеш нищо да промениш.

— Ще се опитам, Джакс. — И наистина щеше да опита, зарече се тя. — И си прав за Кий, но грешиш за причината за объркването ми. Когато съм с него, постоянно съм нащрек. А когато го няма, всичко ми се струва наопаки.

— Така значи. В такъв случай не си объркана. Просто се влюбваш. А влюбването е точно толкова гадно, колкото и невероятно.

— Изобщо не ми е забавно.

— Че кой се опитва да е забавен? Говоря напълно сериозно.

 

 

В едно тъмно ъгълче на мръсен запушен бар в най-долнопробната част на Букурещ Кий се наливаше с евтино уиски и гледаше как сервитьорка с дълбоко деколте и тесни панталони сервира питиета на пияните клиенти. С танцувална стъпка се измъкваше от лапите им, игнорираше похотливите им предложения и някак успяваше да се усмихва. Вероятно не й беше лесно, но пък прибираше сериозни бакшиши, така че може би си струваше.

Върна се при масата му с лъчезарна усмивка.

— Да ви донеса ли още едно уиски?

Кий не можеше да откъсне очи от нея, втрещен от невероятната й прилика с Джордан.

— Къде ходиш, като приключиш работа? Къде живееш?

— В апартамент с котка и с мишките, които я мързи да убие. Искате ли още едно питие? — попита тя, без усмивката й да помръкне.

Доста ловко се беше измъкнала.

— Добре, ще пийна още едно.

Тя се завъртя и тръгна към бара и плещестия барман.

Когато се върна, Кий пое чашата и й подаде банкнота от сто долара. Тя му се усмихна още по-широко.

— Сигурна бях, че си американец.

Банкнотата изчезна в джоба й.

Кий посочи стола отсреща.

— Ще ми отделиш ли две минути?

— Не мога да седна, Густав ще се сърди. Съжалявам.

Гласът й бе нисък и приятно дрезгав, но едва ли го преправяше нарочно. Такъв си й беше по рождение.

— Знам коя си.

Тя се разсмя и почука по значката, закачена над лявата й гръд: „МАРАЛ“.

— Не е тайна.

— Зная много повече от името, ти. Родена си в малко селце на осемдесет километра оттук, в къщата на възрастна двойка, която смятала, че не може да има деца. След по-малко от две години в семейството се родила втора дъщеря. Когато тя станала на четири, родителите загинали в катастрофа, а двете със сестра ти сте дошли да живеете при братовчедка на майка ви тук, в Букурещ.

Усмивката й угасна и в очите й се появи тревога.

— А ти кой си?

— Казвам се Кирос.

Тя хвърли бърз поглед към Густав и прошепна:

— Какво искаш?

— Искам да разбера как така сестра ти се е озовала в сиропиталището. Братовчедката на майка ти ли я заведе?

— Сестра ми е мъртва. Бъркате историята или човека. — Тя се завъртя на токове и се отдалечи.

Кий продължи да седи, да пие и да я наблюдава. Когато наближи два сутринта, пияниците затътриха крака навън, към домовете си и поредния махмурлук. И когато Кий остана последен и вече нямаше как да го отбягва, Марая се приближи до масата му и вдигна празната чаша.

— Ще затваряме вече. Най-добре да си вървиш, иначе Густав лично ще те изпрати.

— Знам, че не е умряла, Марая. Знам, че я е осиновил човекът, който впоследствие стана президент на Съединените щати.

Кръвта съвсем се отдръпна от лицето й.

— Кажи ми кой си.

— Приятел на сестра ти. — Кий измъкна плюшеното зайче на Джордан от джоба си и й го подаде.

Очите й се наляха със сълзи.

— О, божичко. — Тя го разгледа внимателно, прокара пълничките си пръсти по шевовете и очичките копчета.

— Дойдох в Букурещ, за да открия кой го е направил и евентуално да го позакърпят. Обикалях цял ден вчера и почти целия ден днес, но накрая все пак намерих малко магазинче в едно селце на осемдесет километра оттук и се оказа, че жената, която го е ушила, все още работи там. Спомни си за семейството ви. Искам само да разбера как се е озовала в сиропиталището.

— Ако наистина си й приятел, ще си тръгнеш веднага и никога няма да й кажеш какво си разбрал.

