Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (7)

Седма глава

А докато Джордан хлипаше на рамото му, Кий се мъчеше да проумее какво толкова обича тя у Матю. Какво ли беше направил, за да заслужи такава привързаност?

В някакъв момент Джордан спря да плаче, но той продължи да притиска тялото й до своето, бузата си до косата й. Косите й бяха толкова меки, а цветното й ухание му напомняше за Англия. Може би някой ден би могъл да я заведе там, да й покаже някогашния им дом в Йоркшир — полетата, горите и зюмбюлите.

Постепенно Джордан се унесе на рамото му. Той се транспортира в стаята й и я сложи на леглото. Тя се сви на топка и зарови нос във възглавницата. Кий едва успя да се пребори с опънатите от Матилда завивки, зави я внимателно, после духна свещите и излезе.

Докато крачеше към стаята си, се замисли, че Матю по никакъв начин не влияеше върху шансовете му за успех. Жив или мъртъв, той вече не играеше роля. В действителност никой, освен него нямаше никакъв шанс, но пък съществуваше реалната възможност да се провали дори без конкуренция. Ако не успееше да я накара да почувства към него онова, което изпитваше към Матю, щеше да получи единствено гузната й страст.

Ама че ирония. Цял живот бе утолявал похотта си с момичета, които не означаваха нищо за него. А единствената, която имаше значение, която имаше силата да спаси покварената му душа с обичта си, изпитваше към него само това, което и той към онези отдавна забравени момичета.

В стаята си завари едно от котетата на Тай, заспало върху леглото със залепена до телцето му бележка: „За Джордан — момичетата обичат котета“. Кий се наведе над сивото мъниче, а то подскочи стреснато и измяука, но мигом пренасочи възмущението си върху бележката, която залепна за лапките му и съвсем му изкара акъла. Развихри се истинска битка и лепкавата бележка май беше на път да спечели. Кий вдигна косматата топка, отлепи бележката, после се прехвърли в стаята на Джордан и пусна котето в леглото й. Мъничето разучи обстойно ситуацията, после си намери удобно местенце до корема й, сви се и заспа.

Кий се върна в стаята, намъкна един анцуг и се прехвърли в спортната зала, за да смести една тренировка преди закуска. Чувстваше се изпълнен с енергия — учудващо, предвид факта, че съвсем скоро бе на косъм от смъртта.

Не се изненада особено, като завари Феникс в залата с тежестите, залепил гръб на лежанката.

— Не можеш да спиш, а?

Брат му само изръмжа в отговор, без да намалява темпото. Ако се съдеше по избилата пот, май отдавна беше тук.

Кий се настани на гребната машина и се замисли що за приумица на съдбата го бе дарила с Анаво, преди да се намери такава за Феникс. Макар да не говореше за Джейн, Кий знаеше, че той не спира да мисли за нея. Категорично заявяваше, че не иска друга Анаво, но Кий не му вярваше. Сигурен бе, че ако се появеше друга, щеше да съхрани спомена за Джейн и да продължи напред.

Изчака го да приключи с тежестите и му съобщи за промяната в плана. Брат му се изправи, дръпна една кърпа и попи потта от лицето си.

— Ако я пуснеш на акция на собственото й погребение, значи си по-коравосърдечен, отколкото смятах.

— Но тя сама настоява. Каза, че е готова на всичко, за да се подготви навреме. — Не спираше да гребе. — Все ще ни е от помощ, а знаем, че никак няма да ни е лесно.

— Недей, Кий. Ще измисля друг план.

— Ще го обсъдим на закуска и ще видим какво мислят останалите.

— Винаги съм знаел, че си различен от нас, че приемаш работата по-сериозно, но не ми е хрумвало, че я смяташ за по-важна от Анаво. — Феникс се изправи и тръгна към вратата, която разделяше залата с тежестите от салона. — Питам се колко от светлината на майка ни е останала в душата ти.

Кий рязко спря да гребе.

— Не мога да повярвам какво ми казваш. — Това май беше най-гадното нещо, което бе изричал в укор някой от братята му, а те не бяха от най-деликатните.

— Съжалявам — отвърна Феникс с ръка на дръжката. — Действаш напълно погрешно…

— Не знам как иначе да действам.

Феникс го погледна през рамо и каза много тихо:

— От сега нататък и завинаги, до края на света, трябва да мислиш единствено за нея. Винаги. Съвсем просто е. — Той въздъхна. — И безкрайно трудно.

 

 

Джордан се събуди с усещането, че в гърба й са забити игли. Какво по…?

— Малко сладко котенце — обади се Матилда някъде от стаята. — Внимателно се обърни, за да не смачкаш душичката.

Джордан предпазливо се намести и котето скочи на възглавницата, където мигом се впусна в ожесточена битка с косата й. Тя се претърколи по гръб и внимателно измъкна лапите му от косата си, после го вдигна над главата си. Не беше чак такава любителка на котките, но това приятелче беше невероятно миличко.

— Откъде се взе?

