Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (4)

Четвърта глава

— Мъртва съм, нали?

— За момента, да. Можеш да се върнеш, но само ако поискаш.

— Не се чувствам мъртва. — Когато погледна надолу, не видя нито кръв, нито дупка от куршум в сърцето си. Чувстваше се безкрайно странно. Вместо страх и ужас изпитваше… облекчение.

— Смъртта освобождава човек от страданията, Джордан. Всеки се страхува от нея, но по очевидни причини този страх изчезва, когато действително умреш. Оттук насетне няма физическа болка, освен ако не решиш да станеш безсмъртна. Ако се върнеш като безсмъртна във физическата реалност, смъртта няма да има власт над теб, но ще си точно толкова уязвима за болката, колкото и обикновените хора.

Джордан бе очарована от жената на скалата. В неясната светлина на зората двете седяха върху огромна канара, увиснала над полузатрупан с преспи буен поток.

— Къде сме?

— В Колорадо, в планината Мефисто. Красиво е, нали?

— А ти коя си?

Дребничка, с дълга къдрава тъмна коса, маслинена кожа и лазурносини очи, облечена със скъсани дънки и избеляла тениска с надпис „Уудсток“, жената бе божествено красива.

— Аз съм ангел на име Мери Майкъл. Неведнъж съм те посещавала в сънищата ти, но когато се събудиш, не ме помниш. Аз съм нещо като съветник.

— Като ангел хранител?

— Няма ангели хранители. Избрана съм да посещавам Анаво, да им помагам да се справят с живота. Не е лесно да си чиста по дух в свят, който е потънал в мрак.

— Но аз разбрах, че съм Анаво само преди няколко часа.

— Всъщност отдавна си подозирала подсъзнателно, така както и околните долавят, че у теб има нещо неустоимо. А за Мефисто си потребна като кислород. — Мери Майкъл се усмихна. — А сега ще трябва да решиш дали да приемеш безсмъртието и да се върнеш на Земята, докато Ерикс не бъде победен или не настъпи краят на човечеството, което от двете настъпи по-рано.

— Предполагам, другият вариант е Адът?

Мери Майкъл я изгледа учудено.

— Как ти хрумна такова нещо?

— Видях гарвана да идва да ме вземе и съм сигурна, че идваше от Ада.

Мери Майкъл реагира съвсем неочаквано. Разплака се и извърна лице към покритите със сняг планини.

Джордан не знаеше какво да каже — как би могла да утеши ангел? — затова не каза нищо.

След известно време ангелът като че ли се овладя и й се усмихна с неуверена усмивка.

— Гарваните населяват горите, така че не е толкова необикновено, че си зърнала гарван, преди да умреш. Като Анаво си предопределена за Рая още от раждането си. Ако се откажеш от безсмъртието, ще те взема с мен.

Джордан присви очи.

— Струва ми се, че не ми казваш нещо.

Мери Майкъл отново извърна очи и тихо заговори:

— Гарванът е Мефистофел. Дошъл е да те защити, но явно Ерикс го е видял и те е прострелял, преди гарванът да успее да се намеси.

— А защо Мефистофел ще иска да ме защити?

— Защото смъртта ти означава, че никога повече няма да се върнеш сред хората. Което значително затруднява нещата.

— А защо се разплака?

— Аз… Не зная. Извини ме. Но сега говорим за теб, не за мен, трябва да решиш. Ще приемеш ли безсмъртието?

— Не ми е съвсем ясно защо ми е нужно безсмъртие. Какво ще се случи с мен? Къде ще ида? Няма ли да ме разкрият, щом никога няма да остарея?

— В реалния свят ще прекарваш твърде ограничено време, при това по съвсем конкретни поводи. През повечето време ще живееш тук, в тази планина, и ще помагаш на Мефисто да откриват последователите на Ерикс. Тук живеят и други добри хора, които са приели безсмъртието и са станали Лумини, за да помагат на Мефисто. Ако решиш да останеш, ще те обучат и ще можеш да си намериш работа, която да отговаря на вродените ти заложби. В тази планина всички работят.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че съм като кислород за Мефисто? Че ако стана Лумина, ще мога да им помагам?

Мери Майкъл отново извърна очи.

— Не, не това имах предвид.

— А какво тогава? Защо съм толкова важна?

Едва сдържайки сълзите си, Мери Майкъл зашепна:

— На тоя свят са от повече от хиляда години, но вечно ще са на по осемнайсет. Безсмъртни са, имат необикновени умения, но в повечето отношения са хора като всички останали. Копнеят за приятелство, за любов, за привързаност. За другар. За сродна душа. Но поради природата им хората се страхуват от тях, така че имат само един друг.

— Ами Лумините?

— Те не се страхуват, но същността им пречи да приемат един Мефисто за другар. Макар да са живи ангели, все пак имат и тъмна страна. Вярно, съвсем слаба е, но все пак съществува. Тъмнината присъства в душите на всички хора, дори в душите на ангелите. Как, иначе, мислиш, че Луцифер е изгубил божията милост? Поддал се е на тъмната си страна. Само Анаво са неподвластни на изкушението. Само Анаво може да намери сили да обича дете на Ада, да бъде близка с него и да не усети притегателната сила на тъмнината. За съжаление, през последните хиляда години са се родили едва шепа Анаво.