— Двамата сме повече от приятели и не бих могъл да скрия нещо подобно от нея. Мога да го запазя в тайна от всички други хора на света, но не и от нея. Ще иска да знае, а също и да те види, но засега искам само да знам как е попаднала в сиропиталище.

Марая пристъпи по-близо.

— Откъде имаш зайчето? Откраднал си го, когато открадна и нея ли? Имаш ли нещо общо с отвличането й?

Кий премигна от изненада и отговори, без да мисли.

— Аз я спасих.

— Лъжеш. Похитителите й я оставиха в Хайд Парк.

— Така смятат всички, но се случи друго. Разкажи ми за сиропиталището, а аз ще ти кажа истината за отвличането й. — И без това възнамеряваше да й изтрие паметта, преди да си тръгне, така че бе готов да й каже всичко, само и само да я накара да му разкрие тайните си.

Марая отново хвърли поглед към Густав, после се обърна към Кий и прошепна:

— Аз я заведох.

— Но защо? И как? Била си едва на шест.

Гласът на Густав прогърмя от бара.

— Тоя под няма сам да се измие, Марая.

Тя му подаде зайчето и припряно зашепна:

— Свършвам след час. Чакай ме отвън, на ъгъла.

Кий побърза да се изправи и да излезе, доволен за глътка чист въздух. Облегна се на стената и загледа черното небе. Теорията му, че Саша и Джордан бяха деца на ангели, беше отишла по дяволите, но продължаваше да се пита дали М. действително не беше помолил Бог да намери нови Анаво. Жената от магазина му бе разказала, че родителите на Джордан били прехвърлили четирийсетте, когато им се родила Марая, и лекарите я обявили за чудо, понеже били казали на майката, че не може да има деца. А когато отново забременяла година по-късно, буквално записали случая в медицинския журнал, толкова невероятно им се сторило това. Били сърдечни, щедри, добри хора и обожавали дъщеричките си.

Ако Бог с безкрайната си мъдрост сам бе избирал родители за Анаво, нямаше ли да подбере точно такива хора? Не само добри, но и по-възрастни, та когато и ако дъщеря им бъде намерена от Мефисто, ако избереше да напусне реалния живот, да не трябва дълго да тъгуват?

Само дето катастрофата бе сложила край на живота им твърде рано, далеч преди Марая и Джордан да пораснат. Магазинерката не знаеше какво се е случило, след като родителите загинали и дечицата отишли да живеят при роднини.

По принцип нямаше кой знае какво значение какво се бе случило след това, но ужасно му се искаше да разбере. Джордан щеше да иска да знае. Той самият искаше да знае. Защо се бе озовала в сиропиталище? Защо я бяха отделили от сестра й?

Обадил се беше на Броуди, заклел го беше да мълчи и го бе помолил да открие за Марая каквото може. А когато той му се обади и каза, че е намерил осемнайсетгодишна Марая Арделеан в Букурещ и че според информацията от бюрото по труда работела в „При Густав“, Кий си записа адреса и отиде да провери, надявайки се да става дума за същото момиче. Още не можеше да се съвземе от невероятната й прилика с Джордан. Беше по-висока и фигурата й бе по-зряла, а сините й очи бяха с един нюанс по-тъмни, но косата й имаше същия оттенък, а чертите й бяха стряскащо сходни.

Както бе обещала, Марая се появи след около час, загърната в дрипаво палто и избелял шал.

— Дай да се поразходим — каза му.

Той закрачи редом до нея, като едва сдържаше нетърпението си да разбере това, което го интересуваше.

Стигнаха до ъгъла и докато чакаха да пресекат, тя вдигна очи към лицето му.

— Не мога ли да те убедя да не казваш на сестра ми за мен?

Той поклати глава.

— Няма начин. А защо не искаш да научи? Не би ли искала да я видиш?

Марая се вторачи в горното копче на шлифера му.

— Искам да е щастлива, а в тази история няма нищо хубаво. Мислех си някой ден, когато порасне, когато се установи някъде и вече не живее в Белия дом, под лупата на целия свят, да ида да я видя и да й обясня. Би искала да знае. Но е още толкова малка — едва на седемнайсет.

— Едва? След три седмици става на осемнайсет.

Марая вдигна поглед.

— Родена е на Коледа. Току-що навърши седемнайсет. Аз направих осемнайсет миналия февруари.