— Хич нямам представа, но си мисля, че е подарък от господаря Кий. Голям скокльо е този палавник. — Матилда се приближи и размаха показалец на котето. — И да ползваш кутията, млади момко, иначе те връщам обратно в конюшнята.

Котето измяука насреща й и Матилда се изкашля многозначително.

— Най-добре да ставате вече, госпожице Джордан. Закуската ще е на масата след половин час, а господарят Джакс ще ви чака в салона веднага след туй, та да се обучавате. Ще се упражнявате да се транспортирате тук и там и, ако е рекъл Бог, може да се окаже, че по̀ ви бива от госпожица Саша. Бедното агънце все се оказва на някое чуждо място и колкото и да се упражнява, все не й се получава. Ще се учите и да размахвате ножа. Братята не обичат пистолетите, понеже са шумни и не може винаги да се разчита, че няма да убият някого. А ножът може да укроти някоя изгубена душа колкото да я отведат, ама ще трябва да се научите къде точно да ги мушкате.

Стомахът й се обърна при мисълта действително да намушка някого. Свали ръце, пусна гърчещото се котенце на леглото и се изправи.

— С какво трябва да съм облечена на тренировката?

— Господарят Джакс обича учениците му да са облечени както за истинската работа. — Тя отиде до дрешника и се върна с чифт черни кожени панталони, черна копринена блуза с дълги ръкави и черен кожен шлифер. После се върна и донесе чифт черни ботуши. Обичайната униформа на Мефисто.

— Защо всичко е в черно? И защо кожа?

— Акциите обикновено са нощем и почти винаги трябва да изненадате изгубените души и Ския. А черното се слива с тъмното. Кожата пък топли и по-малко се къса от плата.

Джордан дръпна котето и острите му нокти от шлифера, а то мигом се нахвърли върху издутината под чаршафите, образувана от дясното й стъпало.

— Матилда, а ти откога си с Мефисто?

Матилда се ухили на котето.

— От 1852-а година.

Зачака да чуе защо беше сърдита на Бог, но тя не каза нищо повече, а Джордан не искаше да нахалства и любопитства.

— Колко е часът? — Откакто похитителите бяха измъкнали телефона от джоба й пред къщата на Матю, бе загубила всякаква представа за времето и това я побъркваше.

— Наближава седем. Закуската винаги е в седем и половина. — Матилда вдигна котето, което упорито се бореше с някакъв щръкнал конец от покривката на леглото. — Аз ще се грижа за животинчето ви, госпожице Джордан.

Матилда излезе и Джордан, без да губи време, се захвана да се приготвя. Умираше от глад. Докато сплиташе косата си, се замисли дали братята на Кий щяха да се държат малко по-дружелюбно сега, когато той вече не беше на прага на смъртта.

Отговорът на този въпрос получи след десетина минути, когато — на път за долния етаж — засече Зий на площадката.

— Каква музика харесваш? — попита я той без предисловия.

— Предимно рок и малко арендби.

— А на чий концерт беше последно?

— Никога не съм ходила на концерт.

Зий се закова насред поредното стъпало и я спря с ръка.

— Стига бе, сериозно ли?

— Не че никога не съм искала, но нали съм президентска дъщеря, откакто станах на дванайсет, и баща ми никога не ми е разрешавал. Все казваше, че ще създадем твърде големи проблеми на тайните служби.

Зий май искрено я съжали.

— Тогава е решено. При първия сгоден случай ще те заведа на концерт. Ти само реши какво искаш да слушаме и ще идем, независимо къде е шоуто.

При такова маслинено клонче — такова негласно извинение за вчерашното му поведение, Джордан не можеше да не приеме.

— Благодаря ти, Зий.

Продължиха надолу, после завиха към дъното на централното фоайе и влязоха в трапезарията, където ухаеше така съблазнително, че устата й се напълни със слюнка. Дякон стоеше пред бюфета, отрупан със сребърни съдове, и гледаше право пред себе си през големия прозорец, обърнат към планината. Единственият друг човек в стаята беше Денис, който съсредоточено въртеше чиния върху показалеца си.

— Добро утро, Джордан — ухили й се той и я огледа от горе до долу. — Готова си да започнеш с тренировките, както виждам. — Той хвърли чинията във въздуха, улови я с другата ръка и я сложи на масата. — Вслушай се в приятелския ми съвет и хапни по-сериозно. Джакс е истински джентълмен, но само извън тренировъчната зала. Там се държи като разбеснял се звяр.

— Чак пък „разбеснял“ — прекъсна ги самият Джакс.

— По-скоро като кръвожаден звяр — поясни Саша, която вървеше по петите му.

Днес изглеждаше по-различно, но Джордан не можеше да разбере защо. Русата й коса беше вързана на опашка, облечена бе изцяло в черно, както и вчера — тогава защо й се струваше, че в нея има някаква промяна?

— Това е блясъкът на Анаво — обади се Зий. — Вече го виждаш, нали?