Чак сега започваше да схваща. Сети се за Кий, как я гледаше, сякаш бе най-невероятното създание. Едва ли не с благоговение. Докато беше жива, другите искаха да са с нея, защото беше дъщеря на президент. А сега — в смъртта — Мефисто я искаха, защото бе Анаво. Единствените, които я харесваха заради самата нея, бяха Матю и Теса.

— Значи ако стана безсмъртна, и шестимата ще искат да са с мен?

— Не, само един от тях. Такава е сделката, която Луцифер сключи с Бог при създаването им. Скарат ли се за Анаво, неминуемо ще последва непоправим разрив. А именно единството ги прави достатъчно силни, за да се борят срещу Ерикс. Затова Бог настоя всеки да знае кой от тях е предопределен за дадена Анаво.

Тази идея едновременно я привличаше и отвращаваше.

— И как разбират?

— По миризмата.

Спомнила си за миризмата на борове, която се носеше от Кий, Джордан попита:

— И в моя случай е Кий, нали?

— Да, но имаш право на избор. Ако не го харесваш, ако нещата не се получат, не си длъжна да го приемеш. Можеш да си намериш друг сред Лумините, а той ще трябва да почака друга Анаво. — Тя се усмихна с ангелска усмивка. — Но няма да се откаже така лесно от теб. Да знаеш.

— Ами ако… така де, ох, колко е странно всичко. Ами ако той не ме хареса?

— Всички те харесват, Джордан.

— Очевидно, но само защото съм Анаво.

— Подозирам, че Кий ще хареса много повече неща у теб. Той е доста сериозен и саможив далеч повече от братята си, преживява нещата както другите не могат. А ти притежаваш точно това, което той цени над всичко, макар да не го осъзнава напълно. — Мери Майкъл погали косата й. — Кирос е лидерът на Мефисто. И отговаря за всяко решение, за всеки безсмъртен живот в планината, за всеки ход. Не би могъл да е с момиче, което не му е равно по сили. Ти си точно това, от което се нуждае.

— Но може би не това, което желае?

— Въобразява си, че му трябва хубаво момиче, което да му се възхищава, да го уважава и да го слуша, да оценява заниманията му в парника и да не му се пречка, когато си върши работата. Изключително сериозно възприема ролята си на водач.

— Значи е романтичен колкото вчерашна овесена каша.

— Не се подлъгвай по романтиката, Джордан. Говоря ти за дълбока и самоотвержена любов. Въпреки че няма представа какво е да обичаш някого повече от всичко и всекиго на света — включително себе си, той постоянно копнее за нещо, което не може да опише. Този копнеж насочва всичките му действия. А заради случилото се през последните няколко часа всичко се е променило. Сега си има нещо, което никога по-рано не е имал.

Джордан вдигна въпросително вежда.

— Надежда — прошепна Мери Майкъл.

„Обещай, че ще направиш всичко възможно, за да останеш жива.“ Нищо чудно, че толкова настояваше да му обещае. Но тя повтори ли думите? Обеща ли му?

— Той падна. Ерикс го застреля.

— Но вече се възстанови и в момента се мъчи да те съживи.

— Ами Ерикс? Ако се върна, пак ще съм в опасност, нали?

— Да, но не може да те грабне, ако стоиш тук, в планината, а дори да го направи, не може да те принуди да му родиш дете. Безсмъртната Анаво може да зачене само ако сама пожелае това.

Ангелът се изправи на крака — боси въпреки снега — и вдигна длани.

— Времето ти изтича, Джордан. Ще избереш ли да живееш вечно и да се присъединиш към Мефисто в борбата им срещу Ерикс? Или животът ти на Земята да свърши и да дойдеш с мен в Рая?

— Ако избера Рая, ще видя ли мама?

Мери Майкъл кимна.

— А Матю?

Усмивката на ангела угасна и тя отпусна ръце.

Джордан вдигна невярващо лице към снежното небе.

— Та той е толкова добър, той е всичко, което трябва да бъдат хората. Как е възможно да не е в Рая?

— Не е мъртъв.

— Какво?

— Още се държи, Джордан. — Мери Майкъл пристъпи към нея и се приведе, за да я погледне в очите. — Но това не променя нещата. Решението ти трябва да е ръководено само от собствените ти чувства. Дори той да оживее, дори да се възстанови, няма да можеш да бъдеш с него. Той е човек, а върнеш ли се, ще бъдеш безсмъртна. А на безсмъртните е забранено да общуват с хората, освен ако не е крайно необходимо. — Тя се изправи и зарея поглед в планината. — Ще се наложи да се откажеш от Матю, от баща си и от човешкия си живот. Надявам се да го осъзнаваш.

— Ясно ми е. — Но дори и това не попари радостта й. Матю бе жив!

Джордан се изправи на крака и огледа планините, снега, който тихо се сипеше. Вярно, беше невероятно красиво, но нима можеше да прекара тук остатъка от вечността? От съседната ела излетя гарван. Вятърът се засили и засвири в пиличките на дърветата, а в шепота му сякаш долови гласа на Кий да вика името й.

Тя застина и се заслуша в него.

Горестен, измъчен.

Неутешим.

Погледна към ангела.

Мери Майкъл я гледаше с насълзени очи, а образът й започваше да се губи.

— Хайде, Джордан. Трябва да решиш…