— В сиропиталището не са ли знаели на колко години е?

Тя поклати глава.

— Нищо не знаеха. Или са й измислили рожден ден, или са го направили новите й родители.

— Моля те, разкажи ми какво се е случило.

Известно време го гледа втренчено.

— Влюбен си в нея, нали?

— Има ли значение?

— А как така се оказа тук? И защо? Никое момче няма да измине такова разстояние, само за да закърпят плюшената играчка на някое момиче. В Щатите сигурно има милион места, където веднага ще го направят.

Никак не му вярваше, което говореше много. Тази Марая не бе ни най-малко наивна. Или доверчива. Какво ли й се беше случило? И защо толкова младо момиче работеше в тази дупка, „При Густав“?

Явно трябваше някак да спечели доверието й. Затова направи очевидното — излъга.

— Тук съм на погребение на роднина. Зайчето на Джордан пострада заради мен при един инцидент, а тя е толкова привързана към него, че реших, че ще я зарадвам, ако разбера къде е направено и снимам работилницата. Не очаквах да открия толкова много, но сега бих искал да науча цялата история.

Марая отново сведе очи към копчето и въздъхна.

— Братовчедката на майка ми, Надя, беше омъжена за ужасен човек, Емилиян. Още на първата седмица ми счупи ръката. Най-редовно се ядосваше за нещо и ме заключваше в килера без храна в продължение на няколко дни.

Кий неволно сви юмруци, завладян от неистовото желание да намери този човек и да го удуши с голи ръце.

— Казват, че малките деца, които са жертви на насилие, не знаят, че отношението към тях не е нормално, понеже не познават добрината. И може би ако родителите ми не бяха така любящи, нямаше да знам колко нередно е поведението му. Но аз знаех, че е зъл, и колкото и да ненавиждах как се държеше с мен, мисълта, че би измъчвал Виорика, беше непоносима. Тя бе такова щастливо и мило дете, не исках да страда като мен. Затова я взех и избягахме.

Виорика. Значи рожденото име на Джордан бе Виорика. На румънски това означаваше „див зюмбюл“.

— И къде отидохте? Къде смяташе да отидете?

— Както сам отбеляза, бях едва на шест. Нямах план. Знаех само, че трябва да я измъкна оттам. Емилиян вече беше започнал да я щипе с такава злоба, че й оставаха синини. Понякога се чудя дали сам Бог не ме е насочвал, защото се натъкнах на църква, към която по една случайност имаше сиропиталище. Крих се там два дни и не можех да се престраша да помоля свещеника за помощ, понеже ме беше страх, че ще повика Емилиян и ще ни върнат обратно. В продължение на два дни гледах какво се случва в сградата отсреща, как децата играят на двора, как монахините се грижат за тях. И разбрах, че тези деца нямат родители, нямат семейство. И накрая късно една нощ оставих Виорика на прага, звъннах на звънеца и се скрих да гледам какво ще се случи, да се уверя, че монахините ще я приберат.

По пътя отдавна не минаваха никакви коли и Марая слезе на платното.

— А защо я остави? Защо не остана и ти?

— Знаех, че ако не се върна и не измисля някакво обяснение за Виорика, Надя ще тръгне да ни търси, а не беше изключено да потърси и там, където живееха сирачетата. — Марая крачеше напред свела глава, напъхала ръцете си дълбоко в джобовете на палтото. — Затова се върнах и й казах, че двете с Виорика сме тръгнали след някакво куче на улицата и сме се загубили. Залутали сме се и сме попаднали сред някаква тълпа на улицата, а някаква непозната дама вдигнала сестра ми и я отнесла. И Надя ми повярва, може би защото Виорика беше такова красиво дете. Уж се опита да я потърси, но всъщност с мъжа й бяха доволни, че са се отървали от нея.

— Не се ли обадиха на полицията?

Марая го стрелна с поглед.

— Емилиян не позволи на Надя да ги повика.

— Ами съседите? Никой ли не попита какво се е случило със сестричката ти?

— Ако изобщо някой е забелязал, вероятно са решили, че е била дошла за малко. Всичко се случи едва два месеца, след като пристигнахме при тях. А и дори да ги е глождело любопитство, не биха почукали на вратата, за да попитат. Емилиян и Надя не общуваха със съседите си и нямаха приятели. Изобщо не можеш да си представиш за какви отвратителни хора става дума.