Очакваше нещо друго, нещо като златиста светлина. Вместо това Саша изглеждаше някак… ефирна. Като създание от друг свят, толкова красива, че й бе трудно да откъсне очи от нея.

Саша се настани до Денис и й се усмихна.

— Сега разбираш защо двамата с Джакс разбрахме, че си Анаво, още щом те видяхме в Националната катедрала на Коледа. Невероятно е, нали?

— Изключително. Но как е възможно син на Ада да влезе в църква?

Джакс вдигна ръка и приглади кичур коса, изплъзнал се от опашката на Саша.

— Заради нея заслужих правото да стъпвам по свещена земя.

— Но как? Какво е направила?

— Става дума за Завета Мефисто — обади се Кий. Не беше усетила как е влязъл и е застанал пред стола срещу Денис. — Сделка, която баща ни сключи с Бог, след като станахме безсмъртни. Ако някой от нас обикне момиче, а тя ни обикне на свой ред, имаме еднакъв шанс да си спечелим място в Рая, както всеки друг човек, и можем да влизаме в църква, без да се превърнем в купчинка пепел. Уви, можем да избираме само сред Анаво, понеже само те не се страхуват от нас, а те се срещат изключително рядко, пък и ние самите не сме устроени за безсмъртна благородна любов.

И след като я уведоми, че е единственият му шанс за Рая, със същия небрежен тон, с който би казал, че им трябва още мляко, той дръпна стола и й направи жест да седне.

— Сядай да закусваме, Джордан. Чака ни много работа.

Зад нея някой се прокашля. Джордан не пропусна да отбележи смутените изражения на Тай и Феникс. Стрелна с поглед смръщения Зий и седна на предложения стол. Кий се настани начело на масата, от дясната й страна, а Зий седна отляво. Когато седнаха и Тай, и Феникс, Дякон се захвана да сервира закуската насред неловкото мълчание. В желанието си да разсее всеобщото смущение, макар и стъписана от така небрежно поднесената важна информация, Джордан се обърна към Тай:

— Благодаря ти за котето. Досега не съм гледала котка.

— Виж как ще се разбирате и ако решиш, че не е за теб, може да се върне в конюшнята.

Отново настъпи мълчание и когато дойде храната, всички сведоха глави над чиниите. Джордан се насили да се съсредоточи върху яденето и да не размишлява върху Завета Мефисто.

Обожаваше яйца по бенедиктски. Имаше също бекон и кифли. И пушена херинга. Нея я пропусна.

Мили боже. Вярно, целувките не бяха проблем, а и след вчерашната случка на дивана пред телевизора вече не я плашеше мисълта, че някой ден би могла да спи с него. И не се съмняваше, че могат да бъдат приятели. Но любов?

Ханс беше истински гений. Имаше и чиния с тънички палачинки. Или се наричаха блини?

Кий бе истински деспот, груб и рязък, син на Ада. Беше ли способен на искрена всеотдайна любов?

Дали да не си вземе още малко бекон? Как беше възможно да е още гладна? И защо мозъкът й отказваше да спре да мисли за Завета Мефисто?

Не беше ли достатъчно, че се бе отказала от смъртния си живот, за да бъде тук, с него? Защо сега се оказваше, че е единственият му шанс за изкупление? Мери Майкъл беше пропуснала тази подробност. Защо бе нужно Бог да я товари с такава отговорност?

Гласът на Кий прекъсна шумното тракане на приборите:

— Има лека промяна в плана.

Всички вдигнаха глави.

— Джордан е убедена, че баща й няма да устрои празненство в чест на завръщането й, което прави първоначалния ни план невъзможен. Вместо това ще проведем акцията по време на възпоминателната служба.

Настана невъобразима шумотевица, всички завикаха едновременно. Накрая Кий вдигна ръка:

— Ако никой не предложи по-добър вариант, ще действаме по този начин.

— Кажи им и другото — обади се Феникс с безизразен глас.

— И Джордан ще участва в акцията.

Сега всички глави се обърнаха към нея и Джакс не се стърпя:

— Няма нужда да го правиш. Ще се справим и сами.

— Искам да дойда. Искам хората, които са прецакали баща ми, да знаят, че са разобличени, и да видят какви са последствията от предателството.

— Но нашата работа не е да отмъщаваме — възрази Зий. — На тях ще им е все тая. Единственото, което ги интересува, е Ерикс и някак да си спасят жалките задници.

— Не й е там мястото — натърти Феникс. — Трябва й време, за да осъзнае какво точно се случва. А да иде на собственото си погребение, да види баща си и приятелите си, това си е рецепта за катастрофа.

— Рискът е голям — намеси се и Джакс. — Ако откачи, ще изложи на опасност цялата акция.

— Ще рискувам — отвърна Кий смръщен.

— Няма да откача — възропта Джордан. Очевидно бяха сигурни, че няма да се справи. — Не твърдя, че ще е лесно, но ми е важно да присъствам, а ако направя всичко възможно, за да се подготвя, не виждам защо да е чак такъв проблем.

— Физически може и да се подготвиш — каза Джакс, стараейки се да не прозвучи нелюбезно, — но психически не смятам, че ще се справиш.

Кий демонстративно остави вилицата си на масата.

— Ще се погрижа да получи всичко, от което има нужда.

— Ще я разпердушинят — обади се Тай, — а ти искаш да повярваме, че точно ти ще успееш да събереш парчетата и да я оправиш?

— Няма нужда никой да ми събира парчетата. — Започваше да се дразни въпреки очевидната им загриженост. Все пак не беше някое крехко цвете, около което трябваше да стъпват на пръсти.

— Когато дойде време за акцията, вече ще е Мефисто, нещата ще бъдат съвсем други.

— Нищо няма да се промени — възкликна Саша. — Баща й не е изгубена душа и тя ще се съсипе, като го види, без да може да говори с него. Дори да е Мефисто, пак ще е ужасно да се появи на собственото си погребение. Смятам, че идеята е ужасна, а най-нелепото е, че си толкова убеден, че можеш да й помогнеш. Нищо лично, Кий, но си последният човек на Земята, към когото бих се обърнала за емоционална подкрепа.

Лицето му си остана все така безизразно, не даде никакъв знак, че думите й са го засегнали, но със сигурност се чувстваше наранен. На Джордан й се прииска да им кресне да го оставят на мира.

— Смятам, че е най-добре да пропуснеш точно тая акция — каза Зий. — Ще е много кофти начало, а и Кий няма…

— Добре. Разбрах. Не съм господин Състрадание. — Не се беше засегнал. Беше бесен. Или може би се беше засегнал и криеше болката зад смръщено изражение. Той я изгледа сурово. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш, при положение че няма да получиш емоционална подкрепа?

Май се опитваше да си го изкара на нея и Джордан подскочи от яд.

— Липсата на емоционална подкрепа е едно, ама ти се държиш като абсолютен пън.

Погледът му съвсем изстина.

— Зададох ти съвсем прост въпрос.

— Но обвинението ти е крайно несправедливо. Не съм казвала, че ще ми трябва помощ да ида на собственото си погребение. И защо ме гледаш така? Разбирам, че тук ти командваш, но това не ти дава право да ми се мръщиш като на непослушно дете. Така ли ръководиш нещата, Кирос? Може би останалите те търпят, но не и аз.

— Не приемам да ме игнорират. — Гласът му бе тих, почти заплашителен.

— А аз не приемам да ме гледат отвисоко. И след като така и така сме на темата за уменията ти на ръководител, от къде на къде ще ми подхвърляш тая работа със Завета Мефисто, сякаш току-що си се сетил? Та това е нещо кардинално, а ти изобщо не си направи труда да го споменеш снощи. Ако ти не го възприемаш сериозно, тогава защо аз да го правя?

— А ти какво искаш да направя? Да дръпна официална реч с фанфари и да развия някой древен свитък ли? Такава е ситуацията и моето мнение е без значение. Дали някога ще се обикнем, няма нищо общо с предстоящата акция и подготовката й. Не храня никакви илюзии и нямам никакви очаквания за нас двамата, Джордан, и така трябва да е и при теб. Единственото, за което трябва да се тревожиш, е максимално бързо да приключиш с промяната в Мефисто.

— Ето, пак го правиш.

— Какво правя?

— Казваш ми какво да мисля, определяш ми приоритетите и като цяло се държиш като пълно говедо. — Джордан остави салфетката си на масата и се изправи. — Джакс, ще те изчакам в коридора. — Тя се завъртя, грабна якето си от облегалката и излезе. Когато мина покрай Дякон, не пропусна да му каже: — Моля те, предай на Ханс, че закуската беше феноменална.

Мавърът кимна и й се стори, че на каменното му лице трепва лека усмивка.

Колко бързо се бяха влошили отношенията им и колко категорично го беше отрязала, помисли си Кий, докато я гледаше как излиза от стаята. А ако съдеше по израженията на останалите, и те бяха смаяни като него. Може би, ако беше шегаджия като Денис, щеше да каже нещо остроумно, всички да прихнат и напрежението да се разсее. Ако беше склонен към размишления като Феникс, щеше да каже, че Джордан има да учи още много за Мефисто. Или пък, ако беше нежна душа като Аякс, щеше да вметне, че има още да учи за женския пол. Особено за представителка на нежния пол, която бе израснала и съзряла не другаде, а в Белия дом.

Но той не беше като тях и щеше да се справи със ситуацията по своя си начин. Щеше да запази мнението си за себе си и мълчаливо да ги предизвика с поглед да кажат нещо. Огледа сърдито масата и остана доволен, че никой не прие хвърлената ръкавица.

— Няма да ме има почти целия ден, ще пообиколя Вашингтон за къща, която да използваме за база, но като се върна, трябва да обсъдим как ще приберем онези откачалки от Тексас.

— БАТОЕ и ФБР вече са там — вметна Зий — и настояват „Ред Аут“ да се предадат.