— О, напротив. Аз съм един вид експерт по гадните хора.

Марая го огледа преценяващо.

— Изглеждаш ми… особен. Откъде познаваш сестра ми?

— Дълга история. — Когато завиха зад поредния ъгъл, той попита: — А Емилиян и Надя не я ли разпознаха, когато баща й стана президент и започнаха да я дават по телевизията?

Марая ускори крачка съвсем малко, но достатъчно, за да усети Кий напрежението й.

— Надя почина от рак, преди да го изберат за президент, но Емилиян разбра, че това е Виорика, и кроеше как да поиска пари, за да не се налага да му я върнат. А също и за да си мълчи. Защото как би изглеждало, ако се окаже, че американският президент е осиновил дете, което си има законни настойници? А че президентът Елис не е бил наясно с това, нямаше да има значение, понеже щяха да се намерят хора, които да настояват, че е знаел. Емилиян възнамеряваше да заплаши, че ще се обърне към медиите и ще разтръби, че Виорика е била открадната. Ужасно се страхувах за нея. Та тя нищичко не знаеше, а това нищожество се канеше да изпълзи от канавката и да посегне на семейството й… не можех да го допусна. Тогава бях почти на четиринайсет и отказвах да позволя на Емилиян да съсипе живота й след толкова години, след всичко, което направих, за да я спася от лапите му.

— Как успя да го спреш?

Марая закрачи още по-бързо.

— В крайна сметка не се наложи да правя нищо. Умря при пожар. Беше пияница и пушеше като комин. Умря с цигара в ръка и така се приключи.

Изглеждаше безкрайно уплашена и нервна и Кий започна да се пита дали тя няма нещо общо с пожара.

— А Надя кога почина?

— Когато бях на дванайсет. След това Емилиян започна… положението много се влоши.

Кий предпочиташе да не е наясно с това, че нещата биха могли да са и по-зле, но, уви, знаеше на какви неописуеми неща бяха способни хората.

Като гледаше колко е уплашена и като знаеше колко мъка и жестокости бе преживяла, имаше чувството, че върху сърцето му е легнал камък. И въпреки това — въпреки всичко — у Марая се криеше такава доброта, че буквално вибрираше.

— Къде отиде да живееш, след като умря и той?

— При съседката отсреща, която не беше лоша жена, но очакваше да работя за издръжката си. Готвех и чистех, а когато пораснах достатъчно, започнах работа при сина й.

— Густав?

Тя кимна.

— Груб е и суров, но е щедър и се грижи клиентите да се държат прилично. Майка му почина преди около шест месеца и той продаде къщата. Тогава си взех апартамента.

— Делиш ли го с… някого?

— Не. Никога няма да деля живота си с някого. Дори не ходя по срещи. — Тя отново го стрелна с поглед. — Не харесвам мъжете.

— Искаш да кажеш… тоест…

— Не, просто не харесвам мъжете. Нали ги видя в бара. А и след Емилиян… — Тя въздъхна. — А сега ще ми кажеш ли как си се запознал със сестра ми и за отвличането, и кой си всъщност? Понеже съм сигурна, че не си като другите.

— Какво те кара да мислиш така?

— Има нещо странно в теб, малко зловещо. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам. И веднага щом стигнем до апартамента ти и си вземеш котката, ще ти разкажа всичко.

— Как така да си взема котката? Да не мислиш, че ще тръгна някъде с теб?

— Ще ти обясня, като стигнем, а ти сама ще решиш дали искаш да тръгнеш, или не. — Решил беше да я заведе в Колорадо. С братята му постоянно коментираха дали да не вземат нов човек за Лумина, но този път нямаше да изчака. И нямаше да пита. Сестрата на Джордан беше толкова близо до Анаво, колкото изобщо бе възможно за човешко същество. Усещаше топлината на душата й и знаеше така, както знаеше собственото си име, че мястото й е сред тях. При Джордан. Може би нямаше да се съгласи да остане и да бъде Лумина, но беше длъжен да опита.

— Да знаеш, че ако не носеше зайчето й, никога нямаше да те заведа до апартамента си и нямаше да ти кажа и дума. Никога не говоря за нея.

— Откъде знаеш, че е същото зайче?