— Подозирам, че Ерикс им е наредил да удържат фронта и да принудят федералните да нахлуят. Ако умрат, той печели — не само защото ще спечели душите им, но и защото убийството на толкова много хора ще се изтълкува като отмъщение от страна на президента.

Той се изправи и тръгна към вратата. Феникс подвикна зад него:

— Ще пуснеш ли Джордан на акцията срещу „Ред Аут“?

Без да се обръща, Кий отвърна:

— Не, твърде е скоро. Трябва да приключим с тях най-късно утре вечер, а тя няма да е готова.

— Може да дойде само колкото да гледа. Все ще й е от полза.

Кий продължи да крачи.

— Ще видим.

Във фоайето завари Джордан пред портрета на Джейн:

— Той обичаше ли я? — попита го, когато се спря до нея.

— По свой си начин, но се оказа, че не е достатъчно. Умря твърде скоро.

— Ерикс я е намерил, понеже е била белязана, така ли?

— Оказа се, че и той като нас може да разбере къде е, но това го научихме твърде късно. Джейн беше първата ни Анаво и нямахме никаква представа какво точно се случва.

— Феникс сигурно се чувства ужасно.

— Също така е прекалено чувствителен на тема безопасност и по тази причина ще продължи да протестира срещу участието ти.

Джордан обърна лице към него.

— Ти самият май също не си много във възторг от идеята.

— Изобщо не съм във възторг.

— Тогава защо ми разрешаваш?

Хубав въпрос.

— Защото не искам да се налагам през остатъка от живота ни заедно. Вярно, аз ръководя, но не става дума за абсолютна монархия. Трябва да позволявам на останалите да действат по собствената си воля, стига да е в рамките на правилата. Нямаш представа какво е да участваш в акция, нито как ще се почувстваш, като видиш баща си при такива обстоятелства, но ако аз преценя, че не си готова, какво ще говори това за мен?

Заради ботушите беше малко по-висока, но пак се налагаше да извие шия назад, за да го погледне в очите. Сплела бе тъмната си коса на дебела плитка, която падаше до средата на гърба й. И докато се взираше в сините й очи, го завладя неудържимото желание да я целуне — дали защото подсъзнателно му се искаше да се извини, или просто бе подвластен на могъщата химия помежду им, не можеше да прецени. А и май нямаше значение. Важното беше, че желанието бе налице, а също и удобното извинение. Той я хвана за раменете и направи крачка напред.

— Ама ти сериозно? Каниш се да ме целунеш, а? И си мислиш, че ще спра да ти се сърдя?

— Напротив. Но твоето цупене и моето поведение на говедо нямат нищо общо с целувките. — Той я дръпна към себе си и наклони глава, за да посрещне устните й. Както и по-рано, тя се поколеба за част от секундата, но после напълно се отдаде на целувката. Ръцете й обгърнаха талията му, а той я прегърна плътно. Имаше вкус на мед, ухаеше на зюмбюли и караше света да се разпада, докато не остана нищо друго, освен Джордан, целувката и благословения покой, на който не можеше да се насити.

Но всичко приключи твърде бързо. Откъм трапезарията се чу трополене — явно закуската бе приключила, — а после приближаващи се стъпки. Джордан се дръпна, отстъпи назад с влажни подпухнали устни, пламнали бузи и унесено изражение. Мислите й неволно скочиха в посока, в която определено не искаше да разсъждава, и тя рязко извърна поглед.

— Тренирай усилено и гледай да научиш колкото се може повече.

Той прекоси фоайето и вече беше по средата на стълбището, когато братята му и Саша излязоха от трапезарията.

Супер, ето пак, целуваше се с Кий, сякаш това бе последният им ден на земята, сякаш се тресеше от разбунтували се младежки хормони, сякаш си нямаше гадже, при това в критично състояние в някоя вашингтонска болница. Фактът, че целувката бе наложителна, не й даваше извинение да й се наслаждава по този начин. Но може би в нея се обаждаше онова зрънце Мефисто, което вече течеше във вените й. Ако й паднеше удобен случай и не беше твърде неловко, щеше да попита Саша дали промяната в нагласата й се дължи на трансформацията в Мефисто. Надяваше се да е така. В противен случай щеше да се наложи да преглътне факта, че съзнателно предаваше Матю, което би я превърнало в най-отвратителното гадже на света и изобщо в ужасен човек.

Джакс спря при нея, а останалите тръгнаха нагоре по стълбите.

— Ако си готова, можем да вървим в салона и да започваме.

Джордан кимна, той хвана ръката й и всичко притъмня. След секунди отвори очи в най-необикновения физкултурен салон, който бе виждала някога: с високи каменни стени и прозорци току под дървения таван с оголени греди. В двата края на лъскавия дървен под се издигаха баскетболни кошове, а едната от късите стени на правоъгълното помещение бе опасана с шкафове.

— Навремето, много отдавна, когато по магазините не се продаваше мляко и масло, тук беше мандрата. През шейсетте го превърнахме в спортна зала. — Той посочи югоизточния ъгъл. — През тази врата се влиза във фитнес залата. Ще трябва да тренираш минимум пет пъти седмично, поне по два часа дневно, и да ползваш всички уреди. Целта е да вдигнеш сто и четирийсет килограма от лежанката.

— Голям си шегаджия.

— Не се шегувам. При всичките промени, които вече е претърпял организмът ти, вероятно и сега ще можеш да вдигнеш към седемдесет.

— Абсурд.

— Ще проверим веднага след първия ти урок по транспортиране. — Той я извъртя, така че да гледа към ъгъла. — Избираш си точка на пода, до вратата, известно време я гледаш внимателно, после затваряш очи, съсредоточаваш се и си представяш, че стоиш върху същата тази точка.

Джордан изпълни всичко съвсем точно и когато отвори очи, действително стоеше там, където трябва. Невероятно!

— Как точно се получава?

— Има си някакво смислено обяснение и преди много време го знаех, но вече не помня. Питай Зий. Той е мозъкът в семейството. А сега се върни при мен.

Тя затвори очи и когато ги отвори отново, стоеше точно под носа му.

— Дай да опитаме да се върнем в къщата. Представи си централното фоайе и голямото „М“ на пода и се прехвърли.

Само след секунди Джордан стоеше върху буквата. Джакс кимна одобрително.

— А сега обратно.

Когато се върнаха в салона, той я погледна доволно.

— Напредваш толкова бързо, че следобед ще опитаме да се транспортираме от планината — заяви и кимна към залата с тежестите. — Я да видим какво ще покажеш там.

Помещението беше по-голямо, отколкото очакваше, но иначе изглеждаше като обикновена фитнес зала с всякакви уреди, плазма на едната стена и няколко рафта с бели кърпи в ъгъла. Джакс съблече шлифера си и демонстрира как се вдигат тежести от лежанка. Тениската се изопна върху гърдите му. Мускулите му бяха като тези на Кий — огромни.

— Да не взема да заприличам на състезателка по вдигане на тежести? Да стана Мефисто, съм съгласна, но другото хич няма да ми е по вкуса.

Той постави лоста на място и й се ухили.

— Саша вдига сто и петдесет и е в чудесна форма, но далеч не прилича на културистка. — После скочи на крака и каза: — Сваляй якето и да видим колко Мефисто има в теб.

Джордан метна шлифера върху един крос-тренажор, възседна пейката и легна назад, а той вдигна лоста и й обясни какво да прави и какво не. До последния момент, когато вдигна ръце, хвана лоста и се напрегна, беше сигурна, че няма да успее. Но се оказа, че греши. Вярно, тежко беше, но не беше невъзможно. Повтори движението пет пъти, после върна лоста на мястото му.

— Това колко беше?

Джакс я гледаше втренчено.

— Кий май не си губи времето с целувките, а?

— Аха.

— Току-що вдигна деветдесет.

Джордан седна.

— Чувствам се като Попай Моряка след порция спанак.

Той й протегна ръка.

— Давай да опитаме с ножовете.

Тя го погледна нерешително, без да поеме ръката му.

— Не съм сигурна за ножовете, Джакс.

— Трябва да си в състояние да се защитаваш по време на акция. Изгубените души и Ския са готови на всичко, за да не ги заловим, и макар винаги да се възстановяваме бързо от раните, по-сериозните ще те изхвърлят от строя и може да стане опасно. Ще трябва някой друг да те върне в планината, което означава, че губим двама души. Освен това от болката няма спасение. Да те намушкат, застрелят, удушат, наритат или хвърлят през прозореца, си е точно толкова ужасно, колкото звучи.

Той я хвана за ръката и дръпна нагоре, докато тя се изправи.

— А и колкото по-подготвена се чувстваш, толкова по-малко ще се колебаеш, ако се наложи да нападнеш изгубена душа, когато станеш Мефисто. Ако си като Саша, едва ще се удържаш да не ги убиеш.

Макар да не можеше да си представи, че би поискала да убие когото и да било, Джордан се примири, че няма да е зле да се научи да борави с нож, така че го последва обратно в салона, където спряха пред един от шкафовете. Вътре беше като в оръжеен магазин. Джакс извади един нож от калъфа и й го подаде.

— Я виж този как ще легне в дланта ти.

Дръжката беше тежка и неудобна.

— Май няма да е този.

Джакс й подаде друг, после още един. Пробва поне десетина, докато не попадна на един с бяла дръжка, който идеално пасна в дланта й.

— Този май е добре.

— Чудесно. Купихме го в Прага. — Той се захвана да подрежда неподходящите ножове обратно в калъфите им. — Я сега да видим дали ти стиска, Джордан. Представи си, че съм изгубена душа и задачата ти е да ме хванеш и да ме отведеш в къщата.

— Хич не ме бива в ролевите игри.

Все още с гръб към нея, Джакс сви рамене и отвърна:

— Не се учудвам. Теб и в реалния живот не те бива особено.

Стъписана, Джордан буквално залитна назад.

— Какво?