— Инициалите й са избродирани в ухото.

Тя забави крачка, после спря пред някаква сграда, която би следвало да бъде съборена. Кий я последва вътре и заедно двамата изкачиха седем етажа разнебитени стълби. Макар да минаваше три през нощта, иззад не една и две врати се носеше силна музика, някакъв крещеше някому, чу се звук от чупене на стъкло. Отвратителната миризма на метамфетамини бе попила навсякъде. Определено трябваше да я измъкне оттук. При това веднага.

Апартаментът й бе досущ като палтото: стар, опърпан и прекалено малък, но чист.

Появи се и котката — усука се около краката й, мяучейки. Щом Марая я вдигна, Кий я хвана за ръката и транспортира и двама им в Колорадо, в централното фоайе на къщата.

Марая премигна и се дръпна от него, без да пуска котката.

— Мили боже, какво стана?

Кий отвори уста, за да я успокои, че всичко е наред, но преди да успее да каже каквото и да било, чу Феникс да се провиква от коридора на горния етаж:

— Замириса на Йоркшир. На изтравниче.

— На мен ми мирише само на говежди ребърца. Умирам от глад — обади се Саша.

Двамата се появиха на площадката, но като видяха Марая, се заковаха на място. Видимо зашеметен, Феникс пребледня.

— Кий, кого си довел? — попита Саша, а в гласа й се долавяше възхищение. — О, боже, сигурна съм, че е сестра на Джордан. Така ли е? Къде е била досега? Джордан знае ли? — И тя тичешком слезе по стълбите.

Феникс остана като вкаменен на най-горното стъпало.

— Здравей, аз съм Саша. Бедничката, уплашена си до смърт. Не се страхувай. Тук си в безопасност. — Тя се обърна към Кий и усмивката й насмалко да го заслепи. — Та това е невероятно! Още една Анаво!

Кий се втренчи в Марая.

— Не бих казал. Наистина е невероятна, но не е Анаво.

Котката на Марая измяука силно, вероятно я беше стиснала твърде силно.

— Разбира се, че е Анаво! Не виждаш ли сиянието? Много е бледо, но вероятно защото не се чувства добре. — Тя се усмихна топло на Марая. — Добре ли си?

Ококорила очи от смайване, Марая едва продума на румънски:

— Не говоря английски.

Саша повтори всичко на румънски и Марая — съвсем уплашена — се дръпна назад и отчаяно погледна към Кий.

— Моля те, върни ме у дома.

— Знам, че всичко е много объркващо — започна той. — Но никой няма да ти стори нищо лошо, кълна ти се.

Тя обаче ни най-малко не се успокои, само притисна котката още по-силно, сякаш можеше да я защити.

Кий не долавяше сиянието, но усещаше ярката сила на духа й. Може би Саша беше права и Марая действително беше Анаво. Може би сиянието й бе помрачено заради всичко, което Емилиян й бе причинил. И може би Саша го виждаше, понеже самата тя бе Анаво. Той вдигна глава към Феникс.

— Ти виждаш ли нещо?

Брат му беше зяпнал Марая, сякаш нямаше сили да откъсне очи от нея.

— Не, но усещам… чувствам… — Гласът му бе нисък и дрезгав.

В главата му отекнаха думите на Феникс. Казал бе, че му мирише на изтравниче, но Саша не бе усетила нищо подобно. А в къщата нямаше изтравниче. В къщата бе само Марая.

О, по дяволите, не. Не може да бъде.

Но явно можеше. Явно Марая действително бе Анаво и колкото й да бе невероятно, Феникс бе щастливецът, уловил уханието й. Само дето изобщо нямаше вид на човек, благословен с най-вълшебното нещо, което можеше да се случи на един Мефисто. Изглеждаше така, сякаш целият му свят току-що бе засмукан от черна дупка. Ето че се бе появила друга Анаво само за него, нов шанс, но в изопаченото съзнание на брат му, изпълнено с угризения и болка, инстинктивната потребност да бъде с нея, означаваше единствено, че ще трябва да се откаже от Джейн.

Най-силният копнеж и най-големият кошмар на Феникс стоеше насред фоайето на Мефисто.

Кий погледна Марая, която се бе втренчила в брат му като уплашено животинче в лъв, и се запита какво, за бога, бе направил.