— Откакто си навършила четири и родителите ти са те прибрали от онази дупка в Букурещ, получаваш всичко наготово. Какво изобщо знаеш за живота?

Нямаше представа накъде бие, но острият му тон никак не й допадаше.

— Вярно е, че никога не са ми липсвали материални неща, но съм губила близки хора, а именно те са важни.

— Имаш предвид майка си.

— И приятелката ми Холи.

— Да, нека поговорим за Холи. — Продължаваше да подрежда ножовете във витрината. — Когато тя съвсем е излязла от релси, ти е било мъчно за нея, но всъщност не си я разбирала. А и как би могла? Била си харесвана и богата, родителите ти са те обожавали. А Холи е била на стипендия, сърдита на целия свят, с майка алкохоличка, изоставена от баща си. Била е не толкова твоя приятелка, колкото благотворителен проект.

Джордан рязко си пое въздух, сякаш я бяха ударили в корема. От къде на къде й говореше такива неща?

— Обичах я! Израснахме заедно.

— Само защото е била дъщеря на прислужницата на майка ти. И докато нейната майка е чистела тоалетните в имението ви в Мериленд, твоята е избирала плат за възглавниците в семейния самолет. А Холи се е прибирала всяка вечер в каравана с дупка на тавана, беснееща алкохоличка и доведен баща, който избил зъбите й, понеже отказала да открадне бижутата ти. В крайна сметка ти си продала тези бижута, за да платиш на зъболекаря, но какво ти е коствало да се разделиш с тях, Джордан? Далеч по-малко, отколкото на нея, за да ти бъде вярна. — Той затвори вратичката на витрината и се втренчи в ръцете си. — В деня на смъртта си Холи ти е казала една тайна, която е променила всичко. Помниш ли?

О, боже, не беше възможно това да се случва. Джордан неволно отстъпи назад и се зачуди дали да не си тръгне. Защо го правеше? И откъде знаеше за бижутата и за последния ден на Холи? Беше казала само на Матю.

— Дошла е да се сбогува. Тръгнала да бяга, да търси истинския си баща. — Джакс най-после се обърна с лице към нея. — А ти си знаела всичко, понеже баща ти наредил да проверят майка й, преди да я наемете, а ти си преровила досието.

Този ден никога не напускаше изцяло мислите й: отчаяната решимост на Холи да избяга от пастрока си, наивната й увереност, че ако намери истинския си баща, всичко ще се оправи, и изражението й накрая, пълното отчаяние, когато Джордан й каза истината.

— Закоравял насилник — продължаваше Джакс, — излежаващ присъда за убийството на втората си жена.

— Как… откъде знаеш всичко това?

— Баща ми е тъмният ангел, който води душите в Ада. А онова за самоубийците е вярно.

Джордан трепна и за малко да изпусне ножа.

Джакс пристъпи към нея.

— И без това е била отчаяна, но ти си я тласнала към пропастта.

— Не говори така.

Още една крачка.

— Какво е усещането да си виновна за самоубийството на приятелката си?

В главата й заиграха образи, които с огромни усилия бе прокудила, и тя неволно вдигна ръце, за да се предпази от тях.

— Престани. Просто млъкни.

Той почти завря лице в нейното.

— Въжето купи друг, но ти завърза примката.

Инстинктивно го блъсна, но той не помръдна и ножът в ръката й сряза ризата му. И кожата. Ужасена, Джордан отвори уста да се извини, но той внезапно я извъртя, притисна гърлото й с ръка и опря ножа си в корема й.

— Печеля този рунд, Джордан. Ако бях изгубена душа, сега щеше да имаш нож в корема. Знаеш ли защо?

— Защото си отвратително копеле?

— Защото ти влязох под кожата. Допусна ме твърде близо и се остави да те манипулирам. А какво ще правиш сега, когато имам възможност много лошо да те нараня?

Тя вдигна крак и с всички сили заби ток в пръстите на крака му. Нищо не се случи.

— Бомбетата са метални. Опитай нещо друго.

Опита се да се наведе в кръста и да го преметне през себе си, но отново нищо не се получи.

— Предвид факта, че съм опрял нож в корема ти, този ход би бил пагубен, ако изобщо се беше получило. Какво друго?

— Не искам да те…

— Давай! — Ръката му се стегна, отряза достъпа на въздух до гърлото й и острието на ножа му се заби в ръката й.

Джордан стисна здраво ножа, вдигна ръка и се опита да го уцели, но той беше твърде бърз. Острието отново я поряза.

— Ти да не си тъпа? Дали няма да се окажеш твърде глупава за Мефисто и да се наложи да те пратим да кълцаш зеленчуци в кухнята? — Той я поряза още веднъж. Първите две рани вече започваха да парят и смъдят.

— Искам почивка — изпъшка тя.

— Никакви почивки, принцесо. Нима ще се оставиш да те нарежа на филийки? — Той отново я поряза.

Джордан затвори очи, представи си, че стои върху буквата „М“ във фоайето, и внезапно се измъкна от хватката му. Вдигна тържествуващо юмрук и изсъска едно доволно „Успях!“.

— Матилда никак няма да остане доволна, Анаво. Цапаш пода с кръв.

Джордан огледа земята, видя алената локва върху белия мрамор, но и това не попари ентусиазма й.

— Извини й се от мое име.

— Нищо подобно няма да направя. Извинението се поднася лично.

Дякон изчезна, когато се появи Джакс, видимо подразнен. Май не одобряваше този ход.

— Пак губиш, Джордан. Каквото и да се случи, не можеш да напускаш акцията. Исках да се транспортираш, но не и да се измъкнеш от битката. Така се губи смисълът.

Ентусиазмът й мигом се изпари.

— О!

— Давай да се връщаме, преди Матилда да побеснее заради кръвта.

Като смъмрено дете Джордан затвори очи, но още преди да успее да си представи някое местенце в салона, нещо я връхлетя с такава сила, че тя изхвърча във въздуха, падна по гръб, плъзна се по пода и се блъсна в стената. Сигурно така се чувстваха жертвите на пътни катастрофи. Джакс крачеше по мраморния под с убийствен пламък в очите.

Пренебрегвайки болката в гърба и паренето в ръката си, Джордан се претърколи и скочи на крака. Колкото и да бе невероятно, все още стискаше белия нож и мигом го вдигна пред себе си, за да го спре.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? — Джакс продължаваше да настъпва към нея. — Понеже хич не съм се уплашил. Пак ще ми паднеш, понеже си изнежена и мекушава малка лигла. Затова никога не разбра Холи. Холи беше боец.

— Та тя се самоуби! Що за боец се предава по този начин?

Бавно се въртяха в кръг един срещу друг.

— Във всяка битка има губеща страна, но преди всичко трябва да има битка. Тя даде всичко от себе си, преди да се предаде. А ти не даваш нищичко, затова нито печелиш, нито губиш. Само заемаш пространство.

Замахна към нея, тя не успя да отскочи достатъчно бързо и изохка от болка и изненада, когато острието му се заби странично в тялото й. Дръпна се, извъртя се и хукна към стълбите, изкатери три стъпала, а на четвъртото отскочи, направи задно салто и се приземи точно зад него, както се бе обърнал да я последва. Без да се колебае, заби нож в рамото му и той изръмжа гръмовно, преди да се наведе и да дръпне краката й. В следващия миг се търкаляха по пода, през локвата кръв и буквата „М“, като всеки дебнеше за възможност да намушка другия. Уцели го три пъти. Той нея — пет.

По едно време успя да мушне крак под него, да сгъне коляно и да го ритне с всичка сила. С огромно удоволствие чу как той изпъшква от болка, преди да се претърколи настрани. Тя побърза да се изправи на крака, беше запъхтяна, понеже всяка глътка въздух бе безкрайно болезнена, и залитна към вратата. Трябваше да си почине поне за миг.

Но когато протегна ръка към бравата с форма на яйце, острието му я прониза точно между раменете. В следващия миг вратата я халоса в лицето и тя се свлече на пода. Зашеметена, Джордан видя как ботушите му спират до главата й, почувства ръцете му върху гърба си, усети как той избърсва острието в ръкава й. После Джакс клекна до нея и завъртя лицето й, за да го вижда.

— Пак печеля, Джордан. И знаеш ли защо?

— Толкова те мразя, че сигурно ще ида в Ада.

— Бях на земята. Срита ме в топките, което беше чудесен ход, а после се обърна и си оголи гърба.

— Исках да си почина.

— При акциите няма почивка. Можеше да ме обезвредиш, преди да се съвзема. Най-добрият начин е да ми срежеш ахилесовото сухожилие. Никой не може да се изправи на крака със срязани сухожилия. Схвана ли?

— Искам така да те сритам в топките, че да запееш сопрано.

— Единствената ти цел е да подчиниш жертвата достатъчно дълго, че да я транспортираш до портата. Стигнеш ли там, притегателната сила на Ада ще го държи повален на земята, докато не го пратиш долу.

Болеше я всичко, дори косата.

— А в момента притегателната сила на гравитацията не ми дава да стана. Искам лекар.

Джакс се намръщи и посегна да провери пулса на шията й, с което й предостави чудесна възможност да забие нож в ръката му. След секунда отново се дебнеха в кръг.

— Изиграхте, а?

— Аха, вързах се. Повярвах ти, понеже си бледа като призрак и сплескана с кръв. Предимно твоята собствена. Добре го направи.

— Искам червена точка.

— Получаваш си я. Обаче сме пет на едно, така че трябва да се стегнеш, ако искаш да изравниш резултата.

— Пет на две. Онова задно салто се брои.

— Съгласен, но пак изоставаш с три точки, които всеки момент ще станат четири.

— Така си мислиш. — Решена да не допусне нов удар, тя изтика всичко друго от ума си, съсредоточи се изцяло върху Джакс и ножа в ръката му и безмилостно се хвърли отгоре